Болеслав Прус
Фараон (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Във фараоновия дворец край Мемфис се влизаше през порта, която се издигаше между две пететажни кули или пилони. Външните стени на тия сгради от сив пясъчник бяха покрити от долу до горе с барелефи.

Отгоре на портата се издигаше държавният герб: крилата топка, иззад която се показваха две змии. По-ниско в редица седяха богове, пред които фараоните принасяха жертви. Върху страничните колони също бяха изваяни на пет нива, едни над други, изображения на божества, а под тях — йероглифни надписи.

Върху стените на всеки пилон централно място заемаше барелефът на Рамзес Велики, вдигнал топор с едната си ръка, а с другата хванал за косите група хора, свързани като китка магданоз. Над фараона стояха или седяха още две редици богове; още по-високо — редица хора, които носят жертвени дарове, а под самия връх на пилоните — изображения на крилати змии, преплетени с изображения на скарабеи.

Пететажните пилони, стените на които се стесняваха горе, свързващата ги триетажна порта, барелефите, при които чувството за симетрия се смесваше с мрачно въображение, а набожността — с жестокост, всичко това създаваше потискащо впечатление. Изглежда, да се влезе в двореца, бе мъчно, да се излезе — невъзможно, а да се живее — тежко.

От портата, пред която се тълпяха войници и множество дребни служители, се влизаше в двор, обкръжен от галерии върху високи колони. Дворът представляваше красива градина, където в големи саксии отглеждаха малки алое, палми, портокалови дървета и кедри, всички наредени в редици и подбрани по височина. По средата на двора бликаше фонтан; пътечките бяха посипани с цветен пясък.

Тук, под сводовете на галериите, седяха или се разхождаха висшите държавни служители, като си шепнеха тихо.

От двора през висока порта се влизаше в зала, поддържана от дванадесет триетажни колони. Залата беше голяма, но поради дебелината на колоните изглеждаше тясна. Осветяваха я малки прозорчета в стените и голям правоъгълен отвор в потона. Тук беше хладно и сенчесто, почти тъмно, но това не пречеше да се виждат жълтите стени и колони, покрити с цели редици рисунки. Най-горе бяха изобразени листа и цветя, по-долу богове, още по-ниско хора, които носят статуи на богове или извършват жертвоприношения, а навсякъде между рисунките се виждаха редове йероглифи.

Всичко беше нарисувано с ярки, почти крещящи багри: зелена, червена и синя.

В тая зала с пъстър мозаичен под стояха сред пълна тишина, облечени с бели дрехи и боси — жреци, най-висшите държавни сановници, министърът на войната Херхор, както и двамата военачалници: Нитагер и Патрокъл, всичките повикани от фараона.

Както обикновено преди всеки съвет негово величество Рамзес XII принасяше жертва на боговете в своя параклис. Това траеше доста дълго. През няколко минути от далечните стаи дотичваше някакъв жрец или служител и съобщаваше за хода на богослужението.

— Господарят вече строши печата на вратата на параклиса… Вече мие свещеното божество… Вече го облича… Вече затвори вратата…

Въпреки високия сан на присъстващите по лицата им беше изписано безпокойство и потиснатост. Само Херхор беше равнодушен; Патрокъл — изгубил търпение, а Нитагер нарушаваше от време на време тържествената тишина с гръмкия си глас. След всеки неприлично висок възглас на стария военачалник придворните се размърдваха като уплашени овце, а после се споглеждаха, сякаш си казваха:

„Той е недодялан, цял живот се разправя с варварите, та може да му се прости…“

В по-далечните стаи се чу звън на звънци и дрънкане на оръжие. В залата влязоха в две редици двайсетина гвардейци с позлатени шлемове и нагръдници, с извадени мечове, след тях две редици жреци, а накрая се показа фараонът, носен върху трон, всред облаци дим от кадилници.

Владетелят на Египет Рамзес XII беше на около шестдесет години, с повехнало лице. Носеше бяла тога, на главата си имаше червено-бяла шапка със златна змия, а в ръка — дълъг жезъл.

