Ричард Хюз
Лисица на тавана (76)

Глава 20

Долу в слънчевия двор децата шумно се смееха.

Огъстин ги накара здравата да поработят — държа ги цял час без почивка, докато направят огромния снежен човек. Но когато беше готов, той поправи носа с пръсти, сложи собствената си шапка, лулата и шала си и ето ти го — същински Огъстин! После той пръв събори шапката със снежна топка и сега всички бурно я обсипваха със снежни топки (но не и без известно озлобление и смехът им беше почти истеричен).

Ото седеше в горещия си тесен кабинет, където почти нищо не се чуваше отвън и едничкият звук беше бавното и неуверено тракане на пишещата машина, над която той се потеше.

Под прозореца на Ото Франц караше ски, спускаше се надолу по почти отвесното възвишение, върху което бе замъкът, между засадените нагъсто дървета и на косъм се разминаваше с тях. Беше дяволски опасно, но в душата му с току-що прерязаната й пъпна връв; цареше такъв смут, че само съзнателното излагане на опасност можеше да му донесе облекчение. Валтер беше излязъл рано и бе отишъл навътре в гората, където имаше работа. Аделе беше долу в селото.

Така че ако не смяташе Мици, която все така си седеше в стаята, цялата къща бе празна.

Там всичко беше тихо. Тя не чуваше дори гласовете на децата, защото прозорецът й гледаше към реката, от другата страна на замъка. Но после, в тишината, изостреният й слух долови необикновен звук — той бе човешки, но имаше и нещо нечовешко в него, звук, който тя можеше да определи като нещо по-страшно от стенание; идеше отгоре — в това нямаше никакво съмнение, идеше някъде от празните етажи над нея. Някой имаше нужда от помощ!

Мици отиде до вратата и повика Франц, но никой, разбира се, не й отговори. После повика баща си, но в къщата беше съвсем тихо и сега вече изпита инстинктивното усещане, което човек понякога има в празна къща — че наистина е празна. Нямаше какво да прави. Трябваше сама да отиде горе.

Като прекоси напосоки хола, тя има късмет да попадне от първия път на вратата към стълбището и с ръка на стената, за да се насочва, започна да търси пипнешком пътя нагоре. Като минаваше бавно покрай вратата на Огъстин (която стоеше както обикновено отворена), произнесе името му тихичко, макар да беше сигурна, че не е там. После отиде колкото можеше по-бързо до тежката врата, водеща нагоре.

Пантите и бравата бяха наскоро смазани и вратата се отвори без скърцане, както очакваше. Този втори етаж, както си го спомняше, се състоеше от „стаи“, както и първия — бяха довършени и дори мебелирани, но от войната насам стояха неизползвани и затова всичко тук беше безжизнено, обвито в саван от мръсотия и прах; чувствителните й пръсти се гнусяха от него.

За момент тя застана там и се ослуша, но до нея не достигна никакъв звук. Стенанието престана. Нещо й казваше обаче, че то — това ужасно стенание, е дошло от по-горните етажи.

Криво-ляво Мици намери пътя си до следващата поредица стъпала (за които смътно си спомняше, че бяха тухлени) и започна да се изкачва по тях. Те бяха неравни и тесни, от години не беше идвала тук и вече не можеше да си спомни какво точно има пред нея.

Така достигна до следващия етаж и както предполагаше, оттук нататък цялата сграда бе открита до самия покрив, имаше само скелет от греди, а помещенията не бяха разделени, почти навсякъде липсваха дъски на пода. Но в такъв случай би трябвало наистина… Не трябваше ли тогава да чува часовника на тавана ясно, не така приглушено?

Разбира се, така беше! И приглушеният звук я убеди, че е направила грешка. Толкова отдавна не се беше качвала тук, че явно сбърка — сигурно нагоре имаше още един етаж, преди да се стигне до тавана. Имаше цял етаж, за който беше забравила… и точно в този момент тя се препъна в някаква кана.

И отново Мици започна да се катери, но вече объркана, защото веднъж направила грешка, сега не можеше да си представи всичко онова, което би трябвало да вижда. Напредваше бавно като в кошмар, макар че желанието да бърза бе неудържимо, можеше да разчита само на докосването, а то й показваше пътя на не повече от една ръка разстояние.

