Ричард Хюз
Лисица на тавана (71)

Глава 15

С падането на нощта съмненията, дремещи като бухали денем, литват и надават глас. Останал сам в кабинета си, тази нощ Ото не можеше да си избие Мици от ума. Решението, което взеха на съботния семеен съвет не му даваше покой: дали беше правилно? Защото коя в края на краищата бе истинската причина да стигнат до него?

Онова, което Ото не можеше да забрави, бе тонът на Валтер, който възкликна, че никога не е имало слепи в рода Кесен; прозвуча почти обвинително, сякаш след като се е родила с физически недъг, тя заслужава да бъде прокудена. Сякаш никой не се замисли дали ще е щастлива „там“, или как да компенсират нещастието й.

Наистина не се знаеше дали въобще ще я приемат! Нормално не биха приели човек с такъв физически недостатък — най-малкото щеше да е необходимо специално разрешение.

Ото въздъхна. Знаеше много добре всъщност, че влиятелните хора могат да уредят всичко. Ще направят дарения. Няма да им откажат… безнадеждна работа. А ако откажеха, какво им оставаше? (Ото държеше списъка с цените на дървения материал близо до очите си, но не виждаше ясно — раздразнен, той вдигна фитила на газената лампа още по-високо, но тя само започна да пуши.) Трябва да признае, че нямаше какво да се възрази на Аделе — за женитба не можеше и дума да става, защото кое Schweinhund би се оженило за сляпо момиче? Само някой безчувствен чиновник кариерист, заради зестрата и връзките й? Наистина дори другото е по-добро от такава участ!

Каква друга възможност оставаше?

На Мици не биваше още да й казват… да, а как ли щеше да го приеме, когато й кажеха? Ото разбираше, че това е нещо, което никой не би могъл да знае точно. Мици бе прекалено смела — прекалено добре се владееше. Щом й кажеха, просто щеше да се подчини на заповедите с безизразно лице — щеше да се примири.

Ото все тъй се терзаеше, когато часовникът удари два. В леглото! Нямаше смисъл да стои тук. Затова най-сетне запали свещта и угаси лампата. Но по-слабата светлина само направи още по-ярък в съзнанието му образа на племенницата, която скоро щеше напълно да загуби. Мици никога не му е била любимка сред децата на Валтер (интересно, че човек винаги предпочита момчетата пред момичетата?), но беше дълбоко загрижен за нея и като мина покрай вратата й на път към стаята си, грижата му се превърна в толкова силен порив, че се изненада от себе си — трябваше да види как е тя! Тихо отвори вратата и със свещ в ръка се ослуша в мрака вътре.

Нито звук. Сякаш спеше, но по-добре да провери. Ото отвори по-широко и влезе да види.