Ричард Хюз
Лисица на тавана (38)

Глава 9

Но на вечеря джентълмените би трябвало да говорят за сериозни неща, а не за лов! Валтер го сърбеше езика да се върне към политиката. В края на краищата болшевишката опасност заплашваше целия свят и безразличието на Огъстин наистина го разтревожи.

Няколко любезни въпроса за пътуването на Огъстин дадоха скоро нов повод на Валтер да се намеси, защото научи, че бил прекарал нощта в „Байришер Хоф“.

— Надявам се — каза Валтер, — че са ви настанили по-удобно, отколкото мен последния път, когато им гостувах. — Чу се едва доловима въздишка и разместване на столовете. Опитът на Франц пропадна. Татко отново започваше. — Разбира се, беше февруари 1919 г., Тони току-що бе застрелял онова животно Айснер, при което червеногвардейците…

— Би трябвало да се запознаете с нашия общ изтъкнат роднина граф Тони Арко-Вали — отчаяно се обърна Франц към Огъстин. — Вече четири години и повече е в затвора, но съм сигурен, че татко би могъл да ви издейства пропуск…

— Червеногвардейците ме арестуваха — бързо продължи по-нататък Валтер, като погледна намръщено Франц. — Повлякоха ме. Във вашия „Байришер Хоф“ по онова време, преди четири години и девет месеца, беше щабът им и ме затвориха там заедно с останалите девет невинни заложници. Казаха ни, че щели да ни изколят всички на погребението на Айснер — човешко жертвоприношение на кладата на техния герой!

— Затвор ли казахте? — обърна се Огъстин към Франц. — Човекът, който в действителност е застрелял онзи, как беше там, е само в затвора? Как така не са го убили?

— Тони го убиха — заяви студено Валтер, който все повече се дразнеше от прекъсванията. — Или поне така сметнали: пет куршума право във врата и в устата, изритали го до средата на улицата… но да се върнем към моите работи и „Байришер Хоф“…

Тук братовчедката се покашля — прозвуча като часовник, който се готви да удари и се обади за първи път, говорейки английски бавно и отчетливо, но безстрастно, вперила поглед в Огъстин.

— Тони преброил изстреляните куршуми, използвали собствения му револвер, опитал се да си спомни колко патрона са останали.

— В „Байришер Хоф“…

— Единият от куршумите му избил кътник — упорито продължи Аделе. — Гърлото му било пълно с кръв. Задушавал се, те го ритали, но не посмял да мръдне, защото, ако знаели, че още е жив, щели да го разкъсат на парчета, а внезапно така му се приискало да живее. — Тя продължи да говори, като трошеше с нервни пръсти парче хляб. — Довлекли го в двора на министерството и там го зарязали, смятайки, че е умрял, но преди това той чул някой да казва, че Айснер е мъртъв и се зарадвал. След време му сложили превръзка на врата, но малко по-късно някой грубо я дръпнал.

— Тогава полицията го прибрала — каза примирено Валтер — и Зауербах, големият специалист по уши, нос и гърло… но представяте ли си, не друг, а Тони да извърши това! Двайсетгодишно момче, което никой не поглеждаше!

Незабавно в съзнанието на Огъстин се мярнаха спомени за времето, прекарано в Оксфорд и си представи посещението на докачливия стар Аскуит. Да убиват политици! В Англия това бе немислимо.

— Заговор ли е имало? — попита той. — Него ли са определили да извърши атентата?

— Никакъв заговор, той сам — отвърна Аделе и сбърчи чело.

— На някои бил казал какво ще направи — обади се Валтер, — но те и не помислили да го приемат за сериозно.

— Например казал на прислужницата в апартамента си да приготви гореща вана, защото тази сутрин щял да убие Айснер — обясни Аделе. — После, докато чакал Айснер, на улицата минал някакъв приятел и го поканил на вечеря. „Съжалявам, рекъл Тони, зает съм, ще убия Айснер.“ Приятелят му само се постреснал.

— Айснер напуснал министерството и тръгнал към парламента, минал покрай Тони съвсем бавно, следван от тълпа — каза Валтер. — Доколкото разбрах, Тони носел някаква географска карта, за да прикрие револвера си.

— Щабът на Айснер плътно заобикалял този ужасен човек! — продължи Аделе. Внезапно гласът й стана дрезгав. — Тони все си повтарял: „По-смело, да не убия някой невинен, само Айснер!“. После от два метра разстояние го застрелял и само секунда по-късно започнали да стрелят по него.

За да сложи край на настъпилата пауза, Огъстин попита Валтер как не са го „заклали на кладата на Айснер“. Казаха му, че полицията някак си се добрала до заложниците и ги преместила в затвора Щаделхайм. — Там ни устроиха голямо посрещане: „Prosit! Servus!“^[1]. А мършавият Пьонер — по-късно стана началник на полицията в Мюнхен, но тогава беше директор на затвора в Щаделхайм — положи най-големи грижи за нас, имахме всички възможни привилегии. Освен мен там бяха генерал Фасбендер, Фриц Папенчайм, Деман — издателят, Бутнам и двамата Аретин — целият мюнхенски елит. Водехме много интересни разговори. Съпругите ни бяха далеч по-зле, без вести, ако не се смятат слуховете, че вече са ни разстреляли. — Изпълненият с любов и благоговение поглед, който този мъж на средна възраст хвърли към Аделе, изненада Огъстин. — О, тогава тя беше героиня! Моята Аделе, моето слънчице!

При тези думи повехналото жълтеникаво лице на Аделе почти не се промени, но лека червенина плъзна по шията й. Дори и Валтер не знаеше какво е преживяла в онова ужасно време преди по-малко от пет години. Тогава близнаците бяха бебета, едва отбити… и всичко това — за какво?

Но Валтер вече се смееше.

— Ха! Хайни Аретин — много забавно. Жена му някак успяла да изпрати в Хайденбург вест за опасността, в която се намирал — мушнала бележката до селския свещеник в един молитвеник. При което съдържателят на хайденбургската странноприемница пристигнал в Мюнхен, пробил си път с тия широки рамене в така наречения „Централен съвет“, ударил с юмрук по бюрото на министъра и заявил, че няма да допусне да застрелят неговия пивовар, иначе откъде ще купува бирата си. Знаете ли, Хайни е собственик на пивоварната в Алерсбах. След това решиха да ни пуснат. Разбрали, че Пьонер така и така няма да позволи да ни убият.