Болеслав Прус
Фараон (42)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Както съветваха астролозите, главнокомандуващият и щабът му трябваше да тръгнат от Пи-Баст на седми хатор. Защото тоя ден беше „добър, добър, добър“. Боговете на небето и хората на земята се радваха на победата на Ра над неприятелите; а който бе дошъл на белия свят през това денонощие, щеше да умре в дълбока старост, почитан.

Тоя ден беше също така благоприятен за бременните жени и за търговците на тъкани, а лош за жабите и мишките.

Щом го провъзгласиха за главнокомандуващ, Рамзес се залови трескаво за работа. Сам приемаше всеки пристигащ полк, преглеждаше оръжието му, дрехите, обоза. Сам приветствуваше новобранците и ги убеждаваше да изучават усърдно военното изкуство за гибел на враговете и за слава на фараона. Ръководеше всеки военен съвет, присъствуваше при разпита на всеки шпионин и със собствената си ръка отбелязваше на картата движението на египетските войски и разположението на неприятеля според пристигащите сведения.

Той се придвижваше така бързо от едно място на друго, че навсякъде го очакваха, но въпреки това долиташе внезапно като ястреб. Една сутрин той беше на юг от Пи-Баст и проверяваше хранителните припаси; час по-късно се появи на север от града и откри, че от полка Леб липсват сто и шестдесет души. Надвечер настигна авангардите, присъствува при преминаването на един от ръкавите на Нил и направи преглед на двеста военни коли.

Свети Ментезуфис като пълномощник на Херхор познаваше добре военното изкуство и не можеше да се начуди на Рамзес.

— Знаете ли, ваши достойнства — рече веднъж той на Сем и Мефрес, — аз не обичам престолонаследника, откак открих злобата и коварството му. Но нека Озирис ми бъде свидетел, че тоя младеж е роден за пълководец. Ще ви кажа нещо нечувано: ние ще струпаме силите си при границата три или четири дни по-рано, отколкото се предполагаше. Либийците вече загубиха войната, при все че не са чули още свистенето на нито една наша стрела!…

— Затова такъв фараон е още по-опасен за нас… — обади се Мефрес с присъща на старците упоритост.

Надвечер на шести хатор княз Рамзес се изкъпа и заяви на щаба, че ще тръгнат на другия ден сутринта, два часа пред изгрев слънце.

— А сега искам да се наспя — завърши той. По-лесно обаче беше да искаш да спиш, отколкото да спиш.

Целият град гъмжеше от войници, а при двореца на престолонаследника лагеруваше полк; войниците ядяха, пиеха и пееха, без да мислят за почивка.

Князът се усамоти в най-затънтената стая, но и тук не му дадоха да се съблече. Всеки няколко минути притичваше някакъв адютант със съвсем незначително донесение или да получи заповеди, които командирът на полка би могъл да разреши сам. Довеждаха шпиони, които не даваха никакви нови сведения, идваха знатни лица с нищожни отреди и предлагаха услугите си като доброволци. Мъчеха се да влязат при него финикийски търговци, които желаеха да им се възложат доставки за войската, или доставчици, за да се оплачат от взискателността на генералите.

Не липсваха дори прорицатели и астролози, които искаха да съставят в последния момент преди тръгването хороскопи за княза, както и магьосници, предлагащи сигурни амулети срещу неприятелска стрела.

Всичките тия хора се вмъкваха в стаята на княза без позволение. Всеки от тях смяташе, че съдбата на войната е в неговите ръце и че при такива обстоятелства е излишна всякаква етикеция.

Престолонаследникът изслушваше търпеливо всеки просител. Но когато след астролога в стаята му се промъкна една от неговите жени и изрази недоволството си, че Рамзес, изглежда, не я обича, защото не бил се сбогувал с нея, и когато четвърт час по-късно под прозореца се разнесе плачът на друга негова любовница, престолонаследникът не можа повече да издържи.

Той извика Тутмозис и му рече:

— Седни в тая стая и ако имаш желание, утешавай жените от моя дом. Аз ще се скрия някъде в градината, защото иначе не мога да заспя и утре ще изглеждам като кокошка, извадена от кладенец.

— Къде да те търся в случай на нужда? — попита го Тутмозис.

— Охо-хо!… — засмя се престолонаследникът. — Никъде не ме търсете. Когато затръбят за ставане, аз сам ще си дойда.

Като каза това, князът наметна дълъг плащ с качулка и се измъкна в градината.

Но и в градината се мяркаха войници, момчета от кухнята и други прислужници на престолонаследника. Защото, както става обикновено преди тръгване на война, редът бе нарушен на цялата територия на двореца. Щом забеляза това, Рамзес свърна към най-гъстата част на парка, намери там някаква беседка, обрасла с лози, и доволен се хвърли на пейката.

