Ричард Хюз
Лисица на тавана (15)

Глава 14

Когато Уонтидж най-сетне намери възможност да си почине този ден, отиде не в бюфетната, а в стаята на икономката и там се отпусна в удобно плетено кресло, колкото може по-близо до прозореца, отворен за лекия ветрец.

Госпожа Уинтър седеше изправена като свещ пред огъня, на твърд стол с права облегалка, покрит с калъфка от кретон. Ръцете й лежаха спокойно в скута. Госпожа Уинтър никога не се отпускаше — никога не показваше, че й се ще да го направи, дори да беше възможно с тези банели в корсета. Уонтидж я огледа. Тялото й като че бе излято в калъп, леко преливаше по ръбовете, но недотам, че да се изплиска. Сякаш вече бе загубило собствената си форма. Да не повярваш, че госпожа Уинтър някога е била Маги, гъвкавата, дългокрака младша камериерка, готова като всички останали да се понатисне.

Това се случи в замъка Стамфорд, където той самият беше недорасъл млад лакей — много години преди отново да се срещнат в Мелтън Чейз. Уонтидж облиза устни, като си спомни. Майчице! Тогава наистина бе отишъл доста далече! И двамата можеха да си загубят местата, само дето имаха късмет, че тя в края на краищата не…

Натъкна се на нея случайно, горе в кулата, в стаята с пуха; тя седеше на пода и пълнеше един дюшек, наполовината засипана с пух… глезените й се виждаха. Глезените й… нейните форми… потънали в същинско море от мека перушина… Не можа да издържи. Явно и двамата не можаха.

А после! Преди да отиде да дежури в предната зала, трябваше припряно да махне от ливреята си стотици малки пухести перушинки, запотен от мисълта, че ще пропусне някоя и ще разберат…

— Какво сте се замислили, господин Уонтидж? — попита ласкаво госпожа Уинтър.

— Всуе е всичко, Маги — отвърна глухо той.

От години не я беше наричал „Маги“! Госпожа Уинтър вдигна две бели пухкави ръце от скута си, опря върховете на пръстите им и се загледа мълчаливо в тях. После рече:

— Времената наистина се промениха.

Господин Уонтидж затвори очи.

Внезапно ги отвори отново — Поли се катереше в скута му. Поли единствена от цялата къща — и господари, и прислуга — се осмеляваше да се появява в свещената „стая“, когато й се прииска.

— Тук съм — съвсем без нужда заяви тя и добави: — Онзи Джими има корона!

— Полека, пиленцето ми — рече господин Уонтидж. — Внимавай с болния ми крак.

— Какво му има?

— В него има една кост! — заяви театрално той. И продължи с лукаво пламъче в изпъкналите си очи. — Минта ще те търси.

— Вярно! — каза Поли, не по-малко доволна. — Навсякъде ще търси!

— Из цялата къща! — откликна господин Уонтидж. — Намери ли те тук, няма да ти се размине.

Но и двамата знаеха, че и Минта не смееше да влиза в това убежище.

Госпожа Уинтър разсеяно си мислеше за посетителя — господин Огъстин. Брат и сестра, а колко са различни той и Господарката! И все пак така привързани един към друг. Колко жалко да го гледа човек как по собствена воля живее тъй затворено — нищо хубаво няма да излезе от това; човек не може да забрави Общественото си положение, никой не може… я виж колко мил се показа към свекървата на Нели Гуилъм — положи безкрайни усилия да я подслони в имението си, след като язовирът заля родното й място, за което тя все въздишаше. Господин Огъстин е по-добър, отколкото се показва, и такива ги има…

После червата на госпожа Уинтър закуркаха и тя погледна към часовника. Но в този миг се чу очакваното потропване, вратата се отвори и за момент в „Стаята“ нахлу далечната весела гълчава, младежки гласове, говорещи на западен диалект, и буен смях, дори отекнаха думите: „Тоя Джими с книжна корона и голяма кухненска вилица за скиптър как се перчи пред всички тези момичета“.

Влезе Лили, петнайсетгодишната миячка на съдове, с порозовели страни и все още блеснали очи. Тя донесе, разбира се, чай, кифлички, полети с горещо масло — направо от фурната, — и черешов кейк.

— Искаш ли парченце кейк, миличка? — попита госпожа Уинтър. Дори захаросаните череши в сладкиша бяха отгледани в Мелтън и приготвени собственоръчно от нея. Но Поли поклати глава. Хремата й разваляше апетита. Вместо това започна да си пъха ръчичката подред в джобовете на господин Уонтидж, да види какво има в тях. Той понечи да разтвори нежно пръстите й, за да си спаси очилата, но тя настоя да му ги сложи на носа.

Госпожа Уинтър също си сложи очилата, защото с подноса за чай дойде и редовното седмично писмо от по-малката й сестра… Бедната Нели! Най-умната в семейството, а животът се отнесе най-жестоко с нея. И все пак Нели има за утеха мъничката Рейчъл…

„Госпожа“ Уинтър, това „госпожа“ говореше само за професионалното й положение, също като „доктор“ или „отец“, а Нели се омъжи, при това рано. Омъжи се за обещаващ проповедник — уелски младеж от миньорски произход. Ум като бръснач, но открай време си беше болнав. Нели се омъжи за него още щом младият човек получи първото си назначение в една черквичка в долината на Ронда.

Дойде войната и той, като божи служител, не бе задължен да ходи войник и колко бе благодарна Нели! Но и тя получи своя дял беда. През 1915 г., след три години брак, се роди първото им дете, но с голяма глава. Вода, разбира се… шест месеца и то умря, а второто вече бе на път.

Не стигаха ли тревогите на Нели за следващото? И Гуилъм (такова беше странното име на бащата) трябваше да добави нови. Взе да се държи особено. Въобрази си, че е съгрешил нещо и затова първото дете се е родило такова — трябвало да изкупи греха си или и второто щяло да е същото.

Не бивало, докато другите мъже гинели, да си седи и спокойно да проповядва в долините словото божие, съпроводен от тиктакането на църковния часовник! Такива го прихванаха. Но в армията не го искаха като военен свещеник и затова си науми да стане санитар в медицинската служба. Трябвало да отиде заради доброто на нероденото, та не дочака поне да се появи бъдещата Рейчъл. Нели не успя да го спре.

Не успяха и разгневените църковни настоятели, които се оказаха големи пацифисти и смятаха, че носенето на носилки е едва ли не такова зло, като да стреляш по врага — щом веднъж е сложил военна униформа, повече да не им се мярка пред очите. Когато въпреки това отиде на фронта, изгониха Нели от къщата на свещеника, защото не искаха там да се роди войнишко копеле.

Като отби Рейчъл, Нели се хвана на военновременна работа в Глостър като детска учителка.

А пък Рейчъл — какво сладко момиченце расте и колко хитро — като маймунка! Същинска мъничка фея! Чудно ли е, че майка й е луда по нея! Понякога леля Маги направо я хващаше страх от тази прекалена майчина обич, но макар да бе само леля, не можеше да се начуди на мъничкото същество и на свой ред го обожаваше почти по същия начин.