Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фараон
Faraon
Болеслав Прус
АвторБолеслав Прус
Създаден1895 – 1896 г.
Полша
Първо издание1897 г.
Оригинален езикполски
Жанрроман
НачалоW 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą.
КрайDla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości.
Фараон в Общомедия

„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.

Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.

Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.

Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.

Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.

Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Престоят в номеса Аа толкова измори престолонаследника, че за да може да почине и събере мислите си, той заповяда да се прекратят всички тържества в негова чест, а през време на пътуването му населението да не излиза да го приветствува.

Свитата на княза се учуди, дори се огорчи от това желание, но заповедта беше изпълнена и животът на Рамзес отново затече по-спокойно. Сега той имаше време да се занимава и с обучение на войниците, което беше най-приятното му занимание, а можеше и да подреди мислите си.

Затворен в най-отстранения кът на двореца, князът се опита да си даде сметка доколко е изпълнил заповедта на баща си.

Той беше огледал със собствените си очи номеса Аа: нивите му, градчетата, населението, държавните служители. Провери и се убеди, че източният край на тази провинция вече отстъпваше пред нашествието на пустинята. Забеляза също така, че трудещото се население е равнодушно и тъпо, че върши само това, което го карат, и то без желание. Най-сетне се убеди, че истински верни и обичащи го поданици може да намери само сред аристокрацията. Защото хората от тая среда са или сродени с фараоните, или принадлежат към военното съсловие и са внуци на войниците, воювали под знамената на Рамзес Велики.

Във всеки случай тия хора бяха искрено привързани към династията и бяха готови да й служат с искрено въодушевление. Не като селяните, които, след като изкрещяваха приветствията си, тичаха с все сили при свинете и воловете си.

Главната задача на мисията му обаче не беше решена. Рамзес не само не бе видял ясно причините за намаляването на царските доходи, но дори не умееше да формулира въпроса, защо работите вървят зле и как да се избегне злото? Чувствуваше само, че легендарната война на бог Сет с бог Озирис не обяснява нищо и не сочи никакъв изход.

А князът искаше в бъдеще като фараон да има големи доходи, каквито са имали някогашните владетели на Египет. И кипеше от гняв при мисълта, че когато се качва на престола, може да бъде беден като баща си, ако не и по-беден.

— Никога!… — викаше и стискаше пестници.

За да увеличи царските богатства, князът беше готов да се хвърли с меч срещу самия бог Сет и така да го насече на парчета, както богът направил с брат си Озирис. Но вместо жестокото божество и легионите му Рамзес виждаше около себе си пустота, мълчание и неизвестност.

Под влияние на тая борба със собствените си мисли той веднъж попита първожреца Мефрес:

— Кажи ми ти, свети отче, който знаеш всяка мъдрост: защо доходите на държавата намаляват и как можем да ги увеличим?

Първожрецът вдигна ръце.

— Да бъде благословен духът — извика той, — който ти подшушна тая мисъл, достойни господарю!… О, дано тръгнеш по стъпките на великите фараони, които покриха Египет с храмове, а чрез язовете и каналите увеличиха плодородните земи!…

Старецът толкова се развълнува, че заплака.

— Преди всичко — отвърна князът — отговори ми на това, което те питам. Защото как може да се мисли за строеж на канали и храмове, когато съкровището е празно? Египет го сполетя най-голямото нещастие: бедност заплашва владетелите му. Това преди всичко трябва да се разследва и поправи. Другото само ще дойде.

— Това, което искаш да знаеш, княже, ще го научиш само в храмовете, в подножието на олтара — каза първожрецът. — Само там може да бъде удовлетворена благородната ти любознателност.

Рамзес направи нетърпеливо движение.

— Храмовете закриват от очите на ваше достойнство цялата страна, дори съкровището на фараона!… Аз сам съм ученик на жреците, възпитавах се в сянката на храмовете, познавам тайнствените обреди, на които представяте злобата на Сет, смъртта и възкресението на Озирис. Но какво от това?… Когато баща ми ме попита по какъв начин да напълним съкровището, нищо няма да мога да му отговоря. Навярно ще трябва да го уговарям да се моли още по-дълго, отколкото досега!

— Ти богохулстваш, княже, защото не познаваш високите тайнства на религията. Ако ги познаеше, щеше да си отговориш на много въпроси, които те измъчват. А ако беше видял това, което аз съм видял!… Щеше да повярваш, че най-важното нещо за Египет е почитането на неговите храмове и жреци…

„Старците стават като децата“ — помисли князът и прекъсна разговора.

Първожрецът Мефрес се бе отличавал винаги с набожност, но напоследък в това отношение стигаше до чудачество.

„Хубаво ще изглеждам — каза си Рамзес, — ако се предам в ръцете на жреците, и то… за да участвувам в детинските им обреди. Мефрес може би и мене би накарал да стоя цели часове пред олтара с вдигнати ръце, както казват, че сам правел в очакване на чудо!…“

През месец фармути (края на януари, началото на февруари) князът се сбогува с Отоес, за да отпътува за номеса Хак. Той поблагодари на номарха и на другите знатни сановници за великолепния прием, но тръгна с тъга в душата си, защото чувствуваше, че няма да се справи със задачата, която му бе възложил неговият баща.

Изпратен от семейството и придворните на Отоес, наместникът се прехвърли със свитата си на десния бряг на Нил, където го посрещна достойният номарх Ранузер, придружен от велможи и жреци. Щом князът стъпи на територията на номеса Хак, жреците вдигнаха нагоре статуите на божеството Атму, патрон на тая провинция, чиновниците паднаха ничком, а номархът му подаде сърп и го помоли като наместник на фараона да започне жътвата. Започваше жътвата на ечемика.

Рамзес взе сърпа, отряза няколко ръкойки ечемич-ни класове и ги изгори заедно с благовония пред бога-пазител на границите. След него същото направиха номархът и най-първите сановници. Накрая започнаха жътвата селяните. Те събираха само класовете, които слагаха в чували; сламата оставаше на нивите.

Като изслуша богослужението, което го отегчи, князът се качи на една колесница. Напред излезе войскова част, след нея тръгнаха жреците, а подир тях двама сановници поведоха за юздите коня на престолонаследника. Зад Рамзес на друга колесница пътуваше номархът Ранузер, а след него многолюдна свита от сановници и дворцова прислуга. Съгласно желанието на Рамзес народът не участвуваше в посрещането. Но като виждаха процесията, селяните, които работеха на полето, падаха ничком.

Така Рамзес мина през няколко понтонни моста, прехвърлени през ръкавите на Нил и през каналите, и надвечер пристигна в град Ану — столица на провинцията.

Приветствените пиршества, приемите в чест на наместника и представянето на служителите продължиха няколко дни. Накрая Рамзес поиска да прекъснат тържествата и помоли номарха да го запознае с богатствата на номеса.

Прегледът започна на другия ден и трая няколко седмици. Всеки ден в двора на двореца, където живееше престолонаследникът, идваха различни занаятчийски цехове, командувани от цеховите си офицери, за да покажат на княза своите изделия.

Явяваха се един след друг оръжейници с мечове, копия и топори; майстори на музикални инструменти със свирки, рогове, барабани и арфи. След тях се яви големият цех на дърводелците, който показа столове, маси, легла, лектики и коли, украсени с богати рисунки, обковани с разноцветно дърво, седеф и слонова кост. После носеха метални кухненски съдове: ръжени, шишове, тенджери с две дръжки, плитки тигани с капаци. Бижутерите се хвалеха с чудната красота на златните си пръстени, с гривните за ръце и крака от електрон, тоест сплав от злато и сребро, с верижките си; всички украшения и бижута покриваше изкусна резба, обсипана със скъпоценни камъни или разноцветен емайл.

Шествието свършваше с грънчарите, които носеха повече от сто вида глинени съдове. Сред тях имаше вази, гърнета, паници, делви и канчета с най-различна форма и големина, с рисунки — глави на птици и животни.

Всеки цех подаряваше на княза най-красивите си изделия. С тия подаръци напълниха една голяма зала, при все че нямаше две еднакви неща.

След като завърши това интересно, но и изнурител-но изложение, негово достойнство Ранузер попита княза дали е доволен.

Престолонаследникът се замисли.

— По-красиви неща — отвърна той — съм виждал може би само в храмовете и в дворците на баща си. Но понеже такива изделия могат да купуват само богати хора, не зная дали държавната хазна има достатъчно големи доходи от тях.

Номархът се учуди от това равнодушие на младия престолонаследник към произведенията на изкуството и се обезпокои поради загрижеността му за държавните доходи. В желанието си обаче да задоволи Рамзес той започна да го развежда из царските работилници.

Така един ден посетиха мелниците, където няколкостотин работници произвеждаха брашно, като мелеха зърното в ръчни мелници или го чукаха в стъпи. Обиколиха пекарните, където приготвяха хляб и сухари за войската, както и работилницата за обработка на риба и месо. Разгледаха големите работилници за щавене на кожи и работилниците за сандали, металолеярните, където лееха бронз за съдове и оръжие, после тухларниците, тъкачните и шивашките работилници.

Тия предприятия бяха в източната част на града. Отначало Рамзес разглеждаше всичко с интерес, но много бързо го отврати видът на работниците, които бяха изплашени, слаби, с болезнен цвят на кожата и белези от тояги по плещите.

Оттогава той почна да прекарва колкото е възможно по-кратко време в работилниците; предпочиташе да разглежда околностите на град Ану. Далече на изток се виждаше пустинята, където миналата година бяха маневрите на неговия корпус и тоя на Нитагер. Като на длан виждаше пътя, по който бяха марширували полковете му, мястото, където бойните машини трябваше да се отбият в пустинята заради скарабеите, а може би и дървото, на което се беше обесил селянинът… От оня връх той бе разглеждал с Тутмозис цветущата земя Госен и бе проклинал жреците. А там, между хълмовете, срещна Сара и сърцето му пламна от любов към нея.

Как се промени всичко днес!… Откак с помощта на Херхор получи корпуса и стана наместник, той престана да ненавижда жреците. А Сара му омръзна като любовница; все по-живо обаче го интересуваше детето, на което тя щеше да стане майка.

„Какво ли прави тя там? — помисли князът. — Отдавна вече не съм имал вест от нея.“

А докато гледаше така към източните възвишения, цял потънал в спомени, въглавяващият свитата му номарх Ранузер беше убеден, че князът е забелязал някакви злоупотреби в работилниците и сега мисли как да го накаже.

„Интересно какво е видял — питаше се достойният номарх. — Дали това, че половината тухли са продадени на финикийските търговци, или че от склада липсват десет хиляди чифта сандали? А може би някой мизерен подлец му е пошепнал нещо за металолеярните?“

И страшна тревога сви сърцето на Ранузер.

Внезапно князът се обърна към свитата и извика Тутмозис, който беше задължен винаги да е близо до него.

Тутмозис дотича и престолонаследникът се отдалечи с него още по-настрана.

— Слушай — каза той и посочи към пустинята. — Виждаш ли тия възвишения?…

— Там бяхме миналата година… — въздъхна придворният.

— Спомних си за Сара…

— Веднага ще запаля благовония пред боговете! — възкликна Тутмозис. — Защото вече мислех, че откак стана наместник, ти забрави верните си слуги…

Князът го изгледа и вдигна рамене.

— Избери — каза той — от донесените ми подаръци няколко най-красиви съдинки, домашни вещи, платове и преди всичко гривни и огърлици и ги занеси на Сара…

— Да живееш вечно, Рамзес — прошепна Тутмозис. — Ти си благороден господар.

— Кажи й — продължи князът, — че сърцето ми е винаги пълно с милост към нея. Кажи й, че искам да пази здравето си и да се грижи за детето, което предстои да дойде на бял свят. А когато наближи часът на раждането и аз изпълня заповедите на баща си, тя ще дойде при мене и ще я настаня в дома си. Не мога да допусна майката на детето ми да тъгува в самота… Иди, направи, каквото ти поръчах, и се връщай с добри новини.

Тутмозис падна ничком пред благородния владетел и веднага се впусна на път. Свитата на княза не можа да разбере съдържанието на разговора, но гледаше със завист на проявеното към Тутмозис благоволение, а достопочтеният Ранузер почувствува още по-голяма тревога в душата си.

„Дано не стане нужда да посегна на себе си — казваше си той загрижен — и в разцвета на годините си да оставя сиротен моя дом!… Защо, нещастен аз, не помислих за съдния час, когато си присвоявах собствеността на негово величество фараона?“

Лицето му пожълтя, а краката му се разтрепераха. Но князът, завладян от вълната спомени, не забеляза тревогата му.