Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Faraon, 1895 (Обществено достояние)
- Превод от полски
- Димитър Икономов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hoho (2008)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1984 г.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Фараон | |
| Faraon | |
 Болеслав Прус | |
| Автор | Болеслав Прус |
|---|---|
| Създаден | 1895 – 1896 г. Полша |
| Първо издание | 1897 г. |
| Оригинален език | полски |
| Жанр | роман |
| Начало | W 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą. |
| Край | Dla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości. |
| Фараон в Общомедия | |
„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.
Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.
Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.
Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.
Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.
Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.
Литература
Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.
Външни препратки
- „Фараон“ на сайта
„Моята библиотека“
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
И така фараонът Мер-амен-Рамзес XII, владетелят на двата свята, господарят на вечността, дарителят на живота и на всяка радост, умря през месец хатор след тридесет и четири години царуване.
Умря, защото чувствуваше, че тялото му става слабо и безпомощно. Умря, защото копнееше за вечното си отечество, а управлението на земното царство желаеше да повери на по-млади ръце. Умря най-сетне, защото така искаше, защото такава беше неговата воля. Божественият дух отлетя като ястреб, който дълго се вие над земята и накрая изчезва в лазурните простори.
Както животът му беше битие на безсмъртна особа в тленния мир, така и смъртта му беше само един от моментите на свръхчовешкото съществуване.
Владетелят се бе събудил при изгрев слънце и облегнат на двама пророци, заобиколен от хор жреци, се отправи към олтара на Озирис. Там възкреси както винаги божеството, изми го и го облече, принесе жертва и вдигна ръце за молитва.
През това време жреците пееха:
Хор I. „Слава на тебе, който се издигаш на хоризонта и преминаваш през небето…
Хор II. Твоят път, о свещени, означава благополучие за тия, върху чиито лица падат лъчите ти…
Хор I. Бих ли могъл да вървя така, както ти вървиш, без да се спираш, о слънце!…
Хор II. Велики пътнико в простора, който нямаш господар и за когото стотиците милиони години са само един миг…
Хор I. Ти залязваш, но съществуваш. Ти умножаваш часовете, дните и нощите и съществуваш по свои собствени закони…
Хор II. Ти осветяваш земята, като й предлагаш себе си със собствените си ръце, когато под образа на Ра изгряваш на кръгозора…
Хор I. О, звезда, която изплуваш велика със своята лъчезарност, ти сама създаваш своята форма…
Хор II. И нероден от никого, сам се раждаш на хоризонта.“
На това място се обади фараонът:
— „О, лъчезарен, който си на небето! Позволи ми да вляза във вечността, да се слея с достопочтените и съвършени сенки на висшия мир. Нека заедно с тях гледам твоя блясък сутрин и вечер, когато се съединяваш със своята майка Нут. А когато обърнеш към запад лицето си, нека моите ръце се скръстят за молитва в чест на заспиващия зад планините живот.“[1]
Така говореше владетелят с вдигнати ръце, забулен от облак благовония. Ала внезапно млъкна, изви се назад и падна в ръцете на придружаващите го жреци.
Той беше вече труп.
Вестта за смъртта на фараона обиколи като светкавица двореца. Слугите изоставиха работата си, надзирателите престанаха да бдят над робите, вдигната беше гвардията и заети всички входове.
В главния двор почна да се събира тълпа: готвачи, пивовари, коняри, жените на негово величество и децата им. Едни питаха дали е истина, други се чудеха, че слънцето още свети във висините, а всички заедно викаха до небесата:
— „О, господарю!… О, татко наш!… О, любими!… Как е възможно да си отиваш вече от нас?… О, да, той отива вече в Абидос!… В страната на залеза, в страната на залеза, в земята на справедливите!… Мястото, което толкова обичаше, стене и плаче за тебе…“[2]
По всички дворове, из всички паркове се носеха ужасни вопли. Те отекнаха над източните планини, прелетяха Нил върху крилете на вятъра и разтревожиха град Мемфис. А в това време при съпровод на молитви жреците сложиха тялото на мъртвия в богата затворена лектика. После осем жреци хванаха дръжките на лектиката, четирима взеха ветрила от щраусови пера, други — кадилници и вече бяха готови да тръгнат.
В тоя миг се втурна царица Никторис и като видя тялото вече в лектиката, хвърли се в краката на умрелия.
