Ричард Хюз
Лисица на тавана (44)

Глава 15

— Въпреки всичко — казваше Франц, докато тримата минаха отново във вътрешната градина — за мен новините от сутринта са добри… така смятам… защото сега нещата ще се раздвижат. — Тъкмо тогава на вратата се появиха близнаците и започнаха да ги наблюдават, Огъстин се наведе да направи снежна топка, но малчуганите имаха толкова тържествен вид, че можеха да го приемат за смъртна обида. — Кар, Рупрехт, те сами по себе си нямат значение — обясняваше Франц. — Густав фон Кар е само Пръстът на съдбата, малкото пръстче на съдбата, ако бих могъл да си позволя такава метафора. Ако допуснем, че е възможно да се впрегнат прекалено големи сили за прекалено дребни цели, днес той отприщи в Германия разрушителна мощ, която никога няма да е в състояние да овладее. И положително никой в Берлин няма да е в състояние да я овладее сега, когато Валтер Ратенау^[1] вече не е жив. Ето затова великият Ратенау трябваше да умре — отбеляза той съвсем между другото със странно пресипнал глас и очите му внезапно станаха големи, злоради и ужасяващо човечни.

— Но ако нещата излязат извън контрол… тогава на какво разчитате? — попита Огъстин; беше му някак забавно.

— Хаос — заяви Франц просто и сериозно. — Германия трябва да се прероди и това прераждане е възможно само в мрака на горещата утроба на хаоса… огнено кървавия мрак на горещата утроба и т.н. — поправи се той и гласът му беше като на малко момче, което си е научило добре урока.

— Брей! — промърмори под нос Огъстин. Този странен германски братовчед се оказа далеч по-забавен, отколкото очакваше.

Но точно тогава вниманието му се отклони от Франц, защото Мици се препъна в нещо под снега. Франц продължаваше да я държи за ръка, но без да й обръща много внимание, затова тя едва не падна.

— Хей, дръжте се! — викна безгрижно Огъстин и се плъзна от мястото си да я хване за другата ръка.

Обикновено Огъстин избягваше да докосва други хора, особено момичета. Така че сега, когато съзнателно хвана ръката на момиче, това за него бе странно преживяване. Наистина по ръката му не потече ток и все пак беше смущаващо. Затова отначало установи, че е сграбил прекалено силно това меко нещо, облечено в ръкав. Тогава му се дощя да я пусне, но откри, че не знае как да го направи учтиво и ще — не ще, трябваше да продължава все така да я стиска. И през цялото време се притесняваше да не би Мици да го вземе за един от онези нахалници…

В този миг, без да му обръща внимание, Мици започна да говори на брат си за чичо им със странно отчетлив, нещо повече — почти трагичен и все пак спокоен глас. Може би (съгласи се тя) Франц е прав да говори за „резерви“, защото трябва да се признае, че чичо Ото не показва с държанието си, че се стреми към абсолютен хаос, ако наистина се стреми към това. Да, работата, която върши за армията…

— Боя се, че действително е така — заяви Франц намръщено. — Нашият чичо за съжаление не е разбрал ясно философската необходимост от хаос преди сътворението, така както сме я осъзнали ние, ти и аз и… някои други. — Сега, когато мозъкът му действаше и чувствата му се разпалиха, обикновено надутото му и високомерно изражение отстъпи на нещо много по-просто и естествено. — Оттам и грешката на нашия чичо — че работи толкова рано за прераждането на германската Армия, когато би трябвало да работи по-скоро за прераждането на германския Дух. Отдава прекалено голямо значение на кадрите и тайните военни арсенали и секретното военно обучение и твърде малко на духовното. Забравя, че дори една армия е нищо, ако нацията няма жива душа, която да обитава в тялото й, тоест в армията. В съвременна Германия „армията“ би била само съживен труп без душа…

— Браво! — прекъсна го Огъстин. — Естествено! Този път, разбира се, душата на нова Германия трябва да приеме цивилно „тяло“ — и такова нещо войници като Вашия Ото не могат лесно да преглътнат.