Щом се появи шествието, всички паднаха ничком. Само Патрокъл, като варварин, се задоволи с нисък поклон, а Нитагер се отпусна на едно коляно, но веднага стана.

Лектиката спря пред балдахина, под който върху подиума беше тронът от абаносово дърво. Фараонът слезе бавно от лектиката, плъзна поглед по присъствуващите, а после седна на трона и се загледа в корниза на залата, върху който беше нарисувана розова топка със светлосини криле и зелени змии.

Надясно от фараона застана върховният писар, отляво — съдия с жезъл, и двамата с огромни перуки.

По даден от съдията знак всички седнаха или коленичиха на пода, а писарят се обърна към фараона:

— Господарю наш и могъщи владетелю! Вашият слуга Нитагер, великият пазител на източната граница, е пристигнал, за да ви отдаде чест; той е донесъл данъка от покорените народи; ваза от малахит, пълна със злато, триста вола, сто коня и благовонно дърво тешеп.

— Това е мизерен данък, господарю — обади се Нитагер. — Истински съкровища бихме могли да намерим край Ефрат. Там на надменните, но още слаби владетели трябва да припомним времената на Рамзес Велики.

— Отговори на моя слуга Нитагер — обърна се фараонът към писаря, — че думите му ще бъдат взети под внимание. А сега го питай какво мисли за военните способности на моя син и наследник, с когото е имал честта да се срещне вчера при Пи-Байлос.

— Нашият владетел, господар на девет народа, те пита, Нитагер… — започна писарят.

Внезапно, за най-голямо възмущение на царедворците, военачалникът отговори рязко:

— Сам чувам какво казва моят господар… Когато той се обръща към мене, негова уста може да бъде само престолонаследникът, а не ти, върховни писарю.

Писарят погледна с ужас към смелия Нитагер, но фараонът се обади:

— Истината говори моят верен слуга Нитагер.

Министърът на войната се поклони.

Съдията съобщи на всички присъствуващи жреци, служители и гвардейци, че могат да излязат на двора и като се поклони заедно с писаря към трона, пръв напусна залата. В нея останаха само фараонът, Херхор и двамата военачалници.

— Склонете ухо, владетелю, и изслушайте жалбите ми — започна Нитагер. — Тая сутрин жрецът-служител, който бе дошъл по ваша заповед да ми намаже косата, ми каза, като идвам при вас, да си събуя сандалите в преддверието. А пък известно е не само в Горен и Долен Египет, но и на хетите, и в Либия, и във Финикия, и в страната Пунт, че преди двадесет години вие ми дадохте право да се явявам пред вас със сандали.

— Ти говориш истината — рече фараонът. — В моя двор са се прокраднали нередности…

— Заповядай само, владетелю, и моите ветерани веднага ще въдворят ред… — подхвана Нитагер.

По даден от министъра на войната знак притичаха няколко слуги: един донесе сандали и обу Нитагер, други сложиха пред трона скъпи столове за министъра и военачалниците.

Когато тримата сановници седнаха, фараонът попита:

— Кажи ми, Нитагер, смяташ ли, че моят син ще стане пълководец?… Но ми кажи самата истина.

— Кълна се в Амон от Тива и в славата на моите прадеди, в чиито жили е текла владетелска кръв, че Рамзес, вашият наследник, ще стане велик пълководец, ако му позволят боговете — отвърна Нитагер. — Той е съвсем млад, още момче, но въпреки това с голямо умение съсредоточи полковете, екипира ги и им улесни похода. Но най-много ми хареса това, че не изгуби самообладание, когато му пресякох пътя, а поведе хората си в атака. Той ще бъде пълководец и ще победи аси-рийците, които трябва да бъдат бити сега, ако не искаме внуците ни да ги видят на Нил.

— Какво ще кажеш ти, Херхор? — попита фараонът.

