Ричард Хюз
Лисица на тавана (34)

Глава 5

В същото време Огъстин се оглеждаше с трескаво любопитство в препълнения влак от Камщад. Тези мирни ниви! Тези гори, грижливо гледани, сякаш бяха хризантеми — толкова различни от дивите естествени английски гори! Тези красиви села в пастелни тонове и покритите им с вълнообразни керемиди къщи, църквите с кубета… всичко, което отминаваше покрай заскрежения до средата прозорец — всичко това беше Германия! И после приятелски настроените хора в купето… те изглеждаха почти като обикновени хора, а всъщност не бяха ли всички те „германци“ — дори и съвсем мъничките дечица?

Старият селянин срещу Огъстин имаше от онези шкембета, които те карат да седиш с широко разтворени колене, и пушеше красиво извита лула, миришеща на запарено сено. Лицето му бе изпълнено с любопитство; опита се да заговори Огъстин, но за съжаление преподаваният от швейцарец немски в училище не позволяваше на Огъстин да разбере заваления диалект, макар че заради него думите се изговаряха с потупване по собственото му коляно. Жената на стареца имаше добродушно, сбръчкано лице с много игриви весели очи…

Колко щастливо би могъл да прекара остатъка от живота си Огъстин сред тези обикновени, приветливи хора! Тук нямаше чувството, че се намира в неприятелска страна. Но поради липса на по-добро средство, той изрази обичта си с широка лъчезарна усмивка.

Влакчето, което минаваше по естакадата над замръзналия разлив на реката, изсвири предупредително, наближавайки завой. С топлия си показалец Огъстин разтопи още едно кръгче върху заледения прозорец.

Изпод надиплените черни поли на старата селянка отсреща се чу слабото, сънено кудкудякане на полузадушена кокошка. Миг след това цялата пола на жената започна да потрепва поради скритите птици. Тя се приведе и ги плесна силно, за да ги накара да млъкнат и да мируват, но от това гласовитата кокошка закудкудяка още по-възмутено, а останалите започнаха да й пригласят. Селянката разтревожено погледна към кондуктора, но за щастие той стоеше гърбом.

Какви чудесни хора! Огъстин се разсмя и старата жена му отвърна с доволен и развеселен поглед.

Предишната вечер експресът от границата пристигна в Мюнхен по тъмно, затова Огъстин прекара първата си нощ на немска земя в „Байришер Хоф“. Видя му се величествен, но доста стар и унил (по-късно го събориха и построиха нов хотел). Докато се записваше вечерта, му направи впечатление, че всички чиновници и сервитьори изглеждат разсеяни, сякаш имаха много по-голяма грижа от тази да работят в хотела. Това го изненада и очарова доста — съчувстваше им, защото произхождаше от класа, която на практика никога не използва хотели — Огъстин гледаше на тях с неприязън и ги презираше всичките наред. Нищо чудно, че характерната застояла миризма на хотелско фоайе може би дразнеше младото му обоняние — тези разредени, подправени питиета, зацапани с кафе угарки от пури, почти непрестанните обилни обеди и вечери, които сигурно ставаха някъде наблизо, дори завесите миришеха на храна, временната миризма на чисто нови куфари от свински бокс и пухкави мъртви кожи, на богати евреи, на лошо храносмилане и ментови бонбони, на парфюми, които неуспешно се опитваха да прикриват миризмата на неизмити женски тела.

По-късно новоизлюпеният пътешественик се изненада много от огромния пухен юрган в бяла торба и от липсата на най-обикновен чаршаф или одеяло, с което да се завие. Но още повече се изненада, като откри, полускрити зад мивката, тайнствени драсканици по стената… защото му се стори, че сред изредените имена разчете следното:

27 февруари 1919 г.

С още шестима невинни заложници…

(после нещо неразбрано, а сетне:)

АДЕЛИ! СБОГОМ!

Истински тъмнични надписи — и то в хотелска стая? Но сетне Огъстин обърна по-голямо внимание на датата — 1919 г. След войната! 1919? — че това несъмнено е Златният век, когато младият поет Ернст Толер и приятелите му управляваха Мюнхен! Невъзможно!

Посланието беше надраскано с трудноразбираем готически шрифт… сигурно го бе разчел погрешно, или пък беше шега.

На сутринта се принуди да плати сметката с английска банкнота. Предложи банкнота от половин лира, а получи срещу нея сякаш милиарди марки. Каква смехория! Този приятен на вид тъмноок млад администратор измъкна от джоба си милиардите със скоростта и ловкостта на някакъв фокусник, подхвърли ги, сякаш бяха пощенски марки… „Лотар Шайдеман“ пишеше на гишето и някак си името и лицето се запечатаха в паметта му.

На Огъстин му се прииска да го заговори, защото той наистина имаше вид на образован човек, но като го погледна още веднъж, реши — н-не — е, май е прекалено официален и се държи студено, за да се обърне така непосредствено към него.

Сега във влака Огъстин извади новите си немски пари, за да преброи още веднъж невероятните нули. Съвсем вярно — днес наистина бе милиардер! За миг му се зави свят. Но после през кръгчето на замръзналото стъкло зърна познатата гледка — ято диви патици — помисли си, че те поне, дори в Германия, бяха в нормален, неастрономически брой и челото му се разведри. Неволно натисна въображаем спусък и се усмихна.

„Лотар Шайдеман, Лотар Шайде…“ повтаряха колелата на влака и усмивката на Огъстин помръкна. Защото в очите на привлекателния млад администратор беше прочел нещо, което не можеше да забрави. Внезапно влакът отмина естакадата и поел отново по твърдата земя, затрака по друг начин.