Ричард Хюз
Лисица на тавана (83)

Глава 27

Тукашните черкви, където го изпращаха, за да им се възхищава, в действителност го отблъскваха, защото всичките, с изключение на катедралата (късна готика) бяха в стил барок или дори рококо. Потвърждаваше се онова, което вече бе почувствал в Лориенбург — хора, които смятат такива неща за красиви, са в душите си несериозни, религиозното им чувство (а това се отнасяше и за Мици) не може да е дълбоко, а културата им само празни приказки и измама. Можеше ли да се допусне, че изтънченият и културен доктор Райнхолд, роден ценител на истинското изкуство, сериозно се възхищаваше от тези сладникави ужасии, или се преструваше? „Азамкирхе“ например — къде беше тук класическата строгост (присъща на всяко истинско изкуство), естествеността? Чистота на линията, сдържаността?

— Барокът дори не е изкуство, той е антиизкуство — опита се да спори той с Райнхолд, но не успя. „Старият Райнхолд е сляп за някои неща“, трябваше да признае той (за Райнхолд, разбира се, Огъстин бе сляп).

Този спор се разрази в една неделна утрин. Навън на площада, където преди няколко седмици полицията бе стреляла по нацистите, оркестър започна да свири потпури от Щраус и двамата мъже се приближиха до прозореца да гледат. В острия зимен въздух звуците на оркестъра се понесоха нагоре към небето, а ята гълъби се стрелнаха към земята и Райнхолд посочи забрадените дребни старици, които се бяха събрали да ги хранят, прочутите Taubern-mutter^[1] — „гълъбовите майчици“ на Мюнхен. Кученцето с карираната жилетка също беше тук — вървеше пъргаво, целеустремено и важно, а възрастният му издокаран господар го следваше, хванал каишката. Цялата сцена докосна някаква струна в душата на Огъстин и той шумно въздъхна, пожелавайки си Мици да е при него…

Но неделята беше почивният ден на Райнхолд и затова той предложи да посетят заедно Швабинг.

— Наричат го „Латинския квартал“ на Мюнхен — обясни той (с едва забележимо присвиване на устните). — Във всеки случай там живеят всички мюнхенски поети и художници, които струват нещо. — Огъстин наостри уши; по-скоро затова бе дошъл, отколкото за галериите. — Гении! — продължи Райнхолд, като забеляза настроението му — гении в ателиетата, гении в мансардите, гении в мазетата, в задни спални и мецанини, представители на нордическата и латинската раса, християни и евреи, гениалността се лее по улиците… — Въздъхна. — Да вземем повечко пари, та да им платим бирата.

— Швабинг ли се казва? Далече ли е?

— Почти на прага ни. Всъщност вече стигнахме — добави след мъничко той, като минаха покрай Sieges-tor^[2]. — Пристигнахме в нашия Челси.

„Странно — помисли Огъстин. Минавал съм оттук десетки пъти, без да подозирам, прилича повече на Кромуел Роуд.“

В търсене на знаменитости те обикаляха наоколо, оглеждайки барове и кафенета („Що се отнася до joie de vivre^[3], помисли Огъстин, те напомнят много частните пансиони в Южен Кенсингтън“). Но намериха само една знаменитост — все същата еманципирана млада жена от гостуването в Рьотинген. Като я видя, Огъстин почервеня до корена на косите си и се закова на прага, но доктор Райнхолд се поклони любезно, при което тя размаха дълго цигаре и ги покани с усмивка. Огъстин задърпа ръкава на Райнхолд и каза „Не!“.

— Не? Дребна риба ли ви се вижда? — Огъстин не възрази и те се отдалечиха. — Хайде, тези заведения не струват, ще ви заведа при Кати. — Свърнаха по Тюркенщрасе и спряха пред малка пивница, чиято реклама представляваше озъбен червен булдог. — Това е „Симплицисимус“ — рече Райнхолд. — Ако имате късмет, ще намерим тук стария Т. Т. Хайне и Гулбрансон.

— Кои са те? — попита Огъстин.

— Слушайте! — раздразни се Райнхолд и спря на прага. — За кои живи художници сте чували?

— Джон. — Потърси още имена, после добави. — Разбира се, Сарджънт не струва, но виж, Ерик Кенингтън е друго нещо, купих една от неговите картини.

— А освен англичани?

— Чуждестранни художници ли? Трябва да ви кажа, че наистина харесах някои от декорите за руския балет — призна си той.

— Имате предвид Дерен и Пикасо? А виждали ли сте нещо от истинските им творби? Или Матис? Ван Гог? Сезан?

— Н-н-не, но наистина ли трябва? Не са ли всичките те, малко…

Райнхолд простена. После вирна брадичка и подвикна, сякаш към небето.

— Слез, Хасинто, и ела да пийнеш с нас, ужасните еснафи! Помогни ни да изкупим с вино греховете си.

Огъстин вдигна поглед. На върха на висок уличен стълб, седнал по турски върху самата лампа и въпреки студа облечен само по фланелка и спортни гащета, седеше мургав младеж с вид на начинаещ йога. Но йогата там горе само леко поклати глава с пръст на устните. Откъм прозореца на първия етаж до него достигаше ритмичното хъркане на някакъв бюргер, който се наслаждаваше на следобедния сън.

— Хасинто е млад бразилски скулптор, многообещаващ — обясни Райнхолд. — Освен това е първокласен бегач. Живее за изкуството си, но бяга, за да живее. — Вгледа се с интерес в безмълвната, неподвижна фигура горе. — Освен всичко, май се развива като задълбочен познавач на хъркането.

— На хъркането ли?

— Точно така. Без съмнение спринтира от един първокласен хъркач до друг из целия град — обзалагам се, че току-що е свършил обиколката си. Слез долу! — викна той отново. — Ще настинеш! — Солото спря внезапно, а ловкият младеж се смъкна на земята и се присъедини към тях. — Кажи ми — попита го с интерес, — възможно ли е да се възпроизведе върху мрамор ритъмът на подобно хъркане?

Вместо отговор Хасинто направи бърза и сложна поредица от движения с ръцете си, а после безпомощно ги отпусна.

— Така си и мислех — заяви Райнхолд тъжно и триото влезе в заведението.