Ричард Хюз
Лисица на тавана (31)

Глава 2

За Англия краят на войната дойде като събуждане от лош сън; за победена Германия — като сигнал за потъване още повече в дълбините на кошмара. Символите и поводът се промениха, но в Германия този всеобщ кошмар продължаваше. Бившите войници, прокудени от рухналата Gemeinschaft^[1] на армейския живот, се озоваха в празно пространство. Старият ред беше сринат; дори парите като връзка между хората изчезваха, оставяйки ги без средство за общуване, сякаш бяха онемели и около тях имаше вакуум; милиони, все така струпани един върху друг в градовете, но принудени да живеят отделени, всеки като звяр единак.

Сега, през 1923-а, цените бяха трилиони пъти по-високи от предвоенните и продължаваха да растат стремглаво. Тези дни ще да е имал предвид пророкът Хагаи, когато е казвал, че „оня, който изработва заплата, изработва за пробита кесия“^[2]; а в понеделник цялата заплата на работника от предишната седмица можеше да не му стигне да си плати трамвайния билет, за да отиде на работа. И най-малките суми в чужда валута бяха скътани, защото с тях можеше да се купи почти всичко, но немските пари никой не задържаше и пет минути; дори бутилка бира беше капиталовложение, защото скоро човек можеше да получи за празната бутилка повече, отколкото е платил за пълната.

Чиновниците и рентиерите станаха по-бедни от пролетариите. Надниците растяха (макар и винаги прекалено малко и прекалено късно), но лихвите, пенсиите и т.н., дори заплатите бяха определени. Пенсионирани висши чиновници метяха улиците. Държавните чиновници, които все още бяха на работа, трябваше да се научат да нагаждат честността си според нуждите, че опитаха ли се да останат малко по-дълго съвсем честни, щяха да измрат. Когато земната твърд пропадне под краката ти, оставаш в състояние на свободно падане, в пропаст без дъно — в ада. Отгоре на това в този ад не всички падаха с еднаква скорост и на едно и също равнище. Някои падаха по-бавно от останалите; дори селяните можеха да прибягват до натурална търговия (носеха на пазара кокошките, а не кесиите си), а много богати хора намериха начин въобще да не падат. Ето валтерфонксеновци и други като тях стъпваха здраво като Данте в ада пред очите на всички останали падащи, измъчени души. А онези, които можеха да купуват стоки за марки и да ги продават за лири и долари, дори се издигаха нагоре.

Ад, в който нямаше справедливост, и това се виждаше.

Пиенето винаги се плаща. Тяхната война беше едно голямо пиянство, но в Германия на практика не съществуваше военен данък, с който да се плати веднага. Затова нямаше нищо особено тайнствено в сегашното разреждане в околоземното пространство и на най-малката новосъздадена стойност още в мига, когато се създаваше; нещо като естествен, но закъснял данък върху капитала и доходите; макар и да не се налагаше от някакво земно правителство, а сляпо, от сам господ бог. Но страдащите не се догаждаха за това обяснение. Не можеха да проумеят своето страдание, а необяснимото страдание поражда омраза. Но омразата трябва да бъде насочена към някого; такава омраза утаява свои собствени „ТЕ“, свой собствен обект. В ад, лишен от истински дяволи, които да го управляват, прокълнатите са готови по-скоро да си ги измислят, отколкото да приемат, че единствени те са собствените си мъчители; и скоро тези страдащи хора започнаха да виждат навсякъде такива „дяволи“, които съзнателно ги измъчват: евреи, комунисти, капиталисти, католици, кабалисти — дори своето, избрано от самите тях правителство, „ноемврийските престъпници“. Произвеждаха се милиони конски сили омраза, повече омраза, отколкото би могла да се разтвори в съществуващото положение; тя неизбежно създаде ей така, от нищото, свой собствен враг.

Но по петите на омразата дойде и неизбежната й противоположност — любовта. Всички тези „аз“, насилствено изтръгнати от старите си сумрачни убежища, изправени пред тайнственото, призрачно „те“, търсеха отчаяно, пипнешком нови, по-сигурни призрачни граници на „собственото аз“; и неизбежно отделяха милиони конски сили обич, повече, отколкото би могла да се разтвори в действителност и затова се утаяваше в свое собствено фиктивно „ние“, в свои митове за Земя и Раса, свои кумири, свой калейдоскоп от братства, всяко от тях стиснало в стоманени обръчи своите членове.

Свой „Фрайкорпс“, свой „Кампфбунд“ с всичките му разклонения, свое нацистко движение.

След официалното прекратяване на огъня през 1918 г. боевете продължиха още известно време в балтийските провинции, откъснати с примирието. Тези необявени войни представляваха още по-любителско и по-отвратително клане, защото в тях участваха все зле въоръжени хора, които се биеха до последна капка кръв всеки срещу всеки; там фанатични групи германци се сражаваха със зверски героизъм с латвийци, литовци, поляци, болшевики, англичани — дори с други различно мислещи германци. Това беше един от начините да се забави възмездието, наречено „Мир“.

Франц, младият племенник на Ото (десетгодишният конопенорус Франц в спомените на Мери отпреди войната), имаше един най-добър приятел на име Волф и през 1918 г. Волф, още ненавършил шестнайсет, се включи във войната.

Там и изчезна, но тя се водеше без намесата на военни министерства и без да се обявяват списъците на загиналите. Дори сега никой не можеше със сигурност да каже дали Волф е убит, или не.

Лотар, по-малкият брат на Волф, не можеше да повярва (и не беше единствен). Преди разгрома на Германия този Лотар бе изпратен да учи в същото модно кадетско училище, където учеха Волф и Франц (баща им, мършавият стар таен съветник Шайдеман, беше пенсиониран губернатор, бивш африкански колега на Гьоринговия татко). Но дойде инфлацията, а шайдемановци не притежаваха недвижимите имоти на фонкесеновци, нито капиталовложения в чужбина като гьоринговци. Престарелият вдовец имаше напреднал артрит и не можеше вече да работи, та даваше под наем стаи в големия си апартамент близо до „Английската градина“ в Мюнхен, но през тези дни под неговите богато украсени тавани не бе останало много нещо, като изключим спящите на пода наематели — по няколко в стая.

Осемнадесетгодишният Лотар, който уж следваше право, смяташе, че е имал късмет, като си е намерил работа на половин ден — администратор в хотел „Байришер Хоф“ в Мюнхен, където повечето от администраторите и келнерите бяха синове на точно такива буржоазни семейства като неговото и за момента на практика сами издържаха тези семейства. Освен всичко друго в „Байришер Хоф“ храната на Лотар бе отчасти осигурена. Но никой не очакваше да има такава хубава работа само за себе си и той делеше щастието си с друг студент. В свободните си дни живееше главно от спомените за онова, което е ял в хотела, вечеряйки в ретроспекция. Една нощ, когато пак си легна без вечеря, сънува, че е уволнен и се събуди с писък, друг път сънува брат си Волф — буйния, изчезнал брат и се събуди, облян в сълзи.

Тази сутрин Лотар имаше неочакван късмет — млад англичанин, който бе прекарал нощта в хотела, го помоли да му размени английска банкнота от половин лира.

Лотар му я смени със собствени пари — никой не е чак толкова луд да остави в касата ценна английска валута. Скри банкнотата под ризата си и я притисна с колана. Обмени я съвсем почтено срещу марки по обявения същата сутрин курс, но само до обяд тя вече струваше десет пъти повече.