— Тук вече няма да ме намерят нито жреците, нито жените — измърмори той.

И веднага заспа като заклан.

От няколко дни финикийката Кама не се чувствуваше добре. Към нервното раздразнение се прибави и някакво особено неразположение и болки в ставите. Освен това сърбеше я лицето, особено челото над веждите.

Тия незначителни признаци й се сториха толкова обезпокоителни, че тя престана да се бои да не я уби-ят а постоянно седеше пред огледалото, като каза на слугите си да правят каквото щат, само да я оставят на мира. Сега тя не мислеше нито за Рамзес, нито за омразната й Сара; цялото й внимание беше заето от петната по челото, които едно неопитно око дори не би могло да забележи.

— Петна… Да, има петна… — казваше си тя, изпълнена със страх. — Две… три… О, Асторет, нима ще накажеш по такъв начин жрицата си!… По-добре смърт… Ех, що за глупост!… Когато търкам челото си с пръсти, петната стават по-червени… Изглежда, че нещо ме е ухапало или съм се намазала с нечисто маслинено масло… Ще се измия и до утре петната ще изчезнат…

Дойде „утре“, но петната не изчезнаха. Кама извика прислужницата си.

— Слушай — каза й тя, — погледни ме…

Но веднага седна в по-слабо осветената част на стаята.

— Слушай и гледай… — каза тя със сподавен глас. — Виждаш ли по… лицето ми някакви петна?… Само че… не се приближавай!…

— Нищо не виждам — отвърна прислужницата.

— А под лявото око?… Ами над веждите?… — попита с нарастващо раздразнение финикийката.

— Благоволи, господарко, да обърнеш божественото си лице към светлината — каза прислужницата.

Тази молба вбеси Кама.

— Махай се, негоднице!… — извика тя. — И да не се показваш пред очите ми…

А когато прислужницата избяга, господарката й се хвърли трескаво към своята тоалетка, отвори няколко бурканчета и начерви лицето си с една четчица.

Надвечер тя нареди да извикат лекар, защото все още усещаше болки в ставите и много по-лошо от болките безпокойство. Когато й казаха, че лекарят е дошъл, Кама се погледна в огледалото и я обзе нов припадък на безумие. Тя хвърли огледалото на пода и извика с плач, че не й трябва лекар.

През целия ден шести хатор тя не яде и не искаше да види никого.

Когато след залез слънце една робиня донесе запален светилник, Кама легна на леглото и покри главата си с шал. Тя накара робинята да си излезе веднага, а после седна на едно кресло далеч от светилника и така прекара няколко часа в полусънно вцепенение.

„Няма никакви петна — мислеше тя, — а ако има, те не са «такива»… Това не е проказа…“

— Богове!… — викна тя и се хвърли на земята. — Не може да бъде, аз… богове, спасявайте ме!… Ще се върна в светилището… Цял живот ще изкупвам греха си…

Отново се успокои, но скоро пак се замисли:

„Нямам никакви петна… От няколко дни търкам кожата си, затова е зачервена… Откъде пък такава болест?… Кой е слушал жрица и жена на престолонаследник да се е разболяла от проказа?… О, богове!… Това не е било никога, откак свят светува!… Само рибарите, затворниците и жалките евреи… О, тая подла еврейка!… Върху нея спуснете проказа, сили небесни…“

В тоя миг на прозореца на първия етаж се мярна някаква сянка. После се чу шумолене и от двора в средата на стаята скочи… княз Рамзес.

Кама се вцепени. Изведнъж тя се хвана за главата, а в очите й се изписа безграничен ужас.

— Ликон?… — прошепна тя, като се държеше за главата. — Ликон, ти тук?… Ще загинеш!… Преследват те…

— Зная — отвърна гъркът, като се смееше саркастично. — Преследват ме всички финикийци и цялата полиция на негово величество… Въпреки това — добави той — аз съм при тебе, а бях и в дома на твоя господар…

— Бил си у княза?…

— Да, в собствената му стая… И бих оставил камата си в гърдите му, ако злите духове не бяха го отстранили оттам… Изглежда, че твоят любовник е отишъл при друга жена, не е при тебе…

— Какво търсиш тук?… Бягай!… — прошепна Кама.

— Но с тебе — отвърна той. — На улицата чака кола, с която ще стигнем до Нил, а оттам с моята лодка…

— Ти си полудял!… Градът и пътищата са пълни с войска…

— Именно затова можах да вляза в двореца и двамата ще се измъкнем лесно — каза Ликон. — Събери всичките си скъпоценности… Аз ще се върна веднага и ще те взема…

— Къде отиваш?…

— Ще подиря господаря ти — отвърна той. — Не мога да си отида, без да му оставя спомен…

— Ти си луд…

— Мълчи!… — прекъсна я Ликон, блед от гняв. — О, значи, ти искаш и да го защищаваш…

Финикийката се олюля, сви юмруци, а в очите й блесна злокобен блясък.

