Ричард Хюз
Лисица на тавана (59)

Глава 3

Когато ленивата съботна утрин най-сетне настъпи, завари петнайсетгодишната Лис коленичила върху студените стъпала на замъка, защото петъчният сняг от ботушите още не се беше разтопил; всяка сутрин трябваше да чистят с метла и лопата.

Огъстин все още спеше, а когато се събуди, Лис вече беше в стаята му. На мивката вдигаше пара увита в кърпа кана с гореща вода за бръснене и момичето стоеше на колене пред печката, подклаждаше я с шишарки и с дъха на силните си млади дробове. Лис си беше повдигнала полите и навила чорапите, докато работеше и зад широките й голи бели колене все още си личаха дебеличките бебешки гънки. Сънените очи на Огъстин се отвориха и видяха първо нея — изненада се, че краката на яка млада жена като Лис могат да бъдат така пухкави (почти бебешки).

Докато лежеше загледан в тях, осени го внезапна мисъл: „Я си представи, че не виждаш!“ — и отново го разтърси остра жалост към Мици, почти като пристъп на треска.

Наистина ли човек би могъл да се научи да се придвижва без зрение по пътеката за бягане с препятствия на този триизмерен свят — Огъстин отхвърли това. Но той беше особено пристрастен към удоволствието да вижда, сякаш цялото му съзнание се бе съсредоточило непосредствено зад очите и едва ли не надничаше през тях като човек, който не може да се откъсне от прозореца. Сред петте сетива зрението е несравнимо. Наистина понякога си мислеше, че би предпочел по-скоро да е глух в един свят, където всички говорят прекалено много; нямаше добър слух и единственият звук, който щеше да му липсва естетически (както си мислеше), беше песента на птиците.

Миризмите също бяха в повечето случаи неприятни — след появата на бензина и откак дори почтените жени започнаха да употребяват пудра и парфюм. Вкус… Осезание… дори Движението! Беше готов по-скоро врата си да счупи и да живее до края на живота си в инвалидна количка, отколкото да е сляп, защото изпитваше почти безкрайно и постоянно удоволствие просто да „гледа“ — дори (тук отклони погледа си) дебелите колене на младо селско момиче.

Огъстин предпочиташе да гледа хората как говорят, вместо да ги слуша! Когато стана на единайсет, един любезен астроном му помогна да си направи телескоп. Беше предназначен за наблюдение на мъглявини, на пръстените около Сатурн, лунните планини и т.н., но скоро и през деня прекарваше часове с него, като го насочваше към хората. Астрономическият телескоп ги обръщаше с главите надолу, но с това се свиква. А беше мощен: Огъстин можеше да наблюдава в кръгла рамка тези беззвучно движещи се образци като върху предметното стъкло на микроскоп, без те да знаят, така отблизо, сякаш бяха в стаята му. Колко са различни лицата на хората, когато смятат, че никой не ги гледа и затова престават да правят мимики в твоя чест! Момчето се чувстваше едва ли не бог, защото можеше „да разбира мислите и намеренията им отдалеч“. Защото виждаше естествената човешка същност, която окото толкова рядко улавя (нищо че всичко бе наопаки).

За известно време наблюдаването на хората се превърна едва ли не в страст, но накрая всичко свърши от само себе си — внезапно и позорно. Защото от спалнята на Огъстин се виждаше и чужда градина и там имаше три малки момиченца, които си играеха. Не бяха от съвсем благородно потекло; затова той не влезе в близък контакт с тях — така и не разбра как се казват. Всъщност на неговата възраст в истинския живот момчетата странят от момичетата като от чума, но това бе друго и скоро трите станаха до голяма степен любим природен обект за изучаване. Познаваше едва ли не всеки косъм по трите главици, защото телескопът ги приближаваше на такова разстояние, че той сякаш можеше да ги докосне. Вероятно почти се бе влюбил в тях, и в трите едновременно — този малък, таен, абстрактен харем, същества, винаги така близки до него и все пак безплътни, дори безмълвни. И идилията продължи до деня, когато наблюдаваното момиче се отдели от останалите и пред любопитните му очи внезапно клекна между два храста.

Когато свърши, младият „наблюдател“ бе отвратен — видя онова, което ничие момчешко око не би трябвало да види, наруши най-строго спазваното табу. Минаха седмици, преди отново да посегне към телескопа и това ставаше вече само нощем, за да наблюдава луната — необитаваната, безплодната, безжизнена, безопасна луна.

Луната беше покрита с тайнствени кратери, някои със самотни, издигащи се точно в средата им върхове като малки езичета — наистина такова нещо не може да се види на нашата земя! Скоро бе толкова очарован, че реши да направи карта на цялата лунна повърхност и се опита да начертае кратерите.

Що се отнася до изобразяването на по-земни неща, за човек с толкова изострено зрение като него беше голямо огорчение, че колкото и да се стараеше, никак не го биваше да рисува. Но вродената дарба на стрелец носеше все пак известно утешение, защото тук го привличаше въображаемият полет на птицата в пространство и моментът, когато той се пресичаше с късата траектория на сачмите му — това и изключително красивите пера на падналата птица.

Само едно можеше да се сравнява с тях — неописуемо хубавите, несравнимите коси на Мици и тази сутрин мисълта за нея накара сърцето му да забие още по-силно в топлото му тяло, под топлите завивки.

И все пак тази сутрин Огъстин — макар че не би го признал — се чувстваше раздвоен. Сърцето му наистина бе стоплено от щедрите пламъци на любовта, но на моменти и стомахът му се свиваше, усещаше хлад в душата си. Обичаше Мици и единствено Мици, и щеше да обича Мици завинаги — именно защото беше сляпа! И все пак да се свърже, докато смърт ги раздели, със сляпо момиче, беше малко сякаш… да се надбягваш с еднокрак състезател.

Току-що влюбеният Огъстин в много отношения се държеше като възрастен, но все още проявяваше инстинктивния егоизъм на детето — може би бе прекалено голям егоист, за да понесе това „ние“ на истинския брак. Затова се вкопчи несъзнателно в Мицината слепота, сякаш така неговата индивидуалност бе гарантирана завинаги. Но и човешката личност подобно на растението има своя „точка на растеж“, на проницателност и мъдрост, които (в случая) настойчиво подсказваха, че такъв инфантилен егоизъм не може да трае вечно, че да се постарае да го увековечи чрез един осакатен брак, ще бъде равно на катастрофа. Затова го обземаше паника от време на време. И за момент дори не си представяше, че няма да се ожени за Мици и въпреки това нещо му подсказваше да не бърза да отиде при нея и „да направи Предложение“ — колкото и да копнееше за това.

Какъв късмет щеше да бъде да намери свободно място до Мици на закуска. Днес повече (каза си Огъстин) нямаше да допусне да го разделят от Мици — щеше да се посвети открито и недвусмислено на нея, щеше да си присвои привилегията да я води от стая в стая, да й донася и отнася разни неща…

Но когато стигна до масата за закуска, Огъстин не намери никаква Мици. Братовчедката Аделе приготвяше поднос — Мици щяла да закусва в стаята си и така в края на краищата моментът на пълното себеотдаване бе отложен! Огъстин се почувства изоставен и сякаш напук започна да сипе шеги.