Ричард Хюз
Лисица на тавана (22)

Глава 21

Уонтидж бе потресен от самата мисъл да си легне, преди Господарят да се е върнал у дома, и остана да се погрижи за него. Но когато Гилбърт и приятелите му пристигнаха, Мери вече спеше и едва час или два по-късно внезапно се събуди. Нещо я тревожеше, нещо, което някой бе казал вечерта — че религията „вече нямала нищо общо с вярата или неверието“. Нима можеше да е вярно това? Трябваше да се каже, „че няма нужда от доказателства“. Напоследък се научихме да правим разлика между доказуеми идеи и идеи, които поначало са недоказуеми — следователно за тях не може да се спори; затова в действителност имаме нужда от две думи за „вяра“ и две за „истина“, тъй като в двата случая не влагаме един и същ смисъл в думите „вяра“ и „истина“.

В края на краищата дори Тома Аквински^[1] смята, че вярата е волев акт; което я разграничава от доказуемата истина, единствената действителна истина, разбира се, както побърза да увери себе си тя.

През вратата на тоалетната стая Мери чуваше хъркането на Гилбърт — значи бе пристигнал жив и здрав. Надяваше се, че този път ще успеят да постигнат обединението на либералите… което, разбира се, рано или късно щеше да стане, нужно бе нещо повече от лични разногласия, за да се разсипе такава могъща сила като либерализма. Всъщност Гилбърт казваше, че разногласията между Аскуит и Лойд Джордж били точно като разногласията между Роузбъри и Харкорт в началото на века, станали прелюдия към най-голямата победа, постигната от либералите на общите избори през 1906 г.

Мери все още помнеше как в този слънчев януарски изборен ден я бяха закарали в селото с двуколката заедно с мъничкия Огъстин; всички носеха разноцветни розетки и дори най-възпитаните деца на знатни родители се плезеха на другите, които имаха розетки и друг цвят.

При това положение (предвиждаше тя) либералите ще се върнат на власт някъде около 1930 г., а дотогава Гилбърт…

Веднъж свързала двете несъвместими неща, Мери въздъхна и отново заспа.

Но сега за първи път от много години засънува своя немски братовчед Ото фон Кесен.

Беше през 1913-а, преди десет години — Мери отиде на гости в замъка Лориенбург. Валтер, най-старият Фон Кесен, собственикът на Лориенбург, разбира се, вече женен по това време, имаше най-малкото две сладки дечица — десетгодишния конопенорус Франц и мъничката Мици с широко разтворените очички. Но Ото бил „женен за полка си“, както казваха. Прекрасен като герой от булеварден роман в белия си спортен костюм, той играеше тенис красиво и енергично като пъргав бял тигър… по това време в Лориенбург, последното лято преди войната, Мери бе на шестнайсет години, а великолепният Ото — на тридесет. Мери се влюби сляпо и безнадеждно, а на злощастната й брадичка изби цирей.

Тази нощ Огъстин дълго не можа да заспи; щом остана сам, мислите му се устремиха неудържимо към мъртвото дете. Все още го разтърсваше жалост и изпълнен с мрачни предчувствия, си мислеше за предстоящото разследване.

В мрака той отново виждаше дълбокия черен вир, евтината лодчица, плаваща край брега, и онова, белезникавото нещо във водата… Когато установиха, че е мъртва, не му оставаше нищо друго, освен да я отнесе у дома, защото застреляш ли на здрачаване патица в блатото и кучето не успее да я намери, на развиделяване от нея ще останат само пръснати пера. Затова когато най-сетне заспа, Огъстин засънува гладните плъхове, от които гъмжеше блатото.

Госпожа Уинтър остана до късно будна, но нарочно. Седеше в леглото, облечена с елечето, което госпожа Уодъми й бе подарила миналата Коледа, отдолу имаше бяла ленена нощница с високо набрана якичка; пишеше писмо — на свещ, защото в стаите на прислугата нямаше електричество.