— Духът на Германия да приема цивилно тяло? — Франц го погледна стреснато, после настъпи продължителна пауза, докато премисляше странната идея. — Така! Това е интересно, водите ме дори по-далеч, отколкото съм стигнал. Смятате значи, че нашата класическа Reichswehr^[2] със сковаващите моралистични традиции ще се окаже прекалено тясна за този мощен полет на духа? Така че преродената душа на Германия ще трябва да си изгради съвсем ново „тяло“ — варварско и народно? Това ли имахте предвид?

Сега на свой ред Огъстин се стресна. По някакъв начин стигнаха до недоразумение, но как стана това? И в кой момент?

Но преди да успее да събере мислите си и да отговори, Франц започна отново.

— Духовното — в никакъв случай не бива да забравяме за него. Знаете ли какво е рекъл още преди тридесет години генерал граф Хеслер? Не? Ще Ви кажа. В едно обръщение към армията: „Нашата немска цивилизация трябва да изгради своя храм върху планини от трупове, върху океани от сълзи, върху предсмъртни вопли на безброй хора…“. Пророчески думи, дълбоко метафизични — властен призив към цялото немско племе! А как, моля Ви, Огъстин, да се осъществят на дело без помощта на армията.

И Франц продължи в същия дух, но думите му минаваха покрай ушите на Огъстин — ставаха все по-недоловими, сякаш двамата се отдалечаваха, докато настъпи тишина. Защото изведнъж, когато най-малко очакваше, дойде вълшебният миг. Нежната, жива ръка в дебелия ръкав, ръката на Мици, която пръстите му почти бяха забравили, се затопли… накара го да потръпне. Сега тя сякаш бързо се топеше под тръпнещите му пръсти и се превръщаше в бликаща субстанция, дори нашепваше някакво послание (защото наистина това беше повече чувство, отколкото звук) като звънтенето на телеграфна жица в тиха вечер. Отведнъж и собствената му трепереща ръка също започна да се разтваря в „Субстанцията“, да се разпада като пясъчна крепост в надигащия се прилив. Вече имаше пряка връзка между двамата, ръката му сякаш усети бурното пулсиране на нейната душа, което нахлу на тласъци в празните му гърди, в главата му, в забучалите уши.

Огъстин се обърна и впери поглед в лицето на Мици. Какво ли мислеше тя за необикновеното нещо, което ставаше помежду им? Защото то ставаше и с неговата, и с нейната ръка — ставаше и с двамата при цялата обособеност на душите им. Огромната й душа се изливаше все по-оглушително през димящите двери на неговата и целият свят наоколо звънтеше. А изражението на Мици си оставаше хладно и спокойно, и неразгадаема както винаги — нейното невъобразимо красиво лице бе станало дори още по-спокойно…

„Красиво“ ли? Та това младо лице, едничко в целия свят, въплъщаваше сивата дума „красота“! За първи път в цялата световна история то имаше правото да се нарече с нея! Загадъчното лице, което виждаше пред себе си, бе толкова спокойно, тя почти не дишаше. Широко отворените й сиви очи не срещаха неговите, но не ги и отбягваха — по-скоро гледаха през него.

„Нейните широко…“ Едва сега истината за полуслепите очи достигна до него! Достигна до него и той за миг се ужаси — защото жалостта, както и страхът, може да се превърне в паника.

Очевидно Франц очакваше някакъв отговор. Огъстин съвсем престана да го слуша какво говори, но усети, че млъкна, долови неговото очакване. Бързо-бързо потърси някакви подсъзнателно регистрирани думи, които може би все още се мотаеха в съзнанието му, сякаш търсеше старо ехо в морски пещери.

— Е, напоследък, честно казано, ни дойдоха много тези неща! — рече той най-сетне, почти напосоки.

— Много какво? — попита озадачено Франц.

— Е… трупове и сълзи, и каквото беше там.

— Как така „много“, когато Германия все още не е победила? — възрази Франц, сега още по-озадачен от този чудноват английски братовчед.