— О, съпруже мой!… О, брате мой!… О, любими мой! — викаше тя и се заливаше в сълзи. — О, любими, остани с нас, остани в своя дом, не си отивай от това място на земята, където пребиваваш…
— „С мир, с мир в страната на залеза — пееха жреците. — О, велики владетелю, върви с мир в страната на залеза…“
— „Уви! — продължаваше да ридае царицата. — Ти бързаш към речния брод, за да се прехвърлиш на другия бряг! О, жреци, о, пророци, не бързайте, оставете го! Защото вие ще се върнете по домовете си, но той ще отиде в страната на вечността…“
— „В мир, в мир в страната на залеза… — пееше жреческият хор. — Ако пожелае бог, ние ще те видим отново, о, владетелю, когато настъпи денят на вечността. Защото ти отиваш в страна, която обединява всички хора.“[3]
По знак, даден от достойния Херхор, прислужничките откъснаха царицата от нозете на фараона и насила я отведоха в покоите й. Жреците понесоха лектиката с владетеля в нея, облечен както приживе. Отляво и отдясно, пред него и отзад вървяха генерали, ковчежници, съдии, главни писари, носителят на топора и на лъка, и преди всичко тълпа жреци от най-различни рангове.
На двора прислугата падна ничком, като стенеше и плачеше, но войската вдигна оръжие за почест, затръбиха тръби, сякаш посрещаха фараона жив.
И наистина владетелят беше носен като жив до реката. А когато стигнаха Нил, жреците настаниха лектиката върху позлатен кораб под пурпурен балдахин също както приживе.
Тук я посипаха с цветя, а насреща й поставиха статуята на Анубис. После фараоновият кораб тръгна към отвъдния бряг на Нил, изпращан с плач от прислугата и дворцовите жени.
На два часа от двореца, отвъд Нил, отвъд канала, отвъд плодородните полета и палмови горички, между Мемфис и „платото на мумиите“, се намираше оригинален квартал. Всички постройки тук бяха посветени на умрелите и в тях живееха само колхити и парасхити, които балсамираха телата.
Тоя квартал представляваше нещо като преддверие на истинското гробище, мост, който съединяваше живото общество с мястото на вечния покой. Тук докарваха мъртвите и правеха от тях мумии; тук семействата се пазаряха с жреците за цената на погребението. Тук приготвяха молитвени книги и ленти, ковчези, вещи, съдини и статуи за умрелите.
Тоя квартал, отдалечен от Мемфис на няколко хиляди крачки, беше заобиколен със стена, която на места имаше порти. Шествието с тялото на фараона се опря пред най-великолепната порта, а един от жреците почука.
— Кой е там? — попитаха отвътре.
— Озирис Мер-амен-Рамзес, господарят на двата свята, идва при вас и иска да го приготвите за вечното му пътешествие — отвърна жрецът.
— Възможно ли е да е загаснало слънцето на Египет?… Да е умрял този, който сам беше дихание и живот?…
— Такава беше неговата воля — отговори жрецът. — Затова приемете господаря с необходимата почит и му окажете всички услуги, както подобава, та да не бъдете наказани във временния и бъдещия живот.
— Ще постъпим според твоите думи — каза гласът отвътре.
Тогава жреците оставиха лектиката при портата и се отдалечиха бързо, за да не ги лъхне тежкият дъх на труповете, събрани на това място. Останаха само чиновниците начело с върховния съдия и ковчежника.
След като почакаха доста дълго, портата се отвори и от нея излязоха двадесетина души. Те бяха облечени като жреци, а лицата им бяха закрити.
Като ги видя, съдията изрече:
— Предаваме ви тялото на нашия и вашия господар. Направете с него това, което изискват религиозните предписания, и не забравяйте нищо, за да не би тоя велик покойник да има по ваша вина неприятности на оня свят.
А ковчежникът добави:
— Не жалете златото, среброто, малахита, ясписа, смарагдите, тюркоазите и най-редките благовония за тоя владетел, та да не му липсва нищо и да има всичко от най-добро качество. Това ви казвам аз, ковчежникът. Но ако се намери негодник, който вместо благородни метали се опита да сложи други, а вместо скъпоценни камъни — финикийско стъкло, да помни, че ще му бъдат отсечени ръцете и извадени очите.
— Ще стане, както искате — отговори един от жреците със закрити лица.
После другите вдигнаха лектиката и влязоха с нея навътре в квартала на умрелите, като пееха:
„Ти отиваш с мир в Абидос!… Дано стигнеш в мир до тиванската страна на залеза!… В страната на залеза, в страната на залеза, към земята на праведните!…“
Портата се затвори, а върховният съдия, ковчежникът и съпровождащите ги чиновници тръгнаха назад към реката, за да се завърнат в двореца.
