Ричард Хюз
Лисица на тавана (72)

Глава 16

Когато Волф слезе на долните населени етажи, първата врата, на която се натъкна, стоеше отворена към стълбището. Тъй като беше точно на пътя му за отстъпление (тази стая обикновено не се използваше), той се промъкна вътре да я огледа и на светлината на печката разпозна своя английски съперник.

„ТОЗИ ЩЕ УМРЕ ОТ ОГЪН…“ Гласът прозвуча толкова високо, че Волф се учуди как спящият не се събуди, но Огъстин не се и помръдна.

Огън… Волф веднага разбра какво ще трябва да направи, когато му дойде времето (защото го бе правил веднъж с един полицейски шпионин в Аахен) — трябваше да измъкне младежа от леглото, омотан в чаршафа, и бързо, за да не му даде възможност да се съпротивлява, да го убие, като му притисне главата върху нажежената печка. Вече (спомняйки си за Аахен) дочу съскането, миризмата на горяща кост и коса. Би трябвало да е съвсем лесно — когато му дойде времето, но още не е дошло и нямаше да дойде тази нощ. Защото такова убийство не е като тихо пробождане с нож, дори да запушеше устата на жертвата си със завивката, не можеше да разчита, че няма да вдигне шум — а оставаше и Мици; нямаше да рискува да вдигне на крак цялата къща, преди да му остане да убие само себе си.

Сега знаеше къде спи англичанинът. Но Мици бе на първо място — може би щеше да е по-трудно да разбере коя е стаята на Мици, но това бе следващата му работа.

Огъстин се помръдна и почти се събуди тъкмо когато червеникавата сянка изчезна през вратата.

Безшумен като сянка, Волф тръгна дебнешком по коридора, където беше тъмно като в рог. Тук имаше прекалено много врати. Но тази нощ Съдбата му проправяше пътя — защото една от тях стоеше открехната и вътре светеше. През процепа Волф зърна само горната част на леглото и от онова, което видя, кожата му пламна от главата до петите, защото всичко се сбъдваше. Тази коса, разпиляна върху възглавницата на светлината на свещта, бе на Мици!

Свещта, която осветяваше стаята, не се виждаше от мястото, където стоеше Волф. Но точно тогава нечия сянка мръдна вътре и го предупреди тъкмо навреме, че някой друг е влязъл там преди него! Спря на прага.

Застанал в долния край на леглото, Ото само вдигна свещта, за да я погледа.

Заспала (помисли си той) с напълно разпуснати коси, Мици не прилича дори на младо момиче — съвсем дете. Забеляза с облекчение, че тя спеше със затворени очи като всеки друг — сега никой не би познал, че е сляпа.

Имаха ли въображение Валтер и Аделе — дори Франц? Положително я обичаха повече от него. Тогава не си ли даваха сметка на какъв живот я осъждат? Едно така незряло същество, така беззащитно, така… земно? Сякаш чу как онези големи порти проскърцват и се затварят завинаги след нея!

Ото съжали племенницата си толкова дълбоко, сякаш (помисли той) беше по-добре за бедното момиче да умре.

Навън в хола една разклатена плоча изтрака при отстъплението на Волф. Прибра се на тавана, далеч преди Ото да остави Мици и да отиде в стаята си.

Сега Волф знаеше къде спи всеки от двамата — можеше да осъществи замисленото, когато пожелае! Съдбата, чийто слуга е той, не е непостоянна (така си каза Волф, като пропъди лисичето от убежището му в изоставените затоплени кожи). Съдбата му помага и Съдбата не е непостоянна! Когато дойде време за убийство, тя винаги му дава сигнал — дотогава ще трябва да чака.