Ричард Хюз
Лисица на тавана (52)

Глава 23

За едно нещо архизаговорниците бяха единодушни — за да успее тази гигантска измама, замислена от Лудендорф, беше много важно маршируващите хора да нямат и смътна представа, че Мюнхен е във „вражи“ ръце, защото трябваше на всяка цена да показват дружелюбие и доверие. Никой, освен най-приближените не биваше да знае какво е действителното положение на нещата. Затова малко след единайсет в школата по фехтовка се проведе инструктаж за офицерите, на който върховните ръководители с усмивка „разясниха“ положението на преките си подчинени, като ги увериха, че всичко в града върви като по часовник, под вещото ръководство на верните им съюзници Кар, Лосов и Зайсер и всички по-низши чинове трябва да бъдат осведомени за това. „Кампфбундът“ ще премине в тържествен парад по улиците, само за да „развее знамената“ и да благодари на гражданите за горещата им подкрепа, а след това за през нощта ще заеме позиции извън града, някъде на север, и ще чака редовната войска да се присъедини към него… а после — към Берлин!

Това казаха на офицери и редници.

Лотар така и не стигна до Гьоринг, а адютантът оберландер, който тъкмо излизаше от „инструктажа“, не взе присърце новината за неизправните пушки. Той избухна в смях:

— Кар, тая стара лисица. Просто не може да се откаже от навиците си, това е всичко… признавам, изненадах се, когато доброволно ни предложи пушките. — Но всъщност нямало особено значение, обясни той на Лотар, защото всичко вървяло от гладко по-гладко — най-късно тази нощ щели да намерят ударници и да ги сложат, а междувременно пушките им трябвали само на парада.

Лотар съвсем се слиса и Надеждата, тази жилава млада жена, отново се събуди в него. Не беше ли разбрал погрешно дочутото горе? Защото това очевидно бяха последните новини, които идваха „официално“ направо от източника… И все пак…

Адютантът крадешком хвърли изпълнен със съмнение поглед към слисаното лице на Лотар. Какво му беше на момчето? Колкото до пушките, които не можеха да стрелят, хората не биваше да знаят за тях. Щеше ли то да си държи езика зад зъбите, или беше по-добре да „изчезне“ — да го арестуват или нещо подобно?

Но точно тогава, като божествено провидение се появи гигантската фигура на Пуци Ханфщенгл, първо краката, защото слизаше по стълбите от заседателната зала (нещо сякаш беше изтрило поне веднъж широката усмивка от красивото му едро лице — но само докато се появеше отново пред очите на хората). Адютантът му прошепна две думи, при което Ханфщенгл се обърна и здравите му пръсти на пианист стиснаха Лотар за ръката.

— Идваш с мен в града, момчето ми!

Лотар едва стигаше до рамото му, но Пуци се приведе до лицето на мърлявия момък с хлътнали очи, за да добави доверително:

— Необходимо е някой да ме придружава, да ме пази!

Доктор Ханфщенгл беше известен като шегобиец. Лотар се изчерви, а после, въпреки объркването си, се качи в колата след новия си господар неимоверно горд, че е в неговата компания. Там се опита упорито да седи с изправен гръб на задната седалка, както подобава на Военен, но още преди да стигнат моста, вече дълбоко спеше. И стана така, че и двамата приятели на Лотар — Фриц и Вили — взеха участие в прочутия поход, но не и Лотар, който спа като пън часове наред.

Когато най-сетне се събуди, Лотар се намери на пода. Събудиха го два гласа, които разпалено разговаряха и единият от тях без съмнение принадлежеше на философа редактор Розенберг. Под главата на Лотар бе подложен пакет шпалти и като отвори очи, стреснато видя само на няколко сантиметра от себе си параментите на яркосините панталони и раираните мръснооранжеви чорапи на Розенберг. Следователно някак се бе озовал в редакцията на вестник „Фьолкишер беобахтер“.

Но когато мъглата на съня започна да се разсейва, Лотар разбра, че и тези хора разговаряха и се държаха така, сякаш „революцията“ се бе провалила. Розенберг говореше и тъпчеше дрехи в едно смачкано куфарче на бюрото си, като че се готвеше да замине набързо (несъмнено предпочиташе да носи по-широки и по-ярки връзки от онези, които красяха обесените на уличните стълбове политици). За миг зацапаният край на яркочервена риза бръсна лицето на Лотар, но той затвори очи и се заслуша; лежеше мирно, на слепоочията му изби пот. Защото онова, което чу, звучеше дори още по-невероятно. Целият инструктаж бил преднамерена, чудовищна лъжа! Наистина „хвърлихме прах в очите на хората“, каза одобрително събеседникът на Розенберг. Походът бил започнал и всички отивали като овце на заколение! Розенберг бил толкова сигурен, че всичко ще завърши с масови убийства, че поне нямало да остане да гледа. И Пуци Ханфщенгл (както стана ясно) отишъл у дома си да си събира багажа…

Дори водачите, които участвали в похода, се били подготвили предварително — или други им подготвяли всичко, независимо дали знаели или не. Кола със запален двигател щяла да чака Хитлер на Макс-Йозеф Плац (както каза събеседникът на Розенберг) — можел да прибяга по Перусащрасе, ако оцелее, докато стигнат дотам. Гьоринг също изпратил някого вкъщи да му вземе паспорта…

Сега Розенберг избираше паспорт за себе си — наистина избираше, като че разполагаше с пълно чекмедже паспорти.

Когато двамата мъже най-сетне тръгнаха, Лотар ги следваше отблизо. Помисли за Фриц и Вили и всички свои благородни другари, които вървяха, без да знаят, към гибелта си и стомахът му се сви.

Но тогава сякаш черна пелена замъгли отново съзнанието на Лотар. Просто не е възможно (каза си той) ръководителите на Движението да лъжат. Хитлер обичаше хората си, не можеше съзнателно да ги излъже и по този начин да ги тласне към опасност. Пък и героичният, храбрият Гьоринг… Да не говорим пък за генерал Лудендорф! Не, ако водачите са имали данни за коварството на триумвирите, просто не са повярвали на очите си, защото са прекалено благородни да повярват на такова нещо; и този долен триумвират залагаше точно на това благородно недоверие, за да подмами Армията на Светлината в дълбините на града, та когато капанът щракне, клането да е още по-голямо.

Дяволи! Лотар се втурна през четири стъпала надолу по стълбището, сякаш при всеки скок смазваше под краката си по един триумвир. Трябваше някак да намери Фриц и Вили — по някакъв начин трябваше да ги предупреди…

Да предупреди и капитан Гьоринг.

Но когато се приближи до мястото, където трябваше да минат, градът изглеждаше претъпкан с полиция и половината улици бяха затворени.