В това време жреците със закритите лица отнесоха лектиката в една огромна сграда, където балсамираха само тела на фараони и на ония най-висши сановници, които бяха спечелили изключителното благоволение на фараона. Шествието се спря в преддверието, където се намираше златна лодка на колелца, и тук започнаха да вадят покойника от лектиката.
— Гледайте! — извика един от забулените. — Не са ли това крадци?… Фараонът е умрял при олтара на Озирис, значи, е бил в парадно облекло… А тук — ето!… Вместо златни гривни — месингови, огърлицата също е месингова, а пръстените имат фалшиви камъни…
— Наистина! — отвърна друг. — Интересно кой го е наредил така, жреците или писарите?
— Сигурно жреците… Дано ви изсъхнат ръцете, негодници такива!… И такива разбойници… всичките са едни и същи; и се осмеляват да ни напомнят да дадем на покойния всичко от най-добро качество…
— Това не го искаха те, а главният ковчежник… — Всички са крадци.
Като разговаряха така, те свалиха от покойника царските одежди, облякоха го със златоткан халат и го пренесоха в лодката.
— Да благодарим на бога — каза един от забулените, — че вече имаме нов господар. Той ще сложи жреците на място… Каквото са взели, ще го върнат десеторно…
— О!… Казват, че щял да бъде строг владетел — намеси се друг. — Поддържа приятелски връзки с финикийци, дружи с Пентуер, който не е от жречески род, а произхожда от такива бедняци като нас… И казват, че войската е готова да мине през огън и вода с новия фараон…
— А тия дни спечели славна победа над либий-ците…
— Къде е новият фараон?… — обади се трети. — В пустинята!… Боя се, че може да му се случи някакво нещастие, преди да се върне в Мемфис…
— Кой може да му направи нещо, когато войската е с него! Да не дочакам почтено погребение, ако младият господар не постъпи с жреците така, както бивол с пшеница…
— Ех, че си глупав! — обади се един парасхит, който бе мълчал досега. — Как може фараонът да се справи с жреците?…
— Защо не?…
— Ти видял ли си някога лъв да разкъса пирамида?…
— Ех, че приказки!…
— Или бивол да я разбие?
— Разбира се, че не може да я разбие.
— Или вихър да събори пирамида?
— Ти какво си започнал с такива въпроси?…
— Това ти казвам, че по-скоро лъв, бивол или вихър ще прекатурят пирамида, отколкото фараонът да покори жреците… Дори този фараон да е лъв, бивол и вихър в едно лице…
— Ей, вие там, чувате ли? — извикаха отгоре. — Готов ли е мъртвецът?…
— Сега… сега… Само долната му челюст пада — отговориха от преддверието.
— Все едно… Дайте го по-бързо тук, защото след един час Изида трябва да отиде в града.
След малко златната лодка с покойника беше издигната чрез въжета на вътрешния балкон.
От преддверието се влизаше в една голяма зала, боядисана синьо и украсена с жълти звезди. На една от стените по цялата дължина на залата имаше нещо като балкон във формата на дъга, чиито краища бяха на височина около един етаж, а средата — на етаж и половина височина.
Залата представляваше небосводът, балконът — пътят на слънцето по небето, а умрелият фараон щеше да бъде Озирис или слънцето, което се движи от изток към запад.
Долу в залата се намираше тълпа от жреци и жрици, които, докато чакаха тържеството, разговаряха помежду си за незначителни неща.
— Готово!… — извикаха от балкона.
Разговарящите замлъкнаха. Горе се разнесе трикратен звън на бронзов гонг и на балкона се появи златната лодка на слънцето, в която пътуваше покойникът.
Долу прозвуча химнът в чест на слънцето:
„Ето появява се в облак, за да отдели небето от земята, а после да ги съедини…
Непрестанно скрит във всяко нещо, той единствен живее и в него вековечно съществуват всички неща…“
Лодката постепенно се движеше нагоре по дъгата и най-сетне спря на най-високата точка.
Тогава на долния край на дъгата се появи жрица, облечена като Изида, със сина си Хорус, и също така бавно се заизкачва нагоре. Тя представляваше образът на луната, която се движи подир слънцето.
