Болеслав Прус
Фараон (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Такива бяха твърде редките моменти на особено голяма близост между Сара и нейния царствен любим. Защото, след като дадеше заповеди на Патрокъл и на главния управител на имотите си, престолонаследникът прекарваше по-голямата част от деня извън чифлика, обикновено на лодка. Той плаваше по Нил и ловеше с мрежа риба, от каквато гъмжеше благословената река, или навлизаше в мочурищата и скрит между високите стъбла на лотосите, стреляше с лък по дивите патици, които се носеха над него на кресливи ята, гъсти като рояци мухи. Но и тогава не го напускаха честолюбивите мисли; затова от лова направи нещо като предугаждане или врачуване. Неведнъж, като видеше във водата орляк жълти гъски, той опъваше лъка и си казваше:

— Ако улуча, ще стана някога като Рамзес Велики…

Стрелата изсвистяваше тихо, а пронизаната птица пляскаше с криле и издаваше такива болезнени писъци, че в мочурището всичко живо се раздвижваше. Цели облаци гъски, юрдечки и щъркели литваха нагоре и заобикаляйки умиращия си другар, спускаха се на друго място.

Когато отново станеше тихо, князът подкарваше предпазливо лодката напред, като се ориентираше по люлеенето на тръстиките и гласовете на птиците. А когато забележеше сред зелената площ чиста водна повърхност и нов орляк, отново опъваше лъка и си казваше:

— Ако улуча, ще стана фараон. Ако не улуча…

Тоя път стрелата удряше о водата и като отскачаше няколко пъти от повърхността, изчезваше между лотосите. А увлеченият княз пускаше все нови и нови стрели, убиваше птици или само подплашваше ятата. В чифлика познаваха къде се намира Рамзес по облаците разкрещели се птици, които от време на време се вдигаха във въздуха и се въртяха над лодката му.

Когато надвечер се прибираше изморен във вилата, Сара го чакаше вече на прага с леген вода, с кана пивко вино и с венци от рози. Князът се усмихваше и я погалваше по лицето, но като я гледаше в пълните й с нежност очи, мислеше:

„Любопитен съм да зная дали и тя би могла да бие египетските селяни, както правят нейните вечно уплашени роднини… О, права е майка ми, като няма доверие на евреите, при все че Сара може би е по-друга!…“

Веднъж Рамзес се върна ненадейно и завари на двора пред дома цял орляк голи деца, които играеха весело. Всичките бяха рижи. Щом видяха княза, се разпръснаха с викове, както дивите гъски по мочурищата. Преди той да се изкачи на терасата пред къщата, изчезнаха — дори следа не остана от тях.

— Какъв е тоя дребосък — попита Рамзес Сара, — дето така бяга от мене?

— Това са децата на слугите ти — отговори Сара.

— На евреи?

— На братята ми…

— О, богове! Колко бързо се размножава тоя народ! — засмя се князът. — А този кой е?… — добави той и посочи един човек, който надничаше боязливо иззад оградата.

— Това е Аод, син на Варак, мой сродник. Той иска да ти служи, господарю. Мога ли да го приема?…

Князът вдигна рамене.

— Чифликът е твой — отговори Рамзес. — Можеш да приемаш, когото пожелаеш. Само че ако тия хора се размножават толкова бързо, скоро ще завладеят Мемфис…

— Ти като че ли не можеш да понасяш моите братя?… — прошепна Сара и се отпусна в нозете му, като го гледаше с тревога.

Князът й хвърли учуден поглед и отговори гордо:

— Аз дори не мисля за тях.

Тия дребни случки, които падаха като огнени капки върху душата на Сара, не промениха държането на Рамзес към нея. Той беше винаги еднакво ласкав и все така продължаваше да я гали, въпреки че погледът му все по-често отскачаше на отсрещния бряг на Нил и се спираше върху внушителните пилони на двореца.

Скоро Рамзес забеляза, че не само той тъгува поради доброволното си изгнание. Един ден от отвъдния бряг се откъсна парадно царско корабче, премина Нил по посока към Мемфис, а после започна да обикаля толкова наблизо край чифлика, че Рамзес можа да различи хората, които бяха в него.

Под пурпурния балдахин той позна майка си, която седеше сред придворните си дами, а срещу нея, на ниска пейка — наместника Херхор. Наистина те не гледаха към чифлика, но князът отгатна, че го виждат.

„Ах, така, значи! — помисли си той и се засмя. — Моята достопочтена майка и негово достойнство министърът предпочитат да ме примамят оттук, преди да се завърне негово величество.“

Дойде месец тоби — краят на октомври и началото на ноември. Нил спадна с един човешки бой и половина, като всеки ден откриваше нови площи черна тинеста земя. Навсякъде, където водата се оттегляше, тутакси се появяваше тясно рало, теглено от два вола. Подир ралото крачеше гол орач, редом с воловете пристъпваше човек с къс камшик, за да ги подкарва, а отзад — сеяч с пшеница в престилката си; той газеше до глезени в тинята и хвърляше пълни шепи зърно.