— Що се отнася до асирийците, мисля, че достойният Нитагер много рано е започнал да се страхува от тях. Ние не сме излекували още раните си от миналите войни и трябва добре да укрепнем, преди да почнем нова — каза министърът. — Колкото до престолонаследника, Нитагер е прав, като каза, че младежът притежава способностите на пълководец: предпазлив е като лисица и смел като лъв. Въпреки това вчера направи много грешки…

— Кой от нас не ги е правил!… — намеси се Патрокъл, който мълчеше досега.

— Престолонаследникът — продължи министърът — умело предвождаше главния корпус, но изостави щаба си и поради това пътувахме толкова бавно и в безпорядък, че Нитагер можа да ни пресече пътя…

— Може би Рамзес е разчитал на ваше достойнство? — обади се Нитагер.

— В управлението и на война не се разчита на никого — човек може да се препъне в най-малкия незабелязан камък дори — възрази министърът.

— Ако ваше достойнство — обади се Патрокъл — не беше заповядал колоната да напусне пътя поради тия там скарабеи…

— Вие, ваше достойнство, сте чужденец и неверник — отвърна Херхор, — затова говорите така. Но ние, египтяните, разбираме, че когато народът и войниците престанат да уважават скарабеите, синовете им ще престанат да се боят от уреуса. От пренебрежителното отношение към боговете се ражда бунт срещу фараона…

— А защо имаме топори? — прекъсна го Нитагер. — Който иска да си запази главата върху плещите, трябва да слуша върховния вожд.

— И така, какво е твоето окончателно мнение за престолонаследника? — попита фараонът Херхор.

— Жив образ е на слънцето, сине на боговете — отвърна министърът. — Заповядайте да намажат Рамзес с благовония, дайте му голямата огърлица и десет таланта, но не го назначавайте още за командир на корпуса „Менфи“. Князът е много млад за тоя пост, избухва лесно, няма достатъчно опит. Нима можем да го признаем за равен на Патрокъл, който в двадесет битки смаза етиопците и либийците? Нима можем да го поставим наред с Нитагер, чието име от двадесет години кара да побледняват нашите врагове от изток и север?

Фараонът опря глава на ръка, помисли и рече:

— Идете си в мир и с моето благоволение. Ще постъпя така, както ми повелява мъдростта и справедливостта…

Сановниците се поклониха дълбоко, а Рамзес XII, без да чака свитата си, мина в другите стаи.

Когато двамата пълководци се озоваха в преддверието сами, Нитагер се обърна към Патрокъл:

— Виждам, че тук жреците се разпореждат като у дома си. Но какъв вожд е тоя Херхор!… Победи ни, преди да отворим уста, и… няма да даде корпуса на престолонаследника!…

— Мене пък така ме похвали, че не посмях да обеля дума — отвърна Патрокъл.

— А от друга страна, той вижда далече, макар да не казва всичко. След престолонаследника в корпуса ще се вмъкнат разни мамини синчета, които ходят на война с певици, и те ще почнат да безделничат от гняв, че не са повишени, контетата също ще безделничат, ще се забавляват и корпусът ще се разложи, без дори да се сблъска с неприятеля. О, Херхор е мъдрец!…

— Дано мъдростта му не ни струва повече, отколкото неопитността на Рамзес! — прошепна гъркът.

Фараонът премина през редица стаи с колони и украсени с рисунки, като на всяка врата жреци и дворцови служители му се кланяха ниско, и влезе в кабинета си. Кабинетът беше двуетажна зала със стени от алабастър, по които бяха нарисувани със злато и ярки багри най-значителните събития от царуването на Рамзес XII, а именно: въздаване на почест и дарове в знак на послушание от жителите на Месопотамия, приемане царските пратеници от Бухтен и триумфалното пътешествие на идола Хонсу из страната Бухтен.

В тая зала се намираше и малахитова статуйка на Хор^[1] с птича глава, украсена цялата със злато и скъпоценности; пред статуйката олтар във формата на пресечена пирамида, царското оръжие, скъпи кресла и пейки, а също и масички, отрупани с разни дребни предмети.

Когато фараонът се появи, един от присъствуващите жреци изгори пред него благовония, а един от служителите доложи, че престолонаследникът е дошъл. Рамзес влезе веднага и се поклони ниско на баща си. Изразителното лице на княза издаваше трескаво безпокойство.