После със слуха си усети, че най-сетне е стигнала! Бавното ясно тиктакане на часовника… чувството за широко пространство навсякъде около нея, някакъв полъх… и отново Мици застана неподвижно и се ослуша. Макар да бе ясно и отчетливо, то продължаваше да идва отдалече — това тиктакане на часовника. Далеч отгоре се чуваше и тънкото шуртене на вода, която се оттичаше по малко в басейна на покрива през полузамръзналия автоматичен кран. И цвъртенето на прилепи.

Оттук нагоре стълбището беше сковано надве-натри и малко се различаваше от подвижна стълба. Трябваше да си помага с ръце, за да се изкачи по нея. После стигна до някаква платформа, защото напипа с крак ръба, нямаше нищо под него, пръстите й го потвърдиха.

Звукът на часовника и църцоренето на водата се чуваха вече по-наблизо, но имаше и нещо друго, някакъв едва доловим шум от движение… съвсем близо до нея… да, шум от… Там имаше някой!

Мици разтвори устни, облиза ги и извика:

— Кой е?

Отговор не получи, но слабите звуци продължаваха.

— Не се страхувайте! — подвикна ясно тя. — Идвам да ви помогна! Къде сте?

Не последва отговор, но шумоленето продължаваше, сякаш някой се движеше. Нещо изскърца — вече много близо до нея.

Лисичето е било тук. Подуши го. Приклекна, повика го по име и то пъхна влажна муцунка в ръката й със сподавен вой. Животното беше в особено състояние, усети го — то се предаде и на нея. Отведнъж и тя страшно се изплаши.

Слабият шум означаваше, че някой се движи — с положителност на няколко крачки от нея! По-близо от тиктакащия часовник или процеждащата се вода, макар и много по-слаб. Мици искаше отново да подвикне „Кой е там?“, но нямаше сили. Стълбите! Би ли могла да намери обратно пътя си към стълбите, ако… ако се наложеше? Но все още не трябваше да мисли за стълбището, бе дошла тук, за да помогне.

„Sub pennis ejus sperabis“, прошепна Мици. „Non timebis a timore nocturno. A sagitta volane per diem, a negotio perambulante in tenebris, a ruina et doemonio meridiano…“ Това объркано заклинание против тъмнината, останало от детството, винаги й бе помагало в отдавнашното минало, а и сега свещените думи започнаха да оказват незабавно влиянието си. „Под перата Му ще намериш надежда — повтори (на немски този път тя). — И нощем няма да се боиш от каквото и да е, нито от стрелата, която лети денем…“ — и сега страхът напълно я напусна и от нея остана като че ли само обич, която се разпространяваше наоколо като равномерния звън на камбана.

Но после чак горе се чуха щастливите гласове на децата, последвани от възмутения глас на Франц, който им се караше. Това върна Мици към действителността, защото звукът сигурно идваше през прозорец и сега тя разбра къде се намира — някъде близо до таванския прозорец! Тази платформа всъщност бе тясната дъсчена пътека, която водеше към него.

Тя пропълзя дотам. Прозорецът стоеше отворен. Близо до нея имаше нещо, което миришеше на амоняк… Подаде глава навън и извика:

— Франц! Ела веднага, Франц!

— ИДВАМ! — викна той.

Децата — това възмути Франц — тичаха след Огъстин през Голямата порта, като го обсипваха със снежни топки, затова никой от тях не чу Мици. Но Франц я чу и се понесе нагоре по стълбището, втурна се на тавана, после по дървената стълба… и ги видя до онзи опасен прозорец! Сестра му се беше свила до ниския перваз. Над нея висеше Волф. Толкова близо до Мици, колкото приживе никога не е бил.

Защото тялото на Волф висеше на гредата. Краката му не бяха на скелето, не опираха никъде. Тялото продължаваше леко да се поклаща и от тежестта бавно се обръщаше на проскърцващото въже.

Първата мисъл на Франц не беше за отвратително изглеждащия му приятел, а изцяло за сестра му — как да я измъкне, без да разбере какво е увиснало точно над нея? Всеки миг можеше да се изправи и да се блъсне в трупа.

Франц я сграбчи, но Мици буйно се възпротиви.

— Не! — извика тя. — Идиот! Там горе има някой, чух го. Повиках те…

Предаде се едва когато й каза грубо, че Волф повече няма нужда от помощ.