Ричард Хюз
Лисица на тавана (43)

Глава 14

Първите слухове, които се разпространиха почти навсякъде из Бавария в тази петъчна утрин, говореха просто за реставрацията на династията Вителсбах. Никой не знаеше откъде точно идват слуховете или какво наистина се е случило — само бе известно, че снощи в Мюнхен е имало „голямо вълнение“ и принц Рупрехт, фелдмаршалът, бил станал крал на Бавария (баща му, бившият крал Лудвиг III с пруския куршум в тялото си, беше умрял две години преди това).

Никой не се изненада. Кар стоеше отново на кормилото и имаше извънредни пълномощия, и всички знаеха, че той е открит роялист, който маневрира, за да обяви възстановяването на баварската монархия при първия удобен момент. Предполагаше се, че неговите преднамерени предизвикателства към федералните власти в Берлин са само ходове в сепаристката игра. Освен това напоследък не липсваха всезнайковци, които шепнеха с вид на добре осведомени, че това е въпрос на дни. Предишната неделя на големия Totengedenktag^[1] в Мюнхен парада приемал именно Рупрехт, а не Кар или министър-президентът! Всички говореха за това.

Така че засега беше станало само очакваното. Повечето хора ликуваха. Камбаните биеха и селата бяха накичени със знамена. В миналото хората бяха склонни да се подиграват доста безмилостно на панталоните като хармоника на покойния екскрал и на неговия страстен интерес към мандрите, но в Бавария винаги бе имало малко разпалени републиканци. Дори и след обявяването на републиката селата бяха украсявани със знамена и камбаните на черквите биеха, децата се обличаха в празнични дрешки и пожарникарите маршируваха, когато бившият крал Лудвиг правеше „частните“ си посещения. Преди две години, когато се помина, Мюнхен му устрои държавно погребение. То се превърна в най-топлия израз на всеобща любов, какъвто едва ли би могъл да се открие за цялото „хилядолетно управление на Вителсбахови“.

Затова днес само някои хора изглеждаха недоволни, но те бяха и малкото, които си позволиха да се запитат: а после какво? Защото това положително щеше да направи окончателно настоящото открито скъсване с Берлин, щеше да хвърли в кошчето за отпадъци Ваймарската конституция! Значи независимо баварско кралство — а след това накъде? И в другите германски държавици имаше потенциални сепаристи; наред с роялистка Бавария съществуваше и „червена“ Саксония, и червените бунтовници от Хамбург, а в Аахен бяха онези продажни френски марионетки, които дори говореха за „независима“ Рейнска област.

Но Валтер фон Кесен не принадлежеше към тези далновидни хора с угрижени изражения, той в приповдигнато настроение нареди да вдигнат знамената, да дадат радостни салюти, подготви шествия и печене на волове, поръча на селския свещеник благодарствени молебени, дори обяви, че ще издигне паметен обелиск. Нещо повече, Огъстин се зарази и също преливаше от радост — вероятно вдигането на тостове (до дъно) със сливова ракия на закуска допринесе за безгрижното му отношение — „Руритания, ето ни идваме…“. В един момент вдигна високо чаша и помоли „Милорд Барона“ да изпълни една негова молба — положително такъв щастлив случай би трябвало да се отпразнува, като се даде амнистия на всички бедни, оковани в мрачна тъмница затворници в замъка.

Няколко секунди Валтер го гледа, сякаш очите му щяха да изскочат — дали Огъстин не бе напълно полудял, защото в мислите си беше много далеч и във всеки случай, изглежда, не беше свикнал на глупави шеги. Но най-сетне го озари прозрение — и тогава Валтер остана възхитен. Колко мило от страна на Огъстин! Какво подходящо чувство и колко остроумно изразено! Всъщност Валтер доста се изненада — за първи път почувства към младия английски братовчед нещо подобно на обич и така го потупа по рамото, че се вдигна прах. Тогава нареди, разбира се, да свалят кучешките нашийници на момчетата („Това имахте предвид, нали? Правилно ли Ви разбрах?“) и отпрати двете им щастливи сестрички да се погрижат за това.

Защото всъщност Валтер се радваше на повода за амнистията. Проумял беше, че с това наказание, което трябваше да послужи за урок, бе прекалил — момчетата го бяха приели по-тежко, отколкото очакваше. У Валтер нямаше вродена жестокост — само вяра, че когато наказва деца, човек би трябвало да е не само строг, но и да е находчив — съвременният родител не можеше все така тъпо да налага децата си.

После Валтер трябваше да върви да урежда с Ото феодалните си празненства, така че тримата млади излязоха навън в острия мразовит въздух в двора на замъка, чувствайки се възбудени, и Франц и сестра му се хванаха за ръка. Дворът бе потънал в сняг. Крепостната стена, където момчетата бяха карали велосипедчетата си, бе затрупана с неотъпкан сняг, назъбените извивки на парапета се губеха в снега. Тази сутрин светът бе потопен в снежно мълчание, далечните звуци на веселието — камбаните на черквата и звънците на шейните, и изстрелите, и достигащото отдалеч пеене — се носеха без акомпанимент, единственият звук беше лекото (наистина едва доловимо) скърцане на снега под краката.

Минаха през Голямата порта. Под тях белият сняг покриваше върховете на дърветата и селските покриви, и черковната камбанария, която се тресеше от звъна на камбаните; и всички гори и поля бяха също мъртво бели под мрачното небе. Сред цялата тази белота цветовете на рисуваното разпятие пред портата на замъка придобиваха особена яркост — алените струйки кръв, които се стичаха от покрития със сняг трънен венец надолу по умореното лице, лъщящото розово и слоновата кост на изпосталялото голо тяло, тясното парченце плат около бедрата, кръвта и синьо-белият сняг около големия железен гвоздей, закован в сгърчените, скръстени, пробити крака. Под кръста, без изобщо да му обръщат внимание стояха дечица, току-що се бяха изкачили там с шейните си — червени шапки и руси къдрици, бисернорозови, опиянени от снега лица, изпъкваха на безцветния фон ярки като пеперуди, наред с Христос.

Тук Франц спря триото и всички се загледаха в тях.

— Grüss Gott! — прошепнаха децата.

Огъстин се взря любопитно през върховете на дърветата към наполовина скритото празнуващо село долу. Но Франц и Мици, все още хванати за ръце, стояха, гладко сресаните им руси глави близо до краката на разпнатия. Лицето на Франц бе развълнувано. Мици инстинктивно се обърна, със свободната си ръка напипа рамото му и го погали. И сякаш това отприщи нещо в него; той заговори; лицето му бе извърнато настрана, но думите бяха предназначени за Огъстин… този английски братовчед, макар и англичанин, беше млад и трябваше да го разбере!

— Татко — рече Франц (всяка негова дума наситена с особено напрежение) — е монархист. Ние, разбира се, не сме. — Внимателно, но без да съзнава, избутваше с пръст снега от гвоздея, забит в Христовите крака. Едно след друго децата се спуснаха презглава с шейните и шейничките си сред дърветата, оставяйки тримата сами. — Татко живее в Миналото. Ние живеем в Бъдещето, Мици и аз.

— … и чичо Ото — добави тихо Мици.

— И чичо Ото ли? Да, но не и… не без резерви…

При тези думи Мици се стресна и шумно си пое дъх.

Когато минаха през Голямата порта и отново видяха замъка, Огъстин погледна нагоре към покрива, защото с крайчеца на окото си бе доловил някакво движение там. Отворен прозорец на капандурата на петия етаж — нали вчера беше закован с дъски както останалите?