Започваше най-хубавото годишно време за Египет — зимата. Топлината не надхвърляше петнадесет градуса, земята се покриваше със смарагдова зеленина, от която надничаха нарциси и теменуги. Тяхното ухание все по-често се чувствуваше между острия мирис на земята и водата.

Няколко пъти вече корабчето с достопочтената царица Никторис и наместника Херхор се появяваше близо до жилището на Сара. Князът виждаше майка си да разговаря весело с министъра и се убеждаваше, че те нарочно не гледат към него — сякаш искат да му покажат своето пренебрежение.

— Чакайте! — шепнеше раздразнен престолонаследникът. — Ще видите, че и аз не скучая.

И когато един ден, малко преди залез слънце, позлатеното царско корабче, пурпурната палатка на което беше украсена по ъглите с щраусови пера, се появи на отсрещния бряг, Рамзес нареди да приготвят лодка за двама души и каза на Сара, че ще се разходят заедно.

— Йехова! — извика тя и скръсти молитвено ръце. — Та нали там са вашата майка и наместникът!

— А тук ще бъде престолонаследникът. Вземи арфата си, Сара.

— Защо пък и арфата… — попита тя разтреперана. — Ами ако достопочтената ти майка пожелае да говори с тебе?… Сигурно ще скоча във водата!…

— Не ставай, дете, Сара — отговори със смях князът — Негово достойнство наместникът и майка ми много обичат пеенето. Можеш дори да ги спечелиш на своя страна, ако изпееш някоя хубава еврейска песен. Нека тя разказва за любовта.

— Аз не зная такива песни — отговори Сара, в която думите на княза продубиха известна надежда. Може би пеенето й наистина ще се хареса на тия всесилни особи и тогава?…

На дворцовото корабче забелязаха, че престолонаследникът сяда в проста лодка и дори почва да гребе сам.

— Виждаш ли, ваше достойнство — прошепна царицата на министъра, — че той плава към нас със своята еврейка!…

— Престолонаследникът поправи държането си към войниците и селяните си и прояви такова разкаяние, като се отдалечи от двора, че ваша милост може да му прости тая дребна нетактичност — отговори министърът.

— О, ако самият той не беше в тая черупка, щях да наредя да я разбият! — каза разгневено царицата.

— Защо? — попита министърът. — Князът нямаше да е потомък на първожреци и фараони, ако не дърпаше тия юзди, които, уви, му налагат законите или нашите, може би погрешни, обичаи. Във всеки случай той доказа, че когато трябва, умее да се владее. Дори има сили да признае собствените си грешки, което е рядко качество, а за престолонаследник — просто неоценимо.

От друга страна, князът иска да ни дразни с любимата си, това доказва, че го наранява немилостта, в която е изпаднал, макар това да е станало по най-благородни подбуди.

— Но тази еврейка!… — прошепна царицата, като мачкаше ветрилото си от пера.

— Сега вече съм спокоен за нея — каза министърът. — Тя е хубаво, но глупавичко същество, което нито мисли, нито умее да използува влиянието си върху княза. Тя не приема подаръци, дори не вижда никого, затворена в своята не особено скъпа клетка. С течение на времето може би ще се научи да използува положението си на княжеска наложница или поне да намали състоянието на престолонаследника с петнадесетина таланта. Но преди да се стигне дотам, тя ще омръзне на Рамзес…

— Дано всезнаещият Амон говори през твоите уста!

— В това съм сигурен. Князът нито за миг не е бил луд по нея, както се случва с младежите от нашата аристокрация; тях една ловка интригантка може да ги лиши и от имот, и от здраве, дори да ги доведе до съд. Князът се забавлява с нея като зрял мъж с робиня. А понеже Сара е бременна…

— Нима? — извика царицата. — Откъде знаеш?

— Това, което не знае нито негово достойнство престолонаследникът, нито дори Сара, нали?… — усмихна се Херхор. — Ние трябва да знаем всичко. Пък и не беше кой знае колко трудно да открия тази тайна. При Сара живее една нейна сродница, Тафет — рядко бъбрива жена.

— Викали ли са вече лекар?

— Повтарям, че Сара не знае нищо, а пък добрата Тафет, от страх да не би князът да охладнее към възпитаницата й, с удоволствие би откъснала главата на тази „тайна“. Но ние няма да й позволим. Та това ще бъде все пак княжеско дете.

— Но ако бъде син… Ваша милост знае, че би могъл да ни създаде грижи — подхвърли царицата.

— Всичко е предвидено — каза жрецът. — Ако бъде дъщеря, ще й дадем зестра и възпитание, както подобава на момиче от висок род. Но ако бъде син, тогава ще си остане евреин…

— Ах, моят внук — евреин!

— Не охладнявайте толкова рано към него, царице. Нашите пратеници ни съобщават, че израилският народ почва да жадува за цар. Следователно, докато детето порасне, тия желания ще узреят. Тогава ще им дадем владетел с наистина прекрасна кръв!…

— Ти си като орел, който само с един поглед обгръща и Изтока, и Запада… — отговори царицата и загледа възхитено министъра. — Чувствувам, че отвращението ми от това момиче започна да отслабва.

