Ричард Хюз
Лисица на тавана (40)

Глава 11

Спалнята на Огъстин се намираше до стълбището — голяма, с бели стени и мебели от тъмно дърво. Отопляваше се с желязна печка, поставена точно в средата, когато той си легна, дървата пукаха весело в нея и тридесет-четиридесет сантиметра от дългите тръби бяха нагорещени до червено. Напразно се опита да се пребори с прозореца, надявайки се да прогони навън част от тази горещина. Не беше свикнал на силно отоплена спалня и затова някак си се побоя да заспи. Полежа в леглото буден, загледан в нагорещената тръба.

Докато мозъкът му се избистряше след виното, мисълта му се понесе като кола без спирачки, най-сетне сред хаотичните й, необуздани пориви започна да се оформя ново стихотворение:

Стоял съм често аз като на речен бряг

да гледам в ясните момински умове

как рибите изплуват и се гмуркат пак,

тъй през кристалните лица се виждат те.

Отпърво остана доволен от началото — това безпристрастие му се стори много зряло. Но после старомодният език го подразни. Защото малкото му стихотворения не се оформяха в съзнанието спонтанно, на съвременен език, езика на Елиът и Ситуел^[1]. Никога не ставаше така… „стоял съм често“, та това звучеше съвсем по викториански. Викториански език ли? „Езикът прави човека“, казваше Дъглас Мос и този спомен предизвика доста неприятно чувство у него.

В нощната тишина дочу как някой свири на пиано в далечината. Изпълнението беше прекалено бурно за момиче, надигащите се гръмотевични акорди бяха като същинска Ниагара от lacrimae rerum^[2]. Сигурно братовчедът Валтер все още не си бе легнал или пък не можеше да заспи.

Огъстин започна да си мисли за хората като Валтер. Дали в действителност бяха такива, за каквито се представяха на думи — неправдоподобни същества, наистина ли живееха в някакъв странен, измислен свят на колективно съществуване, което за тях сякаш е „Живота“, а той го наричаше „История“? Или пък бяха такива, каквито изглеждаха — реални хора, обикновени като всички и студени като англичани? Наистина ли Валтер беше такъв чудак, какъвто изглеждаше? Дали всички останали тук — всъщност всички германци — бяха като него? Може би щеше да се приближи към отговора, когато опознаеше по-добре момичето… или дори братовчедката Аделе. Защото жените (каза си го мъдро и вече съвсем сънено) положително, ама положително бяха все еднакви по цял свят.

Във всяко време…

        По всяко време…

                От всякакво племе…

                        Време…

Огъстин разбра, че се катери по дълго, дълго въже, за да стигне до спалнята си. Намираше се в Мелтън и съвсем естествено ги беше накарал да махнат стълбището — та на него стоеше Гилбърт — и да го преместят на поляната. Сега то стърчеше някъде там на поляната и по него все още се качваше Гилбърт.

Изведнъж в съня си дочу странен писклив вой. По-писклив и лаещ от кучешки и така безжалостен, че дори не звучеше печално. Първо се разнесе откъм големия салон, а след това нещо премина покрай полуотворената му врата и воят започна отново, някъде горе.

Свило се в дебелата си нощница, високо в средата на огромното твърдо легло от тъмно резбовано дърво, момичето (това, разбира се, беше „мъничката Мици с големите широко отворени очи“, за която си спомняше Мери, и вече на седемнадесет години) седеше и пишеше писмо на свещ с абажур. Сега с очилата лицето й изглеждаше много по-различно, по-оживено отколкото на вечеря, по-благо, а също и по-умно, а главата й бе наклонена на една страна, бузата почти докосваше страницата, беше като мъничко дете…

Пишеше на Таша всяка нощ с едрия си разтеглен почерк, който сама не можеше да разчита. Ако пропуснеше и една нощ, Таша решаваше, че тя е престанала да я обича и изпращаше на Мици влажен от укоризнени сълзи сувенир (княгиня Наташа беше рускиня на възрастта на Мици, с плътен контраалтов глас; живееше в Мюнхен).

Мици престана да пише и сложи писмото на юргана до себе си. После прибра кокалестите си коленца под нощницата, притисна ги към голите си меки гърди и силно ги прегърна, замисли се: какво ли да пише този път?

На вечеря татко отново се държа ужасно, но това не бе нещо ново…

Обикновено думите се лееха като поток, дори когато нищо не се беше случило. В Лориенбург никога не се случваше нещо особено… но днес наистина имаше събитие — пристигането на младия англичанин в дом, където рядко идваха гости.