Сега „формите“ й бяха в естествения си вид, приятно закръглени, банелите от китова кост спретнато сложени на един стол. Сивеещата й коса изглеждаше необикновено рядка, защото дължеше дневния си вид на кафявите подплънки, които лежаха на тоалетната масичка. Страните й също се бяха смъкнали, защото и бисерните й зъби бяха на тоалетната масичка. Бе ги пуснала в чаша вода, сложена между две снимки в кадифени рамки: едната на покойния й баща, а другата — на Нели с бебето Рейчъл на ръце.

„Мила Нели — пишеше тя, — говорих с Госпожата за теб, Гуилъм и мъничката Рейчъл и тя беше самата доброта. Веднага рече…“ Госпожа Уинтър пишеше бавно, претегляйки всяка дума. Беше решила, че най-много от всичко на света иска Нели да се съгласи…

Колко хубаво би било Рейчъл да дойде. Спря за момент и се опита да си представи милата мъничка Рейчъл — както е заспала в леглото някъде. Но не можа, защото никога не беше ходила там, където живееше сега майката на Гуилъм.

Чавките, които спореха в широкия комин на спалнята, събудиха Огъстин в шест часа сутринта. Полежа буден, заслушан във врявата им, защото се интересуваше от птиците и му се щеше да разбере за какво е цялата тази гълчава. Чавките са известни като справедливи птици; явно съдеха някоя — кълвяха я всички наред.

„Окълвана от всички!“ — да (мислеше той), до това май се свежда на практика всяко обществено съдружие. В такъв случай крайно време е ние, хората, да престанем да се държим като птици!

В този момент вратата скръцна. Влезе Поли и се мушна в леглото му, очаквайки да й разкаже приказка.

В същата тази мразовита утрин в осем часа, когато пристигна пощенският раздавач, госпожа Уинтър вече беше залепила плика и сложила марки, писмото чакаше готово, а той носеше телеграма за нея от Глостър — родило се момче, майката и детето били добре.

Болките на Нели започнаха предишната вечер и докторът я закара в болницата със собствената си кола. Раждането мина съвсем нормално; при особеното състояние на майката докторът се тревожеше по-скоро за сигурността на бебето след раждането, но всъщност, когато й донесоха новороденото, Нели с готовност му подаде гръдта си, защото в унеса си реши, че отново се е появило бебето Рейчъл.

Госпожа Уинтър добави няколко думи на гърба на плика, после смени адреса с този на болницата, защото колкото по-скоро се уредеше идването на Рейчъл, толкова по-добре.

Друга телеграма до санаториума съобщи новината на Гуилъм и малкият бежов плик донесе определен „външен“ аромат в стаята, изпълнена със слабия мирис на болест, който заразяваше всичко наоколо. Вестта го развълнува силно и предизвика ужасен пристъп на кашлица.

Син! В такъв случай трябваше да го кръстят Силванъс…

Колко ще се радва мъничката Рейчъл! Как копнее да види личицето й в момента, когато за първи път й дават да държи братчето си! Сега лекарите трябва непременно да го пуснат да си отиде у дома (всъщност те и без това сигурно щяха да го направят, но само защото им трябваше още едно легло за някой друг не така безнадеждно болен).

Малката Рейчъл… Колко ли време ще мине, преди да разбере — питаше се той? Сигурно в Уелс й е по-приятно след кейовете на Глостър, но мястото е съвсем откъснато. Защото в новия дом на майка му някога бе живял пазачът на шлюза — когато земеделието било в разцвета си и все още имало шлюзове в Лантънското блато.

Все още никой от тези хора не знаеше, че Рейчъл лежи под казионното гумирано платно в моргата на Пенрис Крос.

Старата майка на Гуилъм живееше сама и във вторник изходи някак петнайсетте километра до Пенрис, за да съобщи, че детето е изчезнало. Вече разбираше, синът й умира, каквото и да пишеше в писмата си, знаеше, че Нели всеки момент ще роди; показаха й телцето върху плочата и тя припадна. Дойде на себе си, но за момента беше загубила дар слово.

Стана така, че когато вестта стигна в Мелтън, Огъстин вече беше тръгнал за разследването в Пенрис Крос.