Ричард Хюз
Лисица на тавана (25)

Глава 24

Когато се събуди на следващата сутрин, Мери се запита дали не е прибързала, като каза на госпожа Уинтър, без да е видяла мястото, но всичко беше свършено и ето защо престана да мисли за това. Реши да отиде дотам на кон след закуска… можеше да има нужда от ремонт. Нищо чудно да няма дори мивка!

Тръгна в златната октомврийска утрин — отгоре светеше слънце, а в падините се стелеше мъгла. Във въздуха се носеше мразовит дъх, но земята не бе заскрежена и по клоните на дъбовете в парка все още имаше жълти листа.

Навън под надзора на един от конярите Поли яздеше понито си — мъничкото, слабичко, шаренко пони от Пресълските възвишения, което Огъстин й бе подарил; беше като миниатюрен арабски жребец, великолепно обязден. Макар и съвсем малка, Поли по рождение имаше чудесна стойка и красотата на изпълнените им с лекота движения под дърветата в есенната утрин накара сърцето на Мери да трепне от умиление. Дали да не вземе и Поли за компания? Но не, може би е твърде далече за нея (или пък истинската причина беше, че на Поли можеше да не й хареса „Ермитажа“). Във всеки случай Мери потегли сама, като накара кобилата си да прескочи ниската стена на парка към стърнищата (колкото и да мърмореха селяните, в земите на Мелтън не позволяваха да се опъват телени огради).

Макар че почвата в долината беше още подгизнала от есенната влага, тази сутрин по туфите имаше скреж, а из високите хълмове на ловния район (определението подвеждаше, защото в днешни дни го заграждаше висока петнайсеткилометрова стена) земята беше скована и твърда, а въздухът — остър.

Когато най-сетне влезе през изгнилата и разкривена порта в ловния район, свърши дори зеленият гладък път без коловози, по който бе дошла, и Мери за първи път разбра всъщност колко негоден за живеене е „Ермитажа“. Отново я прониза тревога и тя пак я прогони, защото сега вече госпожа Уинтър щеше ужасно да се разочарова.

Още повече че като приближи до „Ермитажа“, красотата на мястото измести всички практични съображения. Ловният район, запазен непроменен от човека в продължение на хиляда и повече години, беше типичен за древна Британия. Наблизо пасяха елени — пасяха там от време оно, защото ливадата под ширналото се небе не познаваше плуга. Не познаваха брадва и гъсталаците — тези огромни корубести тисове, зелениките, разпръснатите естествени горички, обрасли с мъх и дива тиква.

Досущ Британия от времето на крал Артур! В тая среда дори „Ермитажа“ — романтичният фрагмент — изглеждаше като действителен. В тази среда Мери Уодъми се почувства съвсем като средновековна Господарка… метна юздите на коня на една трънка и влезе.

Кухнята беше по-малка и от повечето градски кухни. По-тъмна и мрачна заради високия и тесен прозорец с яркочервени стъкла — единствения източник на светлина. Сърцето на Мери замря… и все пак тук може би щеше да се смести маса за двама… Оцветеното стъкло на прозореца би могло да се замени с прозрачно (и дори може би да го направят да се отваря); ако стените се боядисат в бяло, всичко изведнъж ще се промени, а тъй като имаше микроби, варосването щеше да е далеч по-здравословно от тапети.

Кухнята бе толкова тясна, защото основата на величественото вито каменно стълбище заемаше две трети от „Ермитажа“. Сътворено така широко и натруфено, то е трябвало да свидетелства за приказното достойнство и богатство на този никога несъществувал манастир; отвън спиралата на стълбището се подаваше дори няколко стъпки над фасадата на сградата, а после се прекъсваше внезапно на фона на откритото небе (прикриваше добре кухненския комин, но в замяна на това вероятно и доста му пречеше да тегли).

До затворената с капак капандура, там, където завършваше стълбището, ниска врата водеше към единственото помещение на „Ермитажа“, ако не броим кухнята — таванска спалня, сместена в малкото пространство под наклонения, скрит покрив. Нямаше прозорци — но нали капандурата на покрива бе достатъчна, за да се проветрява малката стая? Леко наклоненият под беше триъгълен, както и двете единствени стени (от третата страна самият покрив се спускаше до равнището на пода). Можеше все пак да се предполага, че отшелникът е слагал тук своя одър… и наистина би могло да се смести едно малко легло за майката, ако не става прекалено рязко, а дори и детското креватче.

Колкото до болния, Мери реши още преди да тръгне — за него трябваше да се построи нещо като дървен навес, каквито беше виждала в швейцарски санаториуми. Бе доволна, че за Гуилъм няма място вътре — така нямаше да се налага да ги убеждава. В далечни времена, когато са смятали, че топлият сладък дъх на кравите е най-добрият лек за охтичави, хората са щели да му измайсторят малък плевник над някой препълнен краварник, над самите крави и да го държат цяла зима там — и него, и развихрилите се туберкулозни бацили ведно с млечните крави. В сегашната по-научна епоха разбираха, че това застрашава кравите; затова предписваха варовиковите хълмове и топлия сладък дъх на любяща жена и дете… Мери не можеше да понася лекари, които изпращат заразноболни у дома при семействата им, както ставаше сега — приличаха й твърде много на селяни, които засяват плевели за следващата жътва.

Когато очите й посвикнаха със сумрака в кухнята, тя забеляза, че по някои от гредите е прораснал мъх. Сградата наистина имаше нужда от подсушаване; щеше да се наложи и Гилбърт да отпусне една мивка (нямаше водопровод, нито дори канализация, но мивката можеше да се пълни и с кофи). Трябваше незабавно да изпратят работници, за да може жената да се нанесе и да подготви всичко за съпруга си, преди той да е пристигнал.

Очите й привикнаха още повече с червеникавия здрач и видя, че решетката на откритото огнище е почти затрупана със спечени влажни сажди. Коминът беше запушен с влажно зебло; Мери го побутна с камшика си и то се скъса, оттам се изсипаха цяла количка мокри сажди и гнезда на чавки. Под тежестта им предната част на огнището също се срути.

Като яздеше обратно, Мери се питаше как най-добре да опише мястото на госпожа Уинтър. Същинско гнезденце от приказките, но общо взето, нямаше да е лесно да се предадат прелестите му с обикновени думи.

Когато се върна у дома, Мери се натъкна на ново затруднение, което щеше да обмисля довечера във ваната: писмо от Огъстин — пишеше от Лийдс, че има намерение да замине за известно време в Китай.