Трудно бе да се предположи какво се крие под тази външност; трудно бе да се предположи дали ще се окаже така мил отвътре, или не. Трудно бе да си представи какво е да си англичанин, това чуждо племе, как да направи разлика между тях. А какво да каже за неговата английска „външност“… говореше немски със запъване, с доста неприятен акцент (като швейцарския учител, който по едно време се бе занимавал с Франц). Но когато заговореше своя английски, гласът му ставаше съвсем друг; не бе и помисляла, че английският — този скучен учебен предмет — може да звучи по такъв начин! Честен, изпълнен с чувство глас — на такъв човек можеш да разчиташ, че няма да ти се присмее. Дрехите му издаваха необикновена миризма, нежна като горски дим, не, на торф… обувките му бяха странно безшумни — сигурно имаха гумени подметки.

Внезапният вой в салона, точно пред вратата й, я накара за миг да настръхне. Скочи от леглото си и отиде да види какво става. Щом отвори вратата, воят отведнъж спря. Подсвирна тихо, но лисичето не дойде при нея, вместо това долови безшумните му крадливи стъпки по стълбището. За момент спря заслушана — не слизаше, качваше се.

Нощта ставаше все по-студена.

Като се върна в леглото и се намести на старото затоплено място, воят отново се разнесе, но сега някъде отгоре — от необитаваните етажи над главата й, където никой не стъпваше.

Очевидно трябва да пише на Таша за него — непознатия английски братовчед „Огъстин“. Идването му бе важно. Но почти чу вътрешен глас да я предупреждава: „Не, Мици, по-добре недей!“.

Когато Ото напусна масата, отиде в кабинета си и няколко часа работи с документите, които бе оставил преди това. Погледна часовника си — стана време да се обади в Мюнхен.

Беше завалял сняг. Отвън покрай стъклото на прозореца прехвръкваше облак снежинки — като бели пеперуди, които пърхаха сред струя светлина.

Но когато поиска номера, отговориха му, че „нямат връзка с Мюнхен“. Тогава помоли да го свържат при първа възможност, но му казаха, че тази вечер не приемат поръчки за Мюнхен. — Линията ли е прекъсната? — Не знаели, не можели да приемат поръчки. Но тази поръчка е за самия министър, хер доктор… Настъпи пауза, след време се обади друг студен глас и заяви, че за съжаление това нямало никакво значение, не приемали никакви поръчки.

Заповед на Кар вероятно, или на генерал Лосов? Или може би всъщност на полковник Зайсер (сега той е началник на полицията). Какво ли крояха мюнхенските триумвири? Ото окачи слушалката и смръщи чело. Снегът падаше по-бързо, но явно не беше въпрос за липса на връзка — тази вечер в Мюнхен ставаше нещо!

Стъпките му скърцаха по тъмните коридори, а той се питаше какво ли е станало този път — толкова много неща можеха да се случат. Положението бе така напрегнато, че нещо можеше да се скъса, не и да се огъне; а скъсването можеше да стане на половин дузина места. Но нямаше смисъл да се тревожи. Сложи ключовете под възглавницата, после смаза револвера си и го пъхна в едно чекмедже. Съблече се, разкопча каишките на изкуствения си крак, постави го на един шкаф и с подскачане стигна до леглото.

Но щом легна, и болката отново се обади — странно колко трудно се лежи в леглото с един крак!

„Не приемаме никакви поръчки за Мюнхен…“ Дойде му друга мисъл и отново стана, заподскача на здравия крак до чекмеджето, взе револвера и го сложи под възглавницата, при ключовете.

Когато Ото дочу воя, почуди се какво ли й става на Райнеке, защото до сезона на разгонването оставаха цели три месеца.

Всъщност само един човек от цялата къща сериозно се разтревожи от слабия писклив вой, прозвучал в пустите горни етажи.

Това беше Франц. Щом разбра откъде идва звукът, той навлече тъмно палто върху пижамата, угаси лампата и тихо отвори вратата на стаята си. Коридорът отвън беше съвсем тъмен. Ослуша се: никой друг не помръдваше. Докато се качваше пипнешком в тъмното, стъпките на босите му крака бяха по-безшумни и от тези на лисичето.

Тук, на тясното вито стълбище воят отекваше зловещо. На първата площадка Франц подмина стаята на Огъстин, последното обитавано помещение. Вратата сигурно беше открехната; чу как Огъстин мърмори нещо насън. Затова, упътил се нагоре, Франц напипа вратата на английския братовчед и тихо я затвори, защото нямаше ни най-малко желание той да се заинтересува от горните етажи.