Ричард Хюз
Лисица на тавана (13)

Глава 12

Мъртвото дете измести живото — съвсем ненавреме се обаждаше полицията от Пенрис Крос. Но само да кажат, че разследването се отлага за петък, тъй като доктор Бринли бил неразположен.

Флемтънското угощение завършило, както обикновено — със сбиване. Тази година поводът бил факелното шествие — подпалили част от украсата и Дани Джордж заявил, че съзнателно са изгорили най-хубавите му панталони. Флемтън с удоволствие се разделил на два лагера и при последвалото сбиване старото пони на доктора се подплашило и се понесло към къщи заедно с него в подскачащата двуколка, разплисквайки водата на прилива, която все още проблясвала на лунните лъчи. Бил доста изплашен и разтърсен. Така че в края на краищата пропуснал сбора във вторник, а също и в сряда, и вместо това легнал в леглото с грейка.

Опитната Блодуен била непоколебима — съдия-следователят щял да бъде годен за работа най-рано в петък.

На следващия ден, сряда, Мери се връщаше с Поли в Дорсет. Този ден тъкмо даваше на Огъстин възможност да отиде с тях и да прекара една нощ там, преди да се върне в Уелс.

Времето се беше прояснило и Огъстин и Поли искаха да пътуват заедно с бентлито, но Бавачката възрази. Заяви, че е лудост, в каквото и да е време хремаво дете да пътува в такова нещо, защото Огъстиновата кола беше открита и двуместна — при това доста открита, с малко, почти нищо непазещо предно стъкло, дори ръчната спирачка беше отвън. От своя страна, Мери Уодъми беше по-скоро „за“. Силният вятър, настояваше тя, щял да издуха микробите, щели бързо да стигнат, докато в задушния семеен даймлер с багажа, бавачката, Флинтън, прислужницата на Мери и самата Мери пътуването щяло да отнеме почти цял ден.

Тривет, старият им шофьор, беше обучаван да кара карета и нямаше склонност към високите скорости. Но дори и при трийсет километра в час пътуването с него изглеждаше опасно за най-претенциозните.

— По-добре да не слагаме всичките яйца в една кошница, щом ще ги вози Тривет — заяви мрачно Огъстин.

Що се отнася до Поли, думите бяха толкова безсилни да изразят копнежа й, че танцуваше безмълвно, изплезила език, сякаш прокуден заради своята безполезност. Това помогна на Мери да реши: „Да си щастлив е единственото лекарство, което струва нещо на този свят“, си каза тя и даде съгласие.

И Бавачката — на лицето й бяха изписани лоши предчувствия — уви детето така, че то заприлича на вълнена топка, от която се показваха само очичките, и го сложи на кожената седалка до Огъстин.

Огъстин беше великолепен шофьор; млад и пристрастен, той изцяло се сливаше с колата. Веднъж пипнал волана сутринта, той забрави напълно за Поли. Но за нея това нямаше никакво значение. Тя също знаеше как да се слее напълно със скъпия бентли (още нещо, в което беше влюбена) и в момента, когато двигателят зарева като орган, тя показа устата си навън и присъедини своето сопрано към неговия бас и в продължение на два часа нито колата, нито пък тя спряха дори за миг да пеят — през Стейнс и Безингстоук, Стокбридж, Солсбъри и отново на открито край голите варовикови хълмове.

По върховете на тези голи високи хълмове, над прилепналите към тебеширените им склонове стари тисови гори имаше само тънка тревна покривка, по-скоро опасана от зайците мащерка, а не трева, и небе, населено с чучулиги. Поли вече си бе освободила ръцете и махаше на чучулигите, сякаш ги канеше да присъединят своя дискант, та да стане трио.

Мелтън лежеше в дълбока речна долина, сгушена сред тези голи варовикови хълмове. На равното й дъно по пътя до къщата имаше благородни букови и кестенови гори, зелени пасища, дълбоки коловози, в които бентлито почти потъваше, малки закътани селца, строени от тухли и кремък, със стръмни сламени покриви. Бентлито и Поли им пееха в един глас, докато минаваха през тях.

Когато колата сви през вечно отворената порта от ковано желязо и забръмча в края на своя път през парка, Поли вече се беше измъкнала от пашкула си и застанала права, облегната на таблото, дирижираше с две ръце целия хор на природата. „У дома“, скандираше на най-високите тонове, които можеше да вземе — „У дома! У дома! У дома!“. И на Поли й се струваше, че всичко наоколо тържествено отговаря: „У дома!“.

Най-сетне пред входа на Мелтън Чейз Огъстин изключи двигателя и Поли и бентлито замлъкнаха едновременно.

Огъстин й избърса носа и я взе на ръце.

Мелтън беше голяма къща, почти толкова голяма, колкото самотния отшелнически дом на Огъстин в Нютън Лантъни. Построена изцяло в елизабетински стил, облицована от горе до долу с камък, с каменни колони, с дребни полунаивни орнаменти. Първоначално е била строена във формата на квадрат с открито пространство в средата — също като колежите. На фасадата все още личеше голяма сводеста порта, пак като на колеж — навремето си е било възможно да пристигнеш на кон и да минеш направо през нея във вътрешния двор, без да слизаш, но сега портата беше зазидана и на мястото й вградена съвременна врата.

Добре познатото бръмчене на Огъстиновата кола се чуваше отдалеч и когато пристигнаха, пред входа ги чакаше домоуправителят. Казваше се Уонтидж.

Уонтидж беше слаб, преждевременно посивял мъж, с леко изпъкнали очи, защото страдаше от заболяване на щитовидната жлеза.