Сега лодката започна да слиза от върха на дъгата към запад, а долу хорът отново запя:
„Бог е въплътен във всички неща, духът Шу[4] живее във всички богове. Той е тялото на живия човек, творецът на дървото, което дава плодове, той носи плодоносните приливи. Без него на земята няма нищо.“[5]
Лодката изчезна в западния край на галерията, а Изида и Хорус застанаха на върха на дъгата. Тогава около лодката се струпаха жреците; те извадиха тялото на фараона и го сложиха върху една мраморна маса; това трябваше да представлява Озирис на почивка след дневната работа.
Към мъртвеца пристъпи един парасхит, преоблечен като божеството Тифон. На главата си той носеше ужасна маска и рижа чорлава перука, върху плещите — кожа от глиган, а в ръка държеше каменен етиопски нож.
С него той почна бързо да реже кожата на стъпалата на покойника.
— Какво правиш на спящия, братко Тифон? — попита го от балкона Изида.
— Стържа краката на моя брат Озирис, за да не изцапа небето със земен прах — отговори парасхитът, облечен като Тифон.
След като изряза кожата на стъпалата му, парасхитът взе един извит като кука тел, пъхна я в носа на умрелия и започна да му вади мозъка. После разряза корема му и през отвора издърпа бързо вътрешностите, сърцето и дробовете.
През това време помощниците на Тифон донесоха четири големи урни, украсени с главите на боговете Хапп, Емсет, Дуамутф и Кебхсеннуф[6], и във всяка от тия делви сложиха някакъв вътрешен орган на умрелия.
— Какво правиш там, братко Тифон? — попита го втори път Изида.
— Очиствам моя брат Озирис от земните неща, за да стане по-хубав — отговори парасхитът.
До мраморната маса имаше басейнче с вода, наситена със сода. След като очистиха тялото, парасхитите го хвърлиха в басейна, където трябваше да кисне седемдесет дни.
В това време Изида мина по целия балкон и се приближи до стаята, в която парасхитът бе отворил и очистил тялото на фараона. Тя погледна мраморната маса и като видя, че е празна, попита уплашено:
— Къде е моят брат?… Къде е божественият ми съпруг?…
Изведнъж изтрещя гръм, прозвучаха тръби и закънтяха бронзови гонгове, а облеченият като Тифон парасхит се изсмя и викна:
— Прекрасна Изидо, която заедно със звездите развеселяваш нощта, няма го вече твоя съпруг!… Никога, вече лъчезарният Озирис не ще седне в златната лодка, никога вече слънцето няма да се покаже на небосвода… Аз направих това, аз, Сет, и го скрих толкова дълбоко, че нито един от боговете, нито пък всички заедно не ще го намерят!…
При тия думи богинята раздра дрехите си, зарида и почна да си скубе косата. Отново екнаха тръби, гръмове и звън. Сред жреците и жриците се вдигна шум, после се понесоха викове, клетви — и изведнъж всички се нахвърлиха върху Тифон, като крещяха:
— Проклет дух на мрака, който вдигаш вихрите в пустинята, вълнуваш морето, затъмняваш дневната светлина!… Потъни в бездната, от която дори бащата на боговете не би могъл да те извади… Проклети!… Проклети Сет!… Нека името ти да сее страх и да буди отвращение!…
С тия проклятия всички се нахвърлиха върху Тифон с вдигнати юмруци и тояги, а рижият бог хукна да бяга и накрая изскочи от залата.
Три нови удара по бронзовия гонг и церемонията свърши.
— Хайде, стига! — извика най-старшият жрец към групата, в която вече наистина бяха почнали да се бият помежду си. — Ти, Изида, можеш да отидеш в града, а останалите да се заемат с другите мъртъвци, които ни чакат… Не изоставяйте обикновените мъртви, защото не се знае как ще ни платят за тоя…
— Сигурно не ще бъде много! — обади се парасхитът. — Говори се, че съкровището било празно, а финикийците заплашвали, че вече няма да заемат пари, ако не получат нови привилегии…
— Дано смърт унищожи всички тия финикийци!… Скоро човек ще трябва да проси от тях дори за ечемична питка, до такава степен са заграбили вече всичко…
— Но ако те не дадат пари на фараона, няма да получим нищо за погребението…
Постепенно разговорите утихнаха и присъствуващите напуснаха синята зала. Само при басейна, в който киснеше тялото на фараона, поставиха стража.
Цялата тая церемония, която възсъздаваше легендата за убийството на Озирис (слънцето) от Тифон (божеството на нощта и престъпленията), имаше за цел да разреже и очисти тялото на фараона и по тоя начин да го приготви за същинското балсамиране.
