Ричард Хюз
Лисица на тавана (79)

Глава 23

В Мелтън животът започваше в Девет, защото в Девет слизаше Господарят.

Гилбърт получаваше голяма кореспонденция, но днес изгълта набързо закуската си и остави писмата за влака. Трябваше да се прибере бързо в града. Изборите бяха приключили миналия четвъртък, а никой все още не знаеше кой ги е спечелил, картите бяха раздадени, но играта не бе започнала.

Болдуин бе заложил в изборите на политиката на „Протекционизъм“, либерали и лейбъристи бяха за „Свободната търговия“. Очевидно страната отхвърляше протекционизма, тъй като по-малко от пет и половина милиона гласуваха за него, докато повече от осем и половина гласуваха против, но тук очевидното свършваше, защото „загубилите“ протекционисти продължаваха да имат най-много депутати в камарата, където нито една партия нямаше явно мнозинство (и където лейбъристите бяха получили някак тридесет и три места повече от либералите). Но да предположим, че когато парламентът се събере през януари, торите бъдат принудени да подадат оставка — кой ще ги наследи? Втората по сила партия — социалистите? Но щом осем и половина милиона гласа бяха отхвърлили протекционизма, девет и половина трябваше да са гласували против социалистите! Само либералите не одобряваха и двете политически платформи, отхвърлени от народа, и по този начин, в истинския смисъл на думата само те изразяваха народната воля. Тогава либералите? Несъмнено някои консерватори щяха да ги подкрепят, за да не допуснат идването на власт на социалистите, и все пак щом народната воля им бе дала най-малко места в Камарата…

(Пощата на Мери беше по-скромна от тази на Гилбърт, но немската марка се виждаше най-отгоре и тя искаше спокойно да прочете писмото на Огъстин — щеше да почака, докато Гилбърт замине.)

… Разбира се, по принцип отговорът е прост. Тъй като съставянето на либерално правителство е немислимо, а самата дума „коалиция“ напоследък намирисва лошо, или протекционистите трябва да останат на власт, но като се откажат от протекционизма, или пък социалистите да се откажат от социализма и да заемат тяхното място. И в двата случая ще трябва да се провежда центристка политика, независимо кой е на власт, стига да не са центристите. По този начин, макар и най-малобройни, либералите стават най-влиятелната група в Камарата, с абсолютната власт да решават кой ще управлява (стига да не са те) и как ще управлява, и колко дълго ще управлява…

(Без да отваря плика, Мери го опипа с пръсти.)

… Е, добре, кой щеше да бъде? Дали двете по-стари партии не трябва да се съюзят, за да „спасят страната от социализма“, или да пуснат лейбъристите, а либералите да дърпат конците?

— При такава дилема — продума Гилбърт — трябва да се ръководим от етиката, а не от политически интереси. Гнуся се от социализма — при самата мисъл за социализъм всичко в мен се бунтува. Но виждам, че става въпрос за най-обикновен избор между доброто и злото. Мери, какъвто и да е претекстът, би било несправедливо да отнемем на лейбъристите наградата, която им осигурява изборната победа.

За момент Мери изглеждаше озадачена. В края на краищата, която и да бе партията, принудена да поеме властта при такива ужасни условия, щеше да изглежда много малка; при следващите избори направо щяха да я нокаутират… С други думи зависеше кого либералите мразеха повече?

— Изборна победа ли? — попита тя. — А, да, разбирам какво искаш да кажеш — да им дадем властта, защото те са крали гласове, които по право принадлежат на либералите!

Но Гилбърт вече го нямаше. След като бе взел решението, трябваше да отиде колкото може по-скоро в Лондон.

„… От няколко дни полицията непрекъснато влиза и излиза (пишеше Огъстин), смешни човечета в зелено, които приличат на лесничеи — дори не носят каски! Както ми каза Ирма (тя е едно от децата), намерили някакъв труп. Според нея се е обесил на тавана, но сигурно си го е измислила, каквото си е дяволче, защото как би могъл някой непознат да влезе и да се качи там?“

(Мери се питаше дали господин Аскуит ще изслуша Гилбърт — добре щеше да направи, защото това бе много хитро измислено.)

„… Но ако е просто скитник, умрял от студ в някоя барака или нещо такова, защо полицията ще се навърта тук? После се появи един доста свестен на вид старец и Трудл рече, че това бил бащата (Трудл е най-голямата — пишеше най-накрая) и интересно е, че с него дойде млад мъж, когото донякъде познавам. Той ми обмени пари в хотела, където прекарах първата си нощ в Мюнхен! Сигурно са дошли за погребението, но всичко става много потайно…“

(Джеръми веднъж определи „политическия инстинкт“ така: „Нещо, което кара истински благородните натури да действат за своя изгода“.)

„… а Валтер и Франц не ми казаха нищо, но се държаха така многозначително, че очевидно няма смисъл да задавам въпроси.“

(Джеръми е абсолютна свиня.)

„… Сега децата са много забавни, макар че в началото се държаха съвсем настрана, може би защото съм чужденец, пък и смятам, че не са свикнали възрастни хора да прекарват по-голямата част от времето си с тях, в техния свят, и фактически да се отнасят с тях като с равноправни човешки същества…“

С крайчеца на окото си Мери зърна през прозореца един коняр да разхожда насам-натам коня й (божичко, тази сутрин щеше да ходи в „Ермитажа“!). Трябваше да остави писмото и да се преоблече. Най-добре беше да го вземе със себе си горе и да почете още малко, докато се облича. Но не биваше да се бави; конят щеше да настине (а и Нели може би щеше да иска да излезе).

„… Онзи ден Трудл и Ирма…“