Ричард Хюз
Лисица на тавана (14)

Глава 13

Поли поздрави господин Уонтидж топло, но учтиво (по настояване на майка й за нея той беше господин Уонтидж). Щом влезе, тя се настани в очакване на края на един дълъг бухарски килим, защото с влизането у дома обикновено искаше да потегли незабавно с шейната си за Северния полюс, теглена от джафкащия впряг на господин Уонтидж през замръзналата пустош на паркета в балната зала.

Защото в Мелтън вече го нямаше квадратния двор, който в хубаво и лошо време трябваше да прекосяват обитателите на дома. През викторианския период се беше намерил Уодъми, комуто не се харесвало да живее на такова течение. Запален от примера на новите лондонски гари и от Кристалния дворец на Пакстън^[1], той покрил цялото това нещо със свод от стомана и стъкло. Затова сега вместо старата тревна площ и покритите с плочи пътеки в средата на къщата имаше едва ли не цял акър^[2] паркет, осеян с източни килими. А в другия край, до едновремешното каменно стъпало за възсядане на коне и халката, на която са привързвали тези коне, в основата на водещите към салоните и солариума каменни стъпала имаше роял.

Сега квадратният двор се наричаше бална зала. Малко от големите господарски къщи в страната имаха бална зала и наполовината на тази; според преданието на един прием от викторианската епоха тук танцували две хиляди двойки, наблюдавани от престолонаследника и съпругата му. Но огромната зала все още се осветяваше от остъкленото небе отгоре. Стените й от потъмнял камък все още не бяха измазани. Към нея все още гледаха прозорци и дори балкони. Но наред с прозорците и балконите сега от стените се протягаха стоманени стойки — като облечени в ръкавици ръце, стиснали огромни електрически крушки, защото това беше една от първите къщи в Англия, в която бе възприето новото осветление и необходимото електричество се произвеждаше със собствена водна турбина.

Поли и Уонтидж може и да търсеха Северния полюс, но на другия край на всичко това намериха Минта — помощничката на бавачката. Тя незабавно отмъкна Поли и момиченцето тръгна безропотно, защото когато беше щастливо, винаги слушаше, а в този миг то беше изпълнено с щастие като прясно яйце с белтък.

Веднага след като Поли изчезна с Минта и докато Огъстин си миеше ръцете, Уонтидж, доста неспокоен на вид, потъна в трапезарията. Искаше да се увери, че на бюфета са сложени студените закуски и всичко необходимо за самотния обяд на господин Огъстин. Уонтидж знаеше открай време, че господин Огъстин не иска да му прислужват, но и не обича да звъни за нещо забравено. Уонтидж често се питаше като е такъв на двадесет и три, какъв ли ще стане той на петдесет и три години. „Същински ужас, без съмнение!“, както предвиждаше госпожа Уинтър — ако не се ожени, разбира се.

Уонтидж понамести една вилица, която стоеше малко накриво — като че ли всичко си бе на място.

Сега по право Уонтидж беше „свободен“ и би трябвало да може да си вдигне краката, за да си почине. Но все още оставаше чантата на господин Огъстин! Като минаваше през бюфетната, той с озлобен тон нареди на едно момче с доста селски вид да вземе багажа от колата и да го качи по задната стълба.

Злобният тон не означаваше нищо — така домоуправителят трябваше да разговаря с по-нисшия персонал (всъщност Уонтидж имаше доста голяма слабост към Джими — надяваше се един ден да направи от него съвсем сносен лакей). Този тон означаваше толкова, колкото и почтителното внимание, с което неизменно се обръщаше към Господата, които бяха глупаци, или поне, доколкото ги познаваше, повечето от тях бяха такива. Вярно, думата им бе непоклатима, но се глезеха като бебета…

Не че всички бебета са глезени — не и неговата мъничка госпожица Поли-оли! Бавачката е глезена — тази госпожа Халоран, проклетата му досадница… и Минта, помощничката й, дето се старае да стане като нея — малка кучка, едва е навършила осемнайсет години, представете си! Един чехъл по задника добре ще й дойде!

Госпожа Уинтър споделяше това мнение и за двете, но поначало детското крило беше автономна провинция и тук не важаха дори нарежданията на икономката.

Гърба го болеше, но трябваше да разопакова багажа, преди да може да седне като хората. Напоследък изразът „в почивка“ не означаваше нищо, тъй като от войната насам прислугата не достигаше. Беше време, спомни си той, когато в Чейз имаше четиринайсет лакея, а сега какво? Представете си — домоуправителят на Мелтън трябва сам да обслужва гостите мъже! Как да се сравнява с госпожа Уинтър, която командваше всички тези момичета, а той имаше на разположение само Джими?

Всички тези момичета… Госпожа Уинтър с черната копринена рокля и ключовете се затрудняваше дори да ги преброи. Но дотам бяха изпаднали Знатните (старите господари, защото забогателите през войната не се числяха към тях) — в къщите да им прислужват момичета! Ами в някои къщи, при това добри, напоследък бяха принудени да допускат жени да им лъскат среброто! Жени да прислужват в трапезарията… слава богу, Мелтън не бе изпаднал чак дотам.

Но къде оставаше удовлетворението — да се издигнеш до върха на службата и да нямаш подчинени? Това е най-неприятното. Навън стигаха — двамата лесничеи, пазачът на водите, дърводелецът, все още шестимата градинари и трима (без да се брои прокуденият Тривет) в конюшнята! Каква несправедливост — само къщната прислуга да е толкова малобройна!

Стиснат е! Господарят би трябвало да знае какво се очаква от един Уодъми от Мелтън Чейз…

Докато слагаше копчета за ръкавели на бялата Огъстинова риза, Уонтидж въздъхна дълбоко и въздишката му премина в оригване, което остави в устата му отвратителния вкус на стомашни киселини. Всуе! Ето до какво се свеждат всичките му повишения, откак започна работата, от първия ден до последния.