— Радвам се, ерпатре — каза фараонът, — че се връщаш здрав от мъчително пътуване.

— Дано да живееш вечно, ваше величество, и славата на делата ти да изпълни двата свята! — отвърна князът.

— Моите военни съветници — продължи фараонът — току-що ми разказаха за твоето усърдие и находчивост.

Лицето на престолонаследника потръпваше и се менеше. Той впи широко отворени очи във фараона и се заслуша.

— Твоите дела няма да останат без награда. Ще получиш десет таланта, голяма огърлица и… два гръцки полка, с които ще правиш военни учения.

Князът се вцепени, но след малко попита със сподавен глас:

— А корпусът „Менфи“?…

— След една година ще повторим маневрите и ако не извършиш никаква грешка при командуването на войската, ще получиш и корпуса.

— Зная, това е дело на Херхор!… — извика силно престолонаследникът, като едва сдържаше гнева си.

Той се огледа и добави:

— Никога не мога да бъда насаме с тебе, татко… Винаги между нас има чужди…

Фараонът вдигна леко вежди и свитата му изчезна като група сенки.

— Какво имаш да ми кажеш?

— Само едно, татко… Херхор е мой враг… Той ме е наклеветил пред тебе и ме е изложил на такъв срам!…

Въпреки смиреното си държане князът хапеше устни и стискаше пестници.

— Херхор е мой верен слуга и твой приятел. Благодарение на неговото застъпничество ти стана престолонаследник. Аз съм тоя, който не поверява корпуса на млад военачалник, щом той е позволил да бъде отрязан от своята армия.

— Аз се съединих с нея!… — отвърна потиснат престолонаследникът. — Не друг, а Херхор заповяда да се заобиколят двата бръмбара…

— Значи, искаш един жрец да пренебрегва религията пред войската?

— Татко — прошепна Рамзес с разтреперан глас, — за да не се попречи на бръмбарите, беше засипан един новостроящ се канал и бе убит човек.

— Тоя човек сам е посегнал на себе си.

— Но по вина на Херхор.

— В полковете, които така умело си съсредоточил при Пи-Байлос, тридесет души са умрели от умора, а няколкостотин са болни.

Князът наведе глава.

— Рамзес — продължи фараонът, — с устата ти не говори държавен сановник, загрижен за всички канали и за живота на работниците, а разгневен човек. А гневът не живее в мир със справедливостта, както ястребът не живее с гълъба.

— О, татко — избухна престолонаследникът, — ако аз съм разгневен, то е само защото виждам лошите чувства на Херхор и на жреците към мене…

— Та ти сам си внук на първожрец… жреци са те учили… Ти познаваш тайните им по-добре от всеки друг княз…

— Опознах тяхната ненаситна гордост и жажда за власт. А аз съм решил да ги усмиря… затова още отсега са ми врагове… Херхор не иска да ми даде дори корпус, защото предпочита да управлява цялата армия…

Като изрече тия непредпазливи думи, престолонаследникът сам се уплаши. Но владетелят вдигна към него ясния си поглед и отвърна спокойно:

— Армията и държавата управлявам аз. Аз издавам всички заповеди и присъди. На тоя свят аз съм везна на Озирис и сам претеглям постъпките на моите слуги: на престолонаследника, на министъра или на простолюдието. Няма да е много далновиден тоя, който смята, че не познавам всички мерки.

— Все пак, татко, ако беше видял със собствените си очи хода на маневрите…

— Може би щях да видя военачалника — прекъсна го фараонът, — който в решителния момент тича из храстите подир някакво еврейско момиче. Но аз не искам да зная за такива глупости.

Князът се хвърли в краката на баща си и прошепна:

— Тутмозис ли ти каза това, господарю?…

— Тутмозис е хлапе като тебе. Той вече прави дългове като началник на щаба на корпуса „Менфи“ и си мисли, че окото на фараона няма да забележи неговите постъпки в пустинята.