— И най-малката капка кръв на фараоните трябва да се издига над народите като звезда над земята — каза Херхор.

В тоя миг лодката на престолонаследника плаваше едва на няколко десетки крачки от голямата дворцова ладия; тогава съпругата на фараона се закри с ветрилото и погледна Сара през перата.

— Наистина е хубава!… — прошепна Никторис.

— Втори път вече казваш това, достопочтена царице.

— Значи, и това знаеш!… — усмихна се Никторис. Херхор наведе очи.

На малката лодка прозвуча арфа и Сара започна с разтреперан глас песента:

— „О, колко велик е господ, колко велик е господ, твоят бог, о, Израил!…“

— Чудесен глас! — прошепна царицата. Първожрецът слушаше внимателно.

— „Дните му нямат начало — пееше Сара, — а домът му е без граници. Под неговото око вековечните небеса се променят като одеяние, което човек облича и снема. Звездите пламват и угасват като искри от твърдо дърво, а земята е като тухла, която пътникът само веднъж докосва с крак и продължава, без да спира из пътя.

Колко велик е твоят господ, Израил! Няма човек, който би могъл да му каже: «Извърши това!…», нито съществува лоно, което би го създало. Той сътвори неизмеримите бездни, над които се издига, когато пожелае. Той искри светлина от тъмнината, а от земния прах — създава живите твари и им дарява глас.

За него хищните лъвове са като скакалци, грамадния слон смята за нищо, а китът до него е като младенец.

Неговата трицветна дъга дели небесата на две части и се опира на краищата на земята. Къде има порта, голяма колкото него? Грохотът на колесницата му кара народите да треперят и никой под слънцето не би се укрил от искрометните му стрели.

Негов дъх е северният вятър, който съживява съхнещите дървета, а подухването му е самумът, който изгаря земята.

Протегне ли ръка над водите, те се превръщат в камък. Той прелива моретата от едно място на друго, както невеста кваса в нощвите. Той раздира земята като прогнило платно и покрива голите планински върхове със сребрист сняг.

Той скрива в едно пшенично зърно сто нови зърна, той кара птиците да мътят яйца и да излюпват пиленца. Той изважда златиста пеперуда от спящата какавида, а на човешките тела в гробовете заповядва да чакат възкресение…“

Заслушани в пеенето, гребците бяха вдигнали гребла и пурпурната владетелска ладия заплава бавно по течението на реката.

Внезапно Херхор се изправи и викна:

— Завивай към Мемфис!…

Греблата удариха, ладията се извъртя на място и с шум тръгна срещу течението. След него се носеше постепенно затихващата песен на Сара:

— „Той вижда как тупти сърцето на мушичката и скритите пътеки, по които крета най-усамотената човешка мисъл. Но няма създание, което би могло да надникне в сърцето му и да отгатне неговите намерения.

Пред блясъка на одеянието му великите духове закриват лица. Под неговия поглед боговете на могъщите градове и народи се гърчат и съхнат като увехнал лист.

Той е мощ, той е живот, той е мъдрост. Той е твоят господар, твой бог, о, Израил!…“

— Защо, ваше достойнство, заповяда нашият кораб да се отдалечи? — попита достопочтената Никторис.

— Знаете ли, господарко, каква е тази песен?… — отговори Херхор на език, който разбираха само жреците. — Та това глупаво момиче пее насред Нил молитва, която е позволено да се произнася само в святая святих на нашите храмове…

— Значи, това е светотатство?…

— Цяло щастие е, че на нашия кораб се намира само един жрец — каза министърът. — Аз не съм чул това, пък и да съм го чул, ще го забравя. Въпреки това обаче страхувам се да не би боговете да сложат ръка върху това момиче.

— Но откъде знае тя тая страшна молитва?… Рамзес едва ли е могъл да я научи!…

— Князът няма никаква вина за това. Но не забравяйте, господарко, че евреите са изнесли от нашия Египет много такива ценности. Затова между всички народи на земята тъкмо към тях се отнасяме като към светотатци.

Царицата улови първожреца за ръка.

— Но на моя син няма да се случи нищо лошо, нали? — прошепна тя, като го гледаше в очите.

— Гарантирам ви, че на никого няма да се случи нищо лошо, щом аз не съм чул и нищо не зная. Но князът трябва да бъде разлъчен от това момиче…

— Да се разлъчи, само че по-внимателно!… Нали, наместнико? — попита майката.

— Колкото може по-внимателно, по-незабелязано, но трябва… Струваше ми се — каза първожрецът сякаш на себе си, — че всичко съм предвидил… Всичко, с изключение на светотатството, което висне върху престолонаследника по вина на тая странна жена!… Херхор се замисли и добави:

— Да, господарко! Можем да се надсмиваме над много наши предразсъдъци, но едно е несъмнено: син на фараон не бива да се свързва с еврейка.