Ричард Хюз
Лисица на тавана (28)

Глава 27

За признак на цивилизованост, особено в съвременна Англия, се е смятало доколко човек се стараел да рита срещу този ръжен. Другаде национализмът или класовата борба са се развивали по спокойна възходяща линия, докато у нас либералният „Разум“ е полагал всички усилия да поддържа и двете страни емоционално слаби. Така че тук не съществува подходящ заместител на никога непоклатимите кастови различия, чиито граници отдавна са се заличили; сега вече изчезва и презряната расова граница, а също и старата непоклатима граница между християни и езичници, и дори (след Дарвин) и някогашното несъмнено разграничение между човек и животно.

Освен това преобладаващата през отминалия век либерална представа за laissez-faire^[1] изискваше от човека да се откаже дори от естествената си склонност да обича ближния — безработните гладуващи занаятчии, съсипаните жени, които се потяха във фабриките, умиращите в мините голи развратни момиченца и изтощените коминочистачи. Без да обръщат внимание на това колко неестествена и опасна е подобна тенденция за обикновените хора — отказа от обичта на ближния — първите английски либерали шумно осъждаха този естествен порив не само като (според консерваторите) пречка за икономическия напредък, но и като нещо по-лошо — като богохулство срещу рационалната им доктрина за пълното отделяне на личността като посегателство срещу неотменното право на безпомощните да не разчитат на други, а само на себе си.

После кръгът се затвори и започнаха да призовават за обич към цялото човечество, а на всичко отгоре и към цялата създадена от бога природа! „Ние“ на хуманистите стана безгранично. Да обичаме, но как? След като думата „грях“ днес не предизвиква нищо повече от леко отвращение, повдигане на веждите, а не вдигане на тоягата; няма заместител на „греха“.

Така през 1914-та в Англия съществуваше някакъв емоционален вакуум и военновременният патриотизъм плисна в него като Всемирния потоп. Защото нахлуването в Белгия като че ли отново възроди почти забравените понятия добро и зло — несъмнено най-мощния двигател на човешкото поведение, познат от историята. Така че в деня на нахлуването в Белгия всяко английско „аз“ можеше най-сетне да скъса фалшивите картезиански окови и да се втурне с шумно ликуване към отдавна изоставените неясни области на новите разграничения.

Резултатът беше незабавен. Момчето Джеръми, което лежеше болно и парализирано през цялото това горещо лято на 1914-а, прозря с ясния и безпристрастен поглед на дете, което е било на косъм от смъртта, невероятната промяна, настъпила у възрастните с обявяването на войната — както бе казал по-късно с удивление на Огъстин — видяло баща си, кроткия свещеник, внезапно да вирва нос и да вие на кръв като някоя породиста ловджийска хрътка.

Сумрачният свят блесна отново за тях в ярки контрастиращи цветове като природата след дъжд; най-сетне всеки бе взел страна и изглеждаше като самото благородство или бе последният злодей. И по този начин в простите, а и в не толкова простите умове изникна като призрак с нова сила фантасмагорията „ние-те“ (както мислеше Джеръми): изтерзаната Белгия… малката храбра Сърбия, голямата добродушна руска мечка, която й се притича на помощ; а, от друга страна — грохналата, тиранична Австрия заедно с най-главния враг — ГЕРМАНИЯ, поругала Белгия, които сега се разкриваха като най-жестоко олицетворение на ТЕ!

Възроди се и тяхното „ние“; защото двуострата стрелка на компаса, след като престане да трепти, не сочи само север, а същевременно и юг. Ако войната (а и по-незначителните престъпления, щом става въпрос за това) призоваваше единствено към омраза, щеше ли да е така трудно за човека да отрече и двете — войната и престъплението? Сигурно разковничето е по-скоро в любовта — тъкмо двуострата любовна стрелка на войната винаги ще ни привлича към себе си, ако сме лишени от достатъчно естествена обич в мирно време. Положително увлечението на британците през 1914-та по тази тяхна война — сън не се подхранваше от Омраза, а от възродената любов към Британия. Офицерите установиха, че са способни да обичат своите подчинени, войниците — офицерите си, а населението обичаше и едните, и другите — всеки човек в униформа беше герой и геройски гроб сред полюляващите се макове на Фландрия бе наградата, която го очакваше, затова

Запейте с бодър глас сега,

че смърт там готви ви врага.

Всеобщият сън беше в своя разгар; нещо повече — колкото по-дълбок ставаше, толкова по-ярки бяха символите. Сивите пълчища на „онези“ кълват красивата девствена плът на La Belle France. Руската Мечка се превърна във Валяк, но беше отблъсната и агонизира; и наистина Британия с тризъбеца остана сама, притисната до стената, но

През далечните простори

родината ги призова:

Деца, елате да се борим,

със сила ни грози врага.

И загорелите от слънцето синове на Британия отвъд океана захвърлиха ножиците за стригане на овце и сърповете и се отзоваха на Майчиния зов и

Леви — десни, леви — десни, момчетата тръгват.

След войната в „будно“ състояние точно такива насилени любовни фантазии станаха най-вече обект на подигравка — измислени бяха най-невероятни материалистически мотиви, за да обяснят готовността, с която Британската империя влезе във войната (пък и Англия). Но наистина всичко това беше същински сън! Защо трябваше да е имало нещо престорено, нещо позорно, нещо погрешно или смешно в тези любовни фантазии? Положително в по-голямата си част хората са се ръководили от благородни и напълно лоялни подбуди — особено дошлите отвъд океана.

След войната бе прието ех hypothesi^[2], че военновременните чувства са се изразявали главно в омраза, защото тогава на хората им се е искало да вярват, че лесно ще понесат изпитанията на войната, а омразата е близка до страданието… Та кой нормален човек изпитва съзнателно желание да мрази?

Съзнателно забравиха за обичта, която войната също поражда.

Всеобщият сън беше в пълния си разгар; но все още не беше се превърнал във всеобщ кошмар, което скоро щеше да стане.

В живота на отделния човек един кошмар също може да започне прекрасно, приятно. Сребристи понита сякаш се носят над летни поляни… стремителен летеж сред звездни кули, над алабастрови куполи, отразени в огледални езера… а после изведнъж сънят преминава в друга фаза, крилата се сгърчват в здраво омотания чаршаф и сънуващият пропада, безвърхите кули се превръщат в стълбище без парапет, водещо наникъде, нагоре в нищото.

Тогава бистрото прозрачно езеро става разбушуван океан от обвиняващи лица, после идват втрещените опулени маймуни и изпосталелите подигравателно крякащи папагали, каменният саркофаг в сърцето на пирамидата, „смъртоносните целувки на крокодилите“ и гнусните червеи в нилската тиня…

Калта на Фландрия и разплутите разлагащи се трупове. Изпълнените с обвинения очни орбити, стъпкани на дъното на окопа. Избълваната розова пяна и всепроникващата воня.