— Ами ако не го намериш?… — попита тя.

— Тогава ще убия няколко от спящите му войници… ще подпаля двореца… знам ли какво ще направя… Но без спомен няма да си отида.

Широко отворените очи на финикийката имаха такъв страшен израз, че Ликон се смая.

— Какво ти е?… — попита той.

— Нищо. Слушай. Ти никога не си приличал толкова на княза, колкото днес!… Затова, ако искаш да направиш нещо добро…

Тя приближи лице до ухото му и зашепна. Гъркът слушаше слисан.

— Жено — каза той, — най-лошите духове говорят чрез тебе… Вярно, подозренията ще паднат върху него!…

— Това е по-добро от кама — отвърна тя със смях. — Нали?…

— Никога не би ми дошло наум!… А не е ли по-добре и двамата?…

— Не!… Тя нека живее… Това ще бъде отмъщението ми…

— Каква коварна душа!… — прошепна Ликон. — Но ми харесваш… Ще им платим по царски…

Той се отдръпна към прозореца и изчезна. Кама се наведе над прозореца и се вслушваше трескаво, забравила напълно за себе си. Може би около четвърт час след излизането на Ликон откъм маслиновата горичка се разнесе пронизителен женски вик. Той се повтори няколко пъти и утихна.

Вместо очакваната радост страх обзе финикийката. Тя падна на колене и с обезумели очи се взираше в тъмната градина.

Долу някой изтича безшумно, стълбът на тераска-та се заклати и на прозореца отново се появи Ликон с тъмен плащ. Той дишаше тежко, ръцете му трепереха.

— Къде са скъпоценностите?… — прошепна той.

— Остави ме на мира — отвърна Кама. Гъркът я хвана за врата.

— Мизернице!… — каза той. — Нима не разбираш, че преди слънцето да изгрее, ще те затворят, а след няколко дни ще те удушат?…

— Аз съм болна…

— Къде са скъпоценностите?…

— Под леглото.

Ликон влезе в стаята и при светлината на светил-ника извади тежкото сандъче, наметна Кама с плащ и я дръпна за ръката.

— Тръгвай. Къде е вратата, през която влиза при тебе тоя… тоя твой господар?…

— Остави ме…

Гъркът се наведе над нея и зашепна:

— Аха!… Мислиш, че ще те оставя тук ли?… Днес толкова ме е грижа за тебе, колкото за негодна кучка, загубила обоняние… Но трябва да вървиш с мене… Нека господарят ти разбере, че има някой по-умен от него. Той открадна жрицата на богинята, а аз му задигам любовницата…

— Казвам ти, че съм болна…

Гъркът извади тънка кама и я опря на врата й. Кама цялата се затресе и прошепна:

— Тръгвам…

През тайната врата те излязоха в градината. Откъм княжеския дворец долиташе глъчката на войниците, които палеха огньове. Тук-таме между дърветата се виждаха светлини; от време на време покрай тях минаваше някой от прислугата на престолонаследника. На портата стражата спря Ликон и Кама.

— Кои сте вие?

— Тива — отвърна Лакон.

Двамата излязоха безпрепятствено навън и изчезнаха из уличките на квартала, където живееха чужденците в Пи-Баст.

Два часа преди разсъмване из града затръбиха тръби и забиха барабани.

Тутмозис още спеше дълбоко, когато княз Рамзес дръпна плаща му и извика с весел глас:

— Ставай, зорки командире!… Полковете вече тръгнаха.

Тутмозис седна на леглото и потърка сънливите си очи.

— Ах, ти ли си, господарю?… — попита той, като се прозяваше. — Е, наспа ли се?

— Както никога! — отвърна князът.

— А пък аз бих спал още.

Двамата се изкъпаха, облякоха дрехите, надянаха броните и възседнаха конете, които се дърпаха от ръцете на конярите.

След малко престолонаследникът напусна града с малка свита и изпревари по пътя войсковите колони, които се движеха бавно. Нил се беше разлял много и князът искаше да присъствува при преминаването на каналите и бродовете.

Когато слънцето изгря, последната обозна кола беше вече далеч от града, а достойният номарх на Пи-Баст говореше на прислугата си:

— Сега отивам да спя и горко на този, който ме събуди преди вечерния пир! Дори божественото слънце почива след всеки ден, а пък аз не съм лягал от първи хатор.

Но преди да довърши хвалбите си за своето усърдие, пристигна един полицейски офицер и помоли да бъде приет лично от номарха по много важна работа.

— Дано земята ви погълне! — избърбори сановни-кът, но нареди да повикат офицера и го попита сърдито: — Не можеше ли да почакаш няколко часа?… Нил сигурно няма да избяга…

— Стана голямо нещастие — отвърна офицерът. — Синът на престолонаследника е убит…

— Какво?… Кой?… — викна номархът.

— Синът на Сара, еврейката.

— Кой го е убил?… Кога?…

— Тази нощ.

— Но кой е могъл да направи това?… Офицерът наведе глава и разпери ръце.

— Питам те кой го е убил… — повтори сановни-кът, повече уплашен, отколкото разгневен.

— Благоволи, господарю, сам да проведеш следствието. Устата ми няма да повторят това, което чуха ушите ми.

Ужасът на номарха стана още по-голям. Той заповяда да доведат прислужницата на Сара, а същевременно изпрати да повикат първожреца Мефрес. Ментезуфис, като представител на министъра на войната, беше заминал с княза.

Мефрес пристигна учуден. Номархът повтори новината за убийството на детето и това, че полицейският офицер не смее да даде никакви обяснения.

— А свидетели има ли? — попита първожрецът.

— Чакат заповедите на ваше достойнство, отче свети.

Въведоха вратаря на Сариния дом.

— Чу ли — попита го номархът, — че детето на господарката ти е убито?

Човекът падна на земята и отговори:

— Аз дори видях невинните останки разбити о стената и задържах нашата господарка, която изтича в градината с викове…

— Кога стана това?

— Днес след полунощ. Веднага след като при господарката дойде негово достойнство князът-престолонаследник… — отвърна пазачът.

— Как, значи, князът е бил през нощта при господарката ви? — попита Мефрес.

— Ти каза истината, велики пророче.

— Чудно нещо! — прошепна Мефрес на номарха.

Вторият свидетел беше готвачката на Сара, третият — камериерката. Двете твърдяха, че след полунощ князът се изкачил на горния етаж в стаята на Сара. Там постоял малко, после избягал бързо в градината, а веднага след него се появила със страшен вик Сара.

— Но князът-престолонаследник не е излизал през цялата нощ от стаята си в двореца… — каза номархът.

Полицейският офицер поклати глава и заяви, че в преддверието чакат няколко души от дворцовата прислуга.

Извикаха ги. Свети Мефрес им зададе редица въпроси и се оказа, че престолонаследникът… не е спал в двореца!… Той напуснал стаята си преди полунощ и излязъл в градината; а се върнал, когато засвирили първите тръби за ставане.

Когато изведоха свидетелите, а двамата сановници останаха сами, номархът се хвърли на пода, като стенеше, и заяви на Мефрес, че е тежко болен и предпочита да загуби живота си, отколкото да води следствието. Първожрецът беше много блед и развълнуван, но отвърна, че въпросът за убийството трябва да се изясни и в името на фараона заповяда на номарха да дойде с него в жилището на Сара.

Градината на престолонаследника не беше далеко и двамата сановници бързо стигнаха на местопрестъплението.

Когато се изкачиха в стаята на горния етаж, те видяха Сара коленичила при люлката в такава поза, сякаш кърмеше бебето. По стената и на пода се червенееха кървави петна.

На номарха му прилоша и той трябваше да седне, но Мефрес беше спокоен. Той се приближи до Сара, докосна я по рамото и каза:

— Майко, ние идваме тук в името на негово величество…

Изведнъж Сара скочи на крака и като видя Мефрес, извика със страшен глас:

— Проклятие вам!… Вие искахте да имате еврейски цар, ето го царя… О, нещастна аз, защо послушах вашите коварни съвети!…

Тя се олюля и отново падна при люлката, стенейки:

— Моето синче… Моят малък Сети!… Толкова беше хубав, толкова умен… Току-що беше почнал да протяга към мен ръчички… Йехова!… — викна тя. — Върни ми го, ти можеш да направиш това… Богове египетски, Озирис… Хорус… Изида… Изида… та ти сама си била майка!… Невъзможно е никой в небесата да не чуе молбите ми… Такова мъничко дете… Хиена би се смилила над него…

Първожрецът я хвана под мишниците и я изправи на крака. Стаята се изпълни с полицаи и слуги.

— Сара — каза първожрецът, — в името на негово величество господаря на Египет призовавам те и ти заповядвам да отговориш, кой уби твоя син?

Тя гледаше пред себе си като умопобъркана и търкаше челото си. Номархът й подаде вода с вино, а една от присъствуващите жени я напръска с оцет.

— В името на негово величество — повтори Мефрес — заповядвам ти, Сара, да кажеш името на убиеца…

Присъствуващите почнаха да се отдръпват към вратата, номархът запуши уши с отчаяно движение.

— Кой го уби ли?… — каза Сара със сподавен глас и впи поглед в лицето на Мефрес. — Кой го уби ли, питаш?… Познавам ви аз вас — жреци!… Зная вашата справедливост…

— Кой?… — настояваше Мефрес.

— Аз!… — викна с нечовешки глас Сара. — Аз убих детето си, защото го направихте евреин.

— Това е лъжа! — изсъска първожрецът.

— Аз… Аз!… — повтаряше Сара. — Хей, хора, които ме виждате и чувате — обърна се тя към присъствуващите, — знайте, че аз го убих… аз… аз!… — викаше тя и се биеше в гърдите.

При такова ясно самообвинение номархът се съвзе и загледа съчувствено Сара. Жените ридаеха, вратарят бършеше сълзите си. Само свети Мефрес сви посинелите си устни. Най-сетне каза с тържествен глас, като гледаше полицейските чиновници:

— Слуги на негово величество, предавам ви тая жена, за да я отведете в съда…

— Но синът ми с мене!… — викна Сара и се хвърли към люлката.

— С тебе… С тебе, бедна жено — каза номархът и закри лице.

Сановниците излязоха от стаята. Полицейският офицер заповяда да донесат лектика и с най-голямо уважение заведе Сара долу. Нещастната взе от люлката окървавеното вързопче и без съпротива седна в лектиката.

Цялата прислуга я съпроводи до сградата на съда. Когато Мефрес и номархът се връщаха през градината, управителят на провинцията извика развълнуван:

— Жал ми е за тази жена!…

— Тя ще бъде основателно наказана… за лъжа — отвърна първожрецът.

— Ваше достойнство, мислиш…

— Сигурен съм, че боговете ще намерят и ще осъдят истинския убиец…

При вратичката на градината им препречи пътя управителят на двореца на Кама, който викаше:

— Финикийката я няма!… Тая нощ е изчезнала…

— Ново нещастие… — прошепна номархът.

— Не бой се — каза Мефрес. — Заминала е подир княза.

По тия думи достопочтеният номарх позна, че Мефрес мрази княза и сърцето му замря. Защото, ако успеят да докажат, че Рамзес е убил собствения си син, той никога няма да се качи на бащиния си трон, а коравият жречески ярем още по-силно ще затежи над Египет.

Тъгата на сановника нарасна повече, когато вечерта му казаха, че двама лекари от светилището Хатор са прегледали трупа на детето и изразили мнение, че убийството е могъл да извърши само мъж. Някой, казвали те, е хванал момченцето с дясната си ръка за двете крачета и му разбил главата о стената. Ръката на Сара не може да обхване двете крачета, върху които се виждали следи от големи пръсти.

След това обяснение първожрецът Мефрес, съпроводен от първожреца Сем, отиде в затвора при Сара и я заклинаше в името на всички египетски и чужди богове да заяви, че не е виновна за смъртта на детето и искаше тя да опише как е изглеждал убиецът.

— Ще повярваме на думите ти — казваше Мефрес — и веднага ще те освободим.

Но Сара, вместо да се трогне от това доказателство на благосклонност, изпадна в гняв.

— Чакали — викаше тя, — не ви стигат две жертви, а искате и нови… Аз, нещастната, направих това, аз… защото кой друг би могъл да бъде толкова подъл, че да убива дете?… Мъничко детенце, което не е направило никому зло!…

— А знаеш ли, упорита жено, какво те чака? — попита свети Мефрес. — Три дни ще държиш на ръце останките на детето си, а после ще отидеш за петнадесет години в затвора.

— Само три дни ли? — попита тя. — Но аз навеки не искам да се разделя с него, с моя малък Сети… И не в затвора, но в гроба ще отида подир него, а моят господар ще заповяда да ни погребат заедно…

Когато първожреците напуснаха Сара, благочестивият Сем се обади:

— Случвало ми се е да виждам майки-детеубийци и да ги съдя, но никоя не е приличала на тая.

— Защото тя не е убила детето си — отвърна гневно Мефрес.

— Кой тогава?…

— Този, когото са видели слугите, който се е втурнал в дома на Сара и след малко е избягал… Тоя, който, когато е тръгнал срещу неприятеля, е взел със себе си финикийската жрица Кама, осквернителка на олтара… Тоя най-сетне — довърши възбудено Мефрес, — който прогони от дома си Сара и я направи робиня, защото синът й станал евреин…

— Страшни са твоите думи! — отвърна разтревожен Сем.

— Престъплението е още по-лошо и въпреки упорството на тая глупава жена то ще бъде разкрито.

Светият мъж дори не предполагаше колко бързо ще се изпълни пророчеството му.

А ето как стана това.

Княз Рамзес още не бе успял да напусне двореца на път от Пи-Баст с войската, когато полицейският началник вече знаеше за убийството на детето, за бягството на Кама и това, че прислугата на Сара видяла княза да влиза през нощта в дома й. Началникът беше съобразителен човек. Той се досети кой може да е извършил злодеянието и вместо да води следствие на място, впусна се да преследва виновните извън града, като предупреди за случилото се Хирам.

И докато Мефрес се мъчеше да изтръгне признания от Сара, най-енергичните агенти на пи-бастката полиция, както и финикийците под предводителството на Хирам вече гонеха гърка Ликон и жрицата Кама.

На третата нощ от заминаването на княза в поход полицейският началник се върна в Пи-Баст, като караше със себе си грамадна клетка, покрита с платно, в която някаква жена крещеше до небесата. Той не легна да спи, а извика веднага офицера, който водеше следствието, и внимателно изслуша доклада му.

На разсъмване двамата първожреци, Сем и Мефрес, както и номархът на Пи-Баст получиха покана с най-покорна молба да се явят при началника на полицията. И тримата дойдоха в един и същи час. Като се покланяше ниско, полицейският началник почна да им се моли да му разправят всичко, което знаят за убийството на детето на престолонаследника.

Щом чу тая почтителна покана, номархът побледня, въпреки че беше висок сановник, и заяви, че не знае нищо. Почти същото повтори и първожрецът Сем, но добави, че Сара му изглежда невинна. А когато дойде ред на Мефрес, той каза:

— Не зная дали, ваше достойнство, си чул, че през нощта, когато е извършено злодеянието, една от жените на княза, Кама, е избягала.

Полицейският началник изглеждаше много учуден.

— Не зная също така — продължи Мефрес — дали е съобщено на ваше достойнство, че престолонаследникът не е нощувал в двореца, а бил в дома на Сара. Вратарят и две слугини са го познали, защото нощта беше доста ясна.

Удивлението на полицейския началник сякаш достигна върха си.

— Много жалко — завърши първожрецът, — че ваше достойнство отсъствува няколко дни от Пи-Баст.

Началникът се поклони съвсем ниско на Мефрес и се обърна към номарха:

— Няма ли да благоволите, ваше достойнство, да ми кажете, как беше облечен князът нея вечер?…

— Носеше бял кафтан и пурпурна престилка, обшита със златни ширити и ресни — отвърна номархът. — Добре помня, защото аз бях един от последните, които разговаряха тая вечер с княза.

Полицейският началник плесна с ръце и в канцеларията влезе вратарят на Сара.

— Ти видя ли княза — попита го началникът, — когато влизаше през нощта в дома на господарката ти?

— Аз отворих вратата на негово достойнство — да живее вечно!…

— А помниш ли как беше облечен?…

— С кафтан на жълти и черни ивици, кепе от същия плат и престилчица на сини и червени линии — отговори вратарят.

Сега пък се учудиха двамата жреци и номархът.

А когато въведоха една след друга двете прислужнички на Сара и те повториха точно същото описание на облеклото на княза, очите на номарха пламнаха от радост, а по лицето на свети Мефрес пролича смущение.

— Готов съм да се закълна — обади се достопочтеният номарх, — че князът беше с бял кафтан и пурпурна престилка, обшита със злато…

— А сега — обади се полицейският началник — благоволете, достоуважаеми, да дойдете с мене в затвора. Там ще видите още един свидетел…

Слязоха в подземието. До прозореца в една зала имаше грамадна клетка, покрита с платно. Полицейският началник отметна платното с една тояга и присъствуващите видяха, че в единия ъгъл лежи жена.

— Но това е господарката Кама!… — възкликна номархът.

И наистина вътре беше Кама, болна и много променена.

Като видя сановниците, тя се изправи и застана така, че светлината падаше на лицето й. Тогава присъствуващите видяха, че то е покрито с бакърени петна, а очите й блуждаеха като очи на безумна.

— Кама — обърна се към нея полицейският началник, — богиня Астарта те е докоснала с проказа.

— Не е богинята!… — обади се жрицата с променен глас. — Подлите азиатци ми подхвърлиха заразен воал… О, аз нещастната!…

— Кама — продължи полицейският началник, — най-знаменитите наши първожреци, свети Сем и свети Мефрес, се съжалиха над твоето нещастие. Ако кажеш истината, те ще се помолят за тебе и може би всемогъщият Озирис ще те спаси от тая беда. Има още време, болестта едва започва, а нашите богове много могат…

Болната жена падна на колене и като притисна лице до решетката, заговори със сломен глас:

— Смилете се над мене… Аз се отрекох от финикийските богове и до края на живота си ще се посветя да служа на великите богове на Египет… Само прогонете от мене…

— Отговори, но кажи истината — каза полицейският началник — и боговете няма да ти откажат милост. Кой уби детето на еврейката Сара?…

— Предателят Ликон, гъркът… Той беше певец в нашето светилище и казваше, че ме обича… А сега, негодникът, ме изостави, като заграби скъпоценностите ми!…

— Защо Ликон уби детето?

— Искаше да убие княза, но не го намери в двореца; тогава се завтече до дома на Сара и…

— Как тоя убиец можа да се промъкне в охраняван дом?

— Нима ти не знаеш, достопочтени, че Ликон прилича на княза?… Приличат си като два листа от една палма…

— Как беше облечен Ликон оная нощ?… — продължи да задава въпроси полицейският началник.

— Носеше… носеше кафтан на жълти и черни ивици… кепе от същия плат и престилка на червени и сини черти… Не ме мъчете повече… Върнете ми здравето… Смилете се… Ще бъда вярна на боговете ви… Отивате ли си вече?… О, безсърдечни!…

— Бедна жено — обади се първожрецът Сем. — Ще ти изпратя могъщ чудотворец и може би…

— О, да ви благослови Астарта… Не, да ви благословят всичките всемогъщи и милостиви богове… — прошепна страшно измъчената финикийка.

Сановниците излязоха от затвора и се върнаха в канцеларията. Като видя, че първожрецът Мефрес стои с впит в земята поглед и свити устни, номархът го попита:

— Не се ли радвате, свети отче, на разкритията, които направи нашият славен полицейски началник?

— Нямам причини да се радвам — отвърна остро Мефрес. — Въпросът вместо да се опрости, става по-сложен… От една страна, Сара продължава да твърди, че тя е убила детето, от друга — финикийката говори като подучена…

— Значи, вие не вярвате, ваше достойнство?… — обади се полицейският началник.

— Защото никога не съм виждал двама души толкова да си приличат, че единият да бъде взет за другия. Още повече не съм и чувал, че в Пи-Баст съществува човек, който може да минава за нашия престолонаследник — да живее вечно!…

— Тоя човек — каза полицейският началник — е живял в Пи-Баст, в светилището на Астарта. Познавал го финикийският княз Хирам, а нашият престолонаследник го е виждал със собствените си очи. Дори неотдавна той ми заповяда да го уловя и ми обеща за това голяма награда.

— Охо! — възкликна Мефрес. — Виждам, достоуважаеми полицейски началник, че в твои ръце почват да се съсредоточават най-висшите държавни тайни. Ала позволи ми все пак да не вярвам в тоя Ликон, докато сам не го видя!…

След тия думи Мефрес напусна сърдит канцеларията, последван от свети Сем, който вдигна в недоумение рамене.

Когато крачките им стихнаха в коридора, номархът погледна изпитателно полицейския началник и рече:

— Е, какво ще кажеш?…

— Наистина — отвърна началникът — светите пророци почват да се бъркат дори в работи, които никога не са били в тяхна власт…

— И ние трябва да търпим това!… — прошепна номархът.

— Още малко — въздъхна полицейският началник. — Доколкото познавам човешките сърца, всички военни и всички чиновници на негово величество, най-сетне цялата аристокрация се възмущава от произволите на жреците. Всичко си има край.

— Велики думи каза ти — отговори номархът и му стисна ръка, — а някакъв вътрешен глас ми говори, че ще дойде време да те видя върховен началник на полицията там — при негово величество…

Отново минаха няколко дни. През това време па-расхитите балсамираха тялото на сина на Рамзес, а Сара все още седеше в затвора и чакаше да я призоват пред съда, уверена, че ще бъде осъдена.

Кама също беше в затвора, но я държаха в клетката, защото се бояха от проказата й. Вярно, че един прочут лекар я посети, прочете й няколко молитви и й даде да пие някаква вода, която лекувала всичко. Въпреки това постоянно имаше висока температура, а бакърените петна над веждите и по бузите й ставаха все по-видими. Накрая от канцеларията на номарха излезе заповед Кама да бъде откарана в източната пустиня, където съществуваше изолирана от хората колония на прокажени.

Една вечер в светилището на Птах дойде полицейският началник и поиска да говори с първожреците. Заедно с началника бяха дошли двама агенти и някакъв човек, увит от главата до петите в чувал.

След малко му казаха, че първожреците го чакат в свещената стая под статуята на божеството.

Началникът остави агентите пред вратата, улови за ръка човека, покрит с чувал, и тръгна след един жрец към свещената стая. Когато влезе там, видя Мефрес и Сем, облечени в първожречески одежди, със сребърни плочки на гърдите.

Той падна пред тях на земята и рече:

— Съгласно вашата заповед водя ви, свети отци, престъпника Ликон. Искате ли да видите лицето му?

А когато те се съгласиха, полицейският началник стана и смъкна чувала от покрития човек.

Двамата първожреци ахнаха смаяни. Гъркът наистина толкова приличаше на престолонаследника, че човек мъчно можеше да не се излъже.

— Ти ли си Ликон, певецът от езическото светилище на Астарта?… — попита свети Сем вързания грък.

Ликон се усмихна презрително.

— И ти ли уби детето на княза?… — добави Мефрес.

Гъркът посиня от злоба и се помъчи да скъса връзките.

— Да! — викна той. — Убих вълчето, защото не намерих баща му, вълка… Дано го гръм удари!…

— Какво ти е виновен князът, убиецо?… — попита възмутен Сем.

— Какво е виновен!… Открадна ми Кама и я хвърли в болест, от която няма отърваване… Бях свободен, можех да избягам жив, имах пари, но реших да си отмъстя и ето ме пред вас… Той има щастие, че вашите богове са по-могъщи от моята ненавист. Днес можете да ме убиете… Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Това е страшен престъпник — обади се първожрецът Сем.

Мефрес мълчеше и се взираше в святкащите от ярост очи на гърка. Възхищаваше се от смелостта му и размишляваше. Неочаквано той се обърна към полицейския началник:

— Свободен си, достопочтени. Тоя човек принадлежи на нас.

— Тоя човек — отвърна възмутено началникът — принадлежи на мен… Аз го хванах и аз ще получа награда от княза.

Мефрес стана и извади изпод одеждата си златен медал.

— В името на върховния съвет, чийто член съм аз — каза той, — заповядвам ти да ни предадеш тоя човек. Помни, че неговото съществуване е върховна държавна тайна и за тебе наистина ще бъде сто пъти по добре, ако съвсем забравиш, че си го оставил тук…

Полицейският началник отново падна ничком и излезе, като едва сдържаше гнева си.

„Ще ви плати за това нашият господар, престолонаследникът, когато стане фараон!… — мислеше той. — А и аз ще добавя моята част, ще видите…“

Агентите пред портата го попитаха къде е арестуваният.

— Върху арестувания — каза той — легна ръката на боговете.

— А нашето възнаграждение?… — обади се нерешително старшият агент.

— И върху вашето възнаграждение легна ръката на боговете — каза началникът. — Представете си, че тоя арестант ви се е присънил, и ще се чувствувате по-сигурни и по отношение на службата, и по отношение на здравето си.

Агентите наведоха мълчаливо глави. Но в душата си се заклеха да отмъстят на жреците, които ги бяха лишили от толкова висока награда.

След като полицейският началник си излезе, Мефрес извика няколко жреци и прошепна нещо на ухото на най-старшия. Жреците заобиколиха гърка и го изведоха от свещената стая. Ликон не се съпротивяваше.

— Мисля — каза Сем, — че тоя човек трябва да бъде предаден на съда като убиец.

— Никога! — отвърна решително Мефрес. — Върху тоя човек тежи несравнимо по-тежко престъпление: прилича на престолонаследника…

— И какво ще направиш с него, ваше достойнство?

— Ще го запазя за върховния съвет — каза Мефрес. — Там, където престолонаследникът посещава езическите храмове и краде от тях жени, където страната е заплашена от опасна война, а жреческата власт от бунт, там Ликон може да се окаже нужен…

На другия ден към обед първожрецът Сем, номархът и полицейският началник отидоха в затвора при Сара. Нещастницата не беше яла няколко дни и беше така изнемощяла, че дори когато видя толкова много сановници, не стана от пейката.

— Сара — обади се номархът, когото тя познаваше от по-рано, — носим ти добра новина.

— Новина?… — повтори тя с апатичен глас. — Синът ми е мъртъв, ето новината!… Гърдите ми са пълни с кърма, но сърцето ми е още по-пълно с тъга…

— Сара — каза номархът, — ти си свободна. Не си убила ти детето.

Мъртвите й черти се оживиха. Тя скочи от пейката и викна:

— Аз… аз го убих… само аз!…

— Слушай, Сара, синът ти е убит от мъж, от гърка Ликон, любовник на финикийката Кама…

— Какво говориш?… — прошепна тя и го улови за ръце. — О, тая финикийка!… Аз знаех, че тя ще ни погуби… Но гъркът?… Не познавам никакъв грък… Та и с какво ли се е провинил моят син пред него?…

— Не зная — продължи номархът. — Тоя грък вече не е жив. Но слушай внимателно, Сара: тоя човек толкова приличаше на княз Рамзес, та когато влязъл в твоята стая, ти си помислила, че това е нашият господар. И предпочиташе да обвиниш себе си, отколкото твоя и нашия господар.

— Значи, не е бил Рамзес?… — извика тя и се хвана за главата. — А аз, безчестната, позволих на чужд човек да извлече сина ми от люлката… Ха!… Ха!… Ха!…

Сара почна да се смее все по-тихо. Внезапно сякаш краката й се подкосиха, тя рухна на земята, размаха няколко пъти конвулсивно ръце и издъхна, като се смееше.

Но на лицето й остана израз на бездънна скръб, която дори смъртта не можа да пропъди.