Метаданни
Данни
- Серия
- Съдