Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faraon, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hoho (2008)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1984 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Фараон (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Фараон
Faraon
Болеслав Прус
АвторБолеслав Прус
Създаден1895 – 1896 г.
Полша
Първо издание1897 г.
Оригинален езикполски
Жанрроман
НачалоW 33-im roku szczęśliwego panowania Ramzesa XII-go Egipt święcił dwie uroczystości, które prawowiernych jego mieszkańców napełniły dumą i słodyczą.
КрайDla prostaka figury podobne nie mają żadnej wartości i może niejeden zapytywał: naco one?… poco rzeźbią je z tak wielkim nakładem pracy?… Ale mędrzec ze czcią zbliża się do tych figur i ogarnąwszy je spojrzeniem, czyta w nich historje dawnych czasów, albo tajemnice mądrości.
Фараон в Общомедия

„Фараон“ (на полски: Faraon) е роман на полския писател Болеслав Прус, написан в периода 1895 – 1896 г. и публикуван като отделна книга през 1897 г.

Сюжет

Действието в романа се развива през 11 век пр. Хр., по време на владичеството на последния фараон от XX владетелска династия на Египет. Последният фараон от XX династия е Рамзес XII, но Прус въвежда като главно действащо лице още един фараон – Рамзес XIII, син на Рамзес XII, като този образ му дава възможност свободно да разгърне фабулата на романа, без да я съгласува буквално с историческите факти.

Рамзес XIII е младият престонаследник, който с нетърпение очаква да му се гласува по-голямо доверие и да му се поверят отговорни държавни и военни задачи, свързани с управлението на Египет. В началото на повествованието се състои военно учение, като се симулира битка в пустинята. Начело на единия отряд е младият Рамзес, подпомогнат от министъра на войната Херхор, неговият писар Пентуер, верният адютант на престонаследника – контето Тутмозис и още няколко високопоставени жреци и военни офицери. Целта на учението е да се провери доколко Рамзес е способен да ръководи войската. На пътя на отряда обаче се изпречкват скарабеи – свещени бръмбари и жреците са категорични, че трябва да се заобиколят, колкото ѝ тази идея да се вижда абсурдна за Рамзес. Затова войниците преминават през един твърде неудобен маршрут и са принудени да заровят един канал, за да преминат на другия бряг. Възрастен селянин ги проклина, тъй като цял живот е копал канала и чрез завършването му се е надявал да получи свободата си, а армията за съвсем кратко време унищожава делото му. Без много да се церемонят войниците бият жестоко клетника, който впоследствие се обесва. Смъртта му прави дълбоко впечатление на младия престолонаследник. Междувременно Рамзес и Тутмозис забелязват някакво разкошно имение и го посещават. Престонаследникът се влюбва в дъщерята на управителя – еврейката Сара.

Учението е успешно за Рамзес, той показва необходимите качества на пълководец, но все пак след свикан държавен съвет се взема решение да се отложи с още една година назначаването му за ръководител на полка „Менфи“. Престонаследникът е силно разочарован и огорчен. Ентусиазиран от отличното представяне на войската, той обещава на войниците щедра награда, но се оказва, че няма средства, с които да се разплати. Именно затова той получава заем от богат финикийски лихвар, като го обезпечава със свои стопански чифлици, от които банкера да събира рентата в продължение на няколко години. В няколко свои разходки по река Нил, Рамзес забелязва, че бирниците се отнасят изключително жестоко към бедните селяни при събирането на данъците, като впоследствие разбира, че това са именно имотите, които е дал като обезпечение на финикийците и безскрупулните лихвари буквално изцеждат и последните сили на мизерстващия египетски народ.

Междувременно Сара е настанена в една от неговите къщи и се превръща в любовница на престонаследника. В двореца не са особено доволни, че Рамзес споделя живота си с презряна еврейка, но младият човек е силно влюбен и не иска и да чуе за евентуална раздяла със Сара. В същото време в Египет пристига халдейският жрец Бероес, който провежда тайна среща с египестките първожреци. На практика именно първожреците управляват страната, фараонът е само политическа фигура, без реална власт. Държавната хазна е празна, постъпват все по-малко средства, а разходите за издръжката на неефективната администрация се покачват. Фараонът няма средства да поддържа голяма и силна армия, затова нейната численост намалява постоянно. За сметка на това, жреците в своите храмове трупат огромни съкровища и богатства, което се отразява и на политическата им власт. На практика първожреца Херхор управлява държавата, а Рамзес XII е безгласна буква и параван на истинския владетел.

Херхор и Бероес тайно се споразумяват Асирия да окупира Финикия, а Египет да не се меси във войната, като в замяна асирийците ще отпуснат на Египет малки териториални придобивки. Богатите финикийски търговци в Египет обаче разбират чрез свой шпионин за тайното съзаклятие и се срещат с престонаследника, като се опитват да го манипулират, че такъв договор е срам за могъщата египетска държава. Рамзес споделя мнението им, той отдавна вътрешно се бунтува срещу огромната власт на жреците, които го държат настрана от управлението и вземат важни решения без да ги съгласуват с него или с баща му. Рамзес мечтае за военни подвизи и слава, като си представя, че ще разбие асирийците и ще ги зароби, като така с огромната плячка и роби, които ще доведе, ще подобри значително икономическото положение на държавата и на селяните. Финикийските търговци допълнително окуражават престонаследника, като подкрепят идеите му за военен удар срещу асирийците.

Междувременно Рамзес се влюбва във финикийската жрица Кама и я прави своя любовница. Сара му ражда син, но египетските жреци го правят евреин, водени от своите собствени планове, а това силно разгневява Рамзес и Сара губи благоволението му. Жреците разпускат либийския корпус поради недостиг на средства, а либийците се разбунтуват срещу фараона. Рамзес XIII успява да удържи славна победа срещу либийците и авторитета му сред селяните бързо расте. До тях достигат и идеите му да се въведе почивен ден за тях и да се намали данъчното бреме, което допълнително спечелва симпатиите на мизерстващия народ. Междувременно баща му умира и той се подготвя да поеме управлението на страната. Подлият грък Ликон, бивш любовник на Кама, който е двойник на Рамзес, убива сина му, а Сара се самоубива, потисната от огромната мъка. Ликон е задържан, но поради поразителната му прилика с Рамзес, жреците решават да го използват за своите цели. Тъй като хазната е празна, младият владетел моли да се използва част от неприкосновеното богатство на Египет, пазено в Лабиринта – непревземаема крепост, за да се закрепи състоянието на държавата, но жреците категорично отказват. Страната и народа са разделени на два лагера и се готви кървава гражданска война. Жреците, осведомени от астрономи, разбират за приближаващо слънчево затъмнение. Решени да го използват, те манипулират Рамзес да нападне светилищата с войските си и развилнелия се народ. Когато слънцето се скрива, във всеки храм в Египет, излиза по един първожрец и обявява, че боговете наказват Египет за греховете му. Ужасени от природния катаклизъм, хората и войската се отдръпват и бунтът пропада. Пратен от жреците, Ликон успява да се промъкне в покоите на Рамзес. Фараонът го вижда и влиза в смъртоносна схватка с убиеца на сина си. Рамзес започва борба с Ликон, но гъркът успява да го прободе с камата си и съвсем скоро фараонът умира. На трона се възкачва Херхор, който се оженва за майката на Рамзес. Херхор отваря съкровището в Лабиринта и стабилизира състоянието на страната; на практика той осъществява идеите за реформи на Рамзес, на които така яростно се е противопоставял допреди смъртта на фараона. В Египет започва да управлява нова династия.

Литература

Прус, Болеслав, „Фараон“, изд. „Народна култура“, С., 1984 г.

Външни препратки

ПЕТА ГЛАВА

Докато свитата на престолонаследника се приближаваше към Мемфис, слънцето се наклоняваше на запад, а от безчислените канали и далечното море се надигаше вятър, наситен с прохладна влага. Пътят отново се спусна към плодородни местности, а по полето и из храсталаците се виждаха безкрайни редици хора, които продължаваха да работят, при все че пустинята вече се бе обагрила в розов цвят, а по билата на хълмовете сякаш бяха лумнали огньове.

Внезапно Рамзес се спря и обърна коня си. Свитата му веднага го заобиколи, висшите офицери го обкръжиха на конете си, бавно, с равна крачка се приближиха и редиците на маршируващите полкове.

В пурпурните лъчи на залязващото слънце князът напомняше статуя на бог. Войниците го гледаха с гордост и любов, а командирите го слушаха в захлас.

Князът вдигна ръка, всичко замлъкна, а той заговори:

— Достойни военачалници, храбри офицери, послушни войници! Днес благодарение на помощта на боговете изпитах насладата да командувам бойци като вас. Радост изпълва княжеското ми сърце. А понеже желанието ми е вие, командири, офицери и войници, да споделяте винаги моето щастие, отпускам по една драхма на всекиго от войниците, които тръгнаха на изток, и на тия, които се връщат с нас от източната граница. Освен това — по една драхма на гръцките войници, които днес под моя команда ни откриха излаз от теснината, и по една драхма на войниците от ония полкове на достойния Нитагер, които се опитаха да ни отрежат пътя към шосето.

Сред войската закипя.

— Да живее нашият вожд!… Да живее наследникът на фараона, да живее вечно!… — викаха силно войниците, а най-гръмогласно гърците.

Князът продължи:

— За разпределяне между низшите офицери от моята армия и от армията на достойния Нитагер отпускам пет таланта. Най-сетне за разпределяне между негово достойнство министъра и военачалниците отпускам десет таланта…

— Аз се отказвам от моята част в полза на войската — отговори министърът.

— Да живее престолонаследникът!… Да живее министърът!… — завикаха офицерите и войниците.

Червеният слънчев диск вече докосна пясъците на западната пустиня. Рамзес се сбогува с войската и препусна галоп към Мемфис, а негово достойнство Херхор седна сред радостни възгласи в лектиката си и също заповяда да изпреварят маршируващите части.

Когато се отдалечиха дотолкова, че отделните гласове се сляха в една обща глъчка, която напомняше шума на водопад, министърът се наведе към писаря Пентуер и рече:

— Помниш ли всичко?

— Да, достойни господарю.

— Твоята памет е като гранита, върху който пишем историята, а твоята мъдрост — като Нил, който залива и оплодотворява всичко — каза министърът. — При това боговете са те надарили с най-голямата добродетел: мъдро смирение…

Писарят мълчеше.

— Следователно ти по-добре от другите можеш да оцениш постъпките и ума на престолонаследника — да живее вечно!

Министърът помълча малко. Той нямаше обичай да говори толкова продължително.

— Затова кажи ми, Пентуер, и запиши това: подобава ли на един престолонаследник да изразява пред войската своята воля?… Така може да постъпва само фараон или предател, или… лекомислен младеж, който с еднаква лекота върши невъздържани дела и богохулствува.

Слънцето залезе и след малко настана звездна нощ. Над неизброимите канали на Долен Египет започна да се сгъстява сребърна мъгла, която лекият вятър отнасяше чак в пустинята, разхлаждаше отрудените войници и поеше погиващите от жажда растения.

— Още нещо, Пентуер — продължи министърът, — помисли си и ми кажи, откъде престолонаследникът ще вземе двадесет таланта, за да удържи обещанието си, което така лекомислено даде днес пред войската? Но откъдето и да вземе тия пари, струва ми се, а навярно и ти мислиш същото, че е опасно престолонаследник да прави подаръци на войската, и то тъкмо в деня, когато негово величетво няма с какво да плати заплатите на завръщащите се от Изток полкове на Нитагер. Аз не те питам за мнението ти, защото го зная, както и ти знаеш моите най-скрити мисли. Моля те само да запомниш това, което си видял, та да го разкажеш пред колегията на жреците.

— Скоро ли ще бъде свикана тя? — попита Пентуер.

— Засега още няма причина. Ще се опитам най-напред да обуздая побуялото биче с помощта на бащината ръка на негово величество… Ще бъде жалко за момчето, защото е много способно и буйно като южния вятър. Само че ако вятърът, вместо да отвее неприятелите на Египет, почне да поваля неговата пшеница и да изтръгва палмите…

Министърът замлъкна, а свитата му потъна в тъмната алея с високи дървета, която водеше към Мемфис.

В това време Рамзес пристигаше в двореца на фараона.

Дворецът се издигаше на един хълм вън от града, сред парк, в който растяха чудни дървета: боабаби от юг, кедри, борове и дъбове от север. Благодарение на изкуството на градинарите те живееха по няколко десетки години и достигаха значителна височина.

Сенчестата алея водеше нагоре към портата, която беше висока колкото триетажна сграда. От двете страни на тая порта се издигаха грамадни сгради, подобни на кули, с форма на пресечена пирамида; всяка от тия сгради беше широка четиридесет крачки и висока пет етажа. Нощем те изглеждаха като две огромни шатри от пясъчник. Тия чудновати здания имаха плоски покриви с квадратни прозорчета на приземието и етажите. От върха на едната пирамида стражата наблюдаваше земята, а от другата дежурен жрец наблюдаваше звездите.

Надясно и наляво от тия кули, наричани пилони, се простираха стени или по-скоро дълги едноетажни постройки с тесни прозорци и плосък покрив, по който се движеха насам-натам часовои. От двете страни на главната порта се издигаха две статуи, чиито глави достигаха първия етаж; пред тия статуи също ходеха часовои.

Когато, придружен от няколко конници, престолонаследникът приближи двореца, постът го позна въпреки тъмнината. След миг от пилона изтича някакъв дворцов служител с бяла пола, тъмна наметка и перука, която беше толкова голяма, че по-скоро приличаше на качулка.

— Дворецът е вече затворен, нали? — попита князът.

— Ти каза истината, достойни господарю — отвърна служителят. — Негово величество облича боговете за сън.

— А после какво ще прави?

— Ще благоволи да приеме министъра на войната Херхор.

— След това?…

— След това негово величество ще гледа балет в голямата зала, после ще се изкъпе и ще прочете вечерните си молитви.

— Не е ли наредено да бъда приет и аз? — попита престолонаследникът.

— Утре след военния съвет.

— А цариците какво правят?

— Първата царица се моли в стаята на умрелия си син, а вашата достойна майка приема финикийския посланик, който й е донесъл дарове от жените на град Тир.

— Има ли и момичета?

— Имало няколко. Всяка носела скъпоценности на стойност десет таланта.

— А кой броди по това време там с факли? — рече князът и посочи с ръка надолу към парка.

— Смъкват от дървото брата на ваше достойнство, който седи там от обед.

— И не иска да слезе?

— Не, сега ще слезе, защото при него отиде смешникът на първата царица и му обеща да го заведе във винопродавницата, където се събират и пият парасхитите[1].

— А за днешните маневри чули ли сте вече нещо?…

— Говореха в министерството, че щабът бил отрязан от корпуса.

— И какво още?

Служителят се поколеба.

— Говори каквото си чул.

— Чухме още, че по тоя повод ваше достойнство сте заповядали да ударят петстотин тояги на един офицер и да обесят водача.

— Всичко е лъжа!… — полугласно каза един от адютантите на престолонаследника.

— Войниците също говорят помежду си, че това трябва да е лъжа — отвърна по-смело служителят.

Престолонаследникът обърна коня и се отправи към долната част на парка, където се намираше неговият малък дворец. Всъщност това беше павилион на два етажа, изграден от дърво с форма на огромен куб, с две веранди върху множество стълбове — долна и горна, които обграждаха в кръг сградата. Вътре горяха светилници, та можеше да се види, че стените са от ажурена дърворезба. Завеси от пъстра тъкан предпазваха жилището от вятъра. Покривът и на тая постройка беше плосък, с парапет наоколо; върху него имаше няколко шатри.

Престолонаследникът влезе в дома си, сърдечно приветствуван от полуголите слуги; едни от тях изтичаха с факли, а други паднаха ничком пред него. Долу той свали прашните си дрехи, изкъпа се в каменната вана и се загърна в бяла тога, която закопча под шията си, а на кръста я превърза с препаска. После на горния етаж вечеря пшенична питка, шепа фурми и чаша леко пиво, а след това се изкачи на терасата, отпусна се на ложе, покрито с лъвска кожа, и заповяда на слугите да го оставят сам, а щом Тутмозис пристигне, веднага да го изпратят горе.

Около полунощ пред дома спря лектика и от нея слезе адютантът Тутмозис. Когато той се изкачи тежко на терасата, князът скочи от ложето.

— Ти ли си?… Е, какво?… — извика Рамзес.

— Значи, още не спиш?… — отвърна Тутмозис. — О, богове, след цяла седмица трепане!… Мислех, че ще подремна поне до изгрев слънце…

— Какво става със Сара?…

— Тя ще бъде тук в други ден или ти — у тях в чифлика, на другия бряг на реката.

— Чак в други ден!…

— Чак ли?… Моля те, Рамзес, да се наспиш. Твърде много черна кръв се е насъбрала в сърцето ти и затова така ти е пламнала главата.

— А баша й?…

— Той е някакъв почтен и разумен човек. Нарича се Гедеон. Когато му казах, че искаш да вземеш дъщеря му, падна на земята и почна да си скубе косата. Разбира се, аз изчаках това излияние на бащинска болка, похапнах малко, пих вино и… най-сетне пристъпихме към преговорите. Най-напред разплаканият Гедеон се кълнеше, че предпочита да види дъщеря си мъртва, отколкото любовница на когото и да било. Тогава му казах, че ще получи при Мемфис, край Нил, чифлик, който носи два таланта годишен доход и не плаща данъци. Възмути се. Тогава му заявих, че ще получава още по един талант годишно в злато и сребро. Той въздъхна и спомена, че дъщеря му е учила три години в Пи-Байлос. Дадох още един талант. Тогава Гедеон, все още неутешим, подхвърли, че губи извънредно доброто си място на управител у господаря си Сезофрис. Казах му, че няма нужда да напуща тая служба, и му добавих десет дойни крави от твоите обори. Челото му се проясни малко и той ми призна под най-голяма тайна, че някой си Хайрес, който бил много голям господар и носел ветрилото над номарха на Мемфис, обърнал вече внимание на Сара. Аз пък обещах да му дам един бик, една малка златна огърлица и една голяма гривна. И така, твоята Сара ще ти струва: един чифлик и по два таланта годишно в пари, десет крави, бик, огърлица и златна гривна — еднократно. Това ще дадеш на баща й, благородния Гедеон; а на нея самата — каквото пожелаеш.

— А Сара какво каза? — попита князът.

— Докато ние преговаряхме, тя се разхождаше между дърветата. А когато свършихме и се почерпихме с хубаво еврейско вино, тя каза на баща си… знаеш ли какво?… Че ако не ти я бил дал, щяла да се качи на някоя скала и да се хвърли с главата надолу. Сега вече навярно ще спиш спокойно — завърши Тутмозис.

— Съмнявам се — рече престолонаследникът, облегна се на парапета и се загледа в най-затънтената част на парка. — Знаеш ли — по пътя видяхме един, който се беше обесил!…

— О!… Това е по-лошо от скарабеи! — подхвърли Тутмозис.

— Обесил се от отчаяние, понеже войската му засипала канала, който той копал в пустинята десет години.

— Ех, тоя човек вече спи дълбок сън… Мисля, че и за нас е време…

— Тоя човек е бил онеправдан — каза князът. — Трябва да намерим децата му, да ги откупим и да им дадем парче земя под наем.

— Но това трябва да се направи в пълна тайна — подхвърли Тутмозис. — Защото иначе всички селяни ще почнат да се бесят и тогава на нас, техните господари, никой финикиец няма да ни заеме и един меден утен дори.

— Не се шегувай. Ако беше видял лицето на тоя селянин, и ти като мене не би могъл да заспиш…

Внезапно някакъв не особено силен, но отчетлив глас се обади долу от гъсталака:

— Бог, единственият и всемогъщият, който няма име в човешкия език, нито статуи в храмовете, да те благослови, Рамзес!…

Смаяни, двамата младежи се наведоха.

— Кой си ти?… — извика князът.

— Аз съм онеправданият египетски народ — бавно и спокойно отговори гласът.

После всичко утихна. Никакво помръдване, никакво шумолене на клонки не издаваше човешко присъствие на това място.

По заповед на княза слугите изтичаха с факли, пуснати бяха кучетата и претърсени всички храсти около дома на престолонаследника. Но нямаше никого. Развълнуваният княз питаше Тутмозис:

— Кой ли би могъл да бъде… Да не би духът на тоя селянин?…

— Дух?… — отговори адютантът. — Никога не съм чувал духове да говорят, при все че много пъти съм бил на стража пред храмове и гробници. По-скоро бих допуснал, че тоя, който ни се обади, е някакъв твой приятел.

— Защо се крие тогава?

— Тебе какво те засяга това? — рече Тутмозис. — Всеки от нас има десетки, ако не стотици невидими врагове. Затова да благодарим на боговете, че имаш попе един невидим приятел.

— Няма да заспя днес… — прошепна развълнуван князът.

— Я остави… Вместо да тичаш по терасата, послушай ме и си легни. Знаеш ли, сънят е важно божество И не му прилича да гони тия, които бягат от него като елени. А когато си легнеш на удобното ложе, сънят, който обича удобството, ще седне при тебе и ще те покрие с широкия си плащ; с него той закрива не само очите на хората, но и паметта им.

Докато говореше така, Тутмозис настани Рамзес на ложето, сетне донесе една подставка от слонова кост във форма на тънък полумесец и намести върху него главата на княза…

После спусна платнените завеси на шатрата, легна на пода, а след няколко минути и двамата вече спяха.

Бележки

[1] Тези, които балсамират умрелите. — Б. пр.