Цели седемдесет дни покойникът лежа във водата, наситена със сода, сякаш за да напомня как злият Тифон някога бе потопил тялото на брат си в Содовите езера. През всички тия дни сутрин и вечер жрицата, преоблечена като Изида, идваше в синята зала. Там тя ридаеше и скубеше косата си и питаше присъствуващите дали някой не е видял нейния божествен съпруг и брат?
След изтичането на това време на траур в залата се яви Хор, син и наследник на Озирис, придружен от свитата си, и едва тогава те забелязаха басейна с водата.
— Дали да потърсим тук тялото на моя баща и брат? — попита Хор. Започнаха да търсят, намериха го и сред гръмките радостни възгласи на жреците и при звуците на музика извадиха трупа на фараона от тая баня. После го сложиха в каменна тръба, през която в продължение на няколко дни минаваше горещ въздух, и като го изсушиха така, предадоха го на парасхитите.
Сега започнаха най-важните церемонии, извършвани над покойния от най-висшите жреци в квартала на покойниците.
Обърнаха тялото на покойника с главата на юг и го измиха със светена вода, а отвътре — с палмово вино. Върху посипания с пепел под седяха оплаквачки, които си скубеха косите, дращеха лицата си и оплакваха умрелия. Около смъртното ложе се бяха събрали жреци, преоблечени като божества: голата Изис с короната на фараоните, младият Хор, Анубис с глава на чакал, Тот с птича глава и плочки в ръце и много други.
Под надзора на тая достопочтена група специалистите започнаха да пълнят вътрешността на умрелия със силно ухаещи билки, дървени стърготини, дори да изливат там благовонни смоли, и всичко това беше придружено с молитви. После му сложиха стъклени очи с бронзови рамчици.
Накрая цялото тяло беше посипано със сода. Сега пристъпи друг жрец и разказа на присъствуващите, че тялото на умрелия е тяло на Озирис и неговите особености са особености на Озирис. „Чудодейната сила на лявата страна на лицето му е силата на лявата страна на бог Тум, а дясното му око е око на бог Тум, чиито лъчи пронизват тъмнината. Неговото ляво око е око на Хор и то унищожава всички живи същества; горната му устна — това е Изис, а долната — Нефтис[7]. Шията на умрелия е богиня, ръцете са божествени души, пръстите — небесни смокове, синове на богинята Серкет[8]. Бедрата му са две пера на Амон, гръбнакът — гръбначен стълб на Себагу[9], а коремът е бог Нут.“
Друг жрец каза:
— „Дадени ми са уста, за да говоря, крака — за да ходя, ръце — за да събарям враговете си. Възкръсвам, съществувам, отварям небето, върша това, което са ми заповядали в Мемфис.“[10]
В същото време на шията на мумията окачиха изображение на скарабей, направено от скъпоценен камък, със следния надпис:
„О, сърце мое, сърце, което съм получил от майка си, което беше в мене, когато пребивавах на земята, о, сърце, не въставай срещу мене и не свидетелствувай зле за мен в деня на съда“.[11]
Сега жреците обвиваха всяка ръка и крак, всеки пръст на умрелия с ленти, на които бяха написани молитви и заклинания. Тия ленти се залепваха със смола и балсами. А върху гърдите и на шията поставиха цели страници от „Книгата на мъртвите“ със следните думи, които жреците изричаха на висок глас над покойника:
„Аз съм този, на когото никой бог не поставя пречки.
Кой е той?
Той е Тум върху своя щит, той е Ра върху своя щит, който се издига на източната страна на небето.
Аз съм Вчера и знам Утре.
Кой е той?
Вчера — това е Озирис, Утре — това е Ра в онзи ден, когато ще изтреби неприятелите на повелителя на вселената и ще принесе в жертва сина си Хор. С други думи: в деня, когато ковчегът на Озирис бъде посрещнат от баща му Ра. Той ще победи боговете по заповед на Озирис, господаря на планината Аменти[12].
Какво е това?
Аменти — това е творение на душите на боговете по заповед на Озирис, господаря на планината Аменти. С други думи: Аменти е гняв, предизвикан от Ра; всеки бог, който пристига там, влиза в борба. Аз познавам великия бог, който живее там.
Аз съм от моята страна, идвам от моя град, унищожавам злото, отстранявам това, което не е добро, отстранявам мръсотията от себе си. Аз отивам в страната на небесните обитатели, влизам през грамадна порта,
О, вие, мои спътници, подайте ми ръка, защото ще бъда един от вас.“[13]
След като всеки крайник от тялото на умрелия беше увит с молитвени ленти и снабден с амулети, след като вече разполагаше с достатъчно наставления, които щяха да му дадат възможност да се ориентира в страната на боговете, трябваше да се помисли и за документ, който би му отворил портата на тази страна.
Защото между гроба и небето умрелия го чакат четиридесет и двама страшни съдии, които под председателството на Озирис проучват земния му живот. И когато сърцето на покойника, претеглено върху везните на справедливостта, се окаже равно на богинята на правдата, когато бог Дуат, който записва върху плочки делата на умрелия, ги прецени като добри, едва тогава Хор взема душата за ръка и я отвежда пред трона на Озирис.
Но за да може умрелият да се оправдае пред съда, трябва мумията му да се увие в папирус, на който да е написана пълната му изповед. Докато увиват тялото с тоя документ, жреците четат отчетливо и внушително, та умрелият да не забрави нещо:
„Владетели на истината, аз ви нося самата истина. Не съм измамил никого. Не съм направил нещастен никого от ближните си. Не съм позволил сквернословия, нито лъжливи думи в дома на истината. Не съм дружил със злото. Не съм правил зло. Като началник не съм заповядвал на подчинените си да работят свръх-сили. Никой по моя вина не е станал боязлив, беден, страдащ или нещастен. Не съм вършил нищо, от което боговете биха се отвратили. Не съм измъчвал роб. Не съм морил роб от глад. Не съм го довеждал до сълзи. Не съм убивал. Не съм карал някого да убива вероломно. Не съм лъгал. Не съм ограбвал имуществата на храмовете. Не съм намалявал доходите, посветени на боговете. Не съм вземал хляба, нито поясите на мумиите. Не съм извършвал грях с жрец от моя окръг. Не съм му вземал, нито намалявал богатството. Не съм употребявал фалшиви везни. Не съм откъсвал бебе от гърдите на кърмачката му. Не съм си позволявал жестокости. Не съм ловил с мрежа птици, посветени на боговете. Не съм вредил на прилива на водата. Не съм насочвал в друга посока водата на каналите. Не съм гасил огън в неподходящо време. Не съм крал жертвените дарове на боговете, които те са си избрали. Аз съм чист… Аз съм чист… Аз съм чист.“[14]
Когато умрелият вече знаеше благодарение на „Книгата на мъртвите“ как да се справя в страната на вечния живот и преди всичко, когато знаеше как да се оправдава пред съда на четиридесет и двамата богове, тогава жреците го снабдяваха с предисловието към тази книга, като му обясняваха устно нейната необикновена важност.
За тая цел парасхитите, които се намираха около току-що приготвената мумия на фараона, се отдалечаваха, а идваше първожрецът на този квартал и шепнеше на ухото на умрелия:
„Знай, че като притежаваш тази книга, ти ще принадлежиш към живите и ще си спечелиш голямо уважение между боговете. Знай, че благодарение на нея никой няма да се осмели да ти се противопостави. Самите богове ще се приближат до тебе и ще те прегърнат, защото ти ще принадлежиш на тяхната среда.
Знай, че тази книга ще ти даде да познаеш какво е било в началото. Никой човек не я е разгласявал, никое око не я е видяло, никое ухо не я е слушало. Тази книга е самата истина, но никой и никога не я е знаел. Нека да я видиш само ти и този, който те е снабдил с нея. Не се мъчи да й правиш тълкувания, който биха ти подсказали твоята памет или въображение. Тя се пише само в залата, където балсамират умрелите. Тя е велика тайна, която не знае никой обикновен човек, никой на света.
Тази книга ще ти бъде храна в по-висшата страна на духовете, тя ще достави на душата ти необходимите й средства, докато пребивава на земята, ще й даде живот вечен и ще направи така, че никой да не може да има власт над тебе.“[15]
След всички тези обреди облякоха тялото на фараона със скъпоценни дрехи, сложиха му златна маска на лицето, пръстени и гривни на ръцете, които кръстосаха върху гърдите. Под главата му подложиха подставка от слонова кост, на каквато бяха свикнали да спят египтяните. Най-сетне затвориха тялото в три ковчега: първия от папирус, покрит с надписи, втория от позлатен кедър и третия от мрамор. Формата на първите два отговаряше точно на формата на тялото на умрелия; дори маската му приличаше, само че бе усмихната.
След като прекара три месеца в квартала на умрелите, мумията на фараона беше готова за тържествено погребение. Затова я отнесоха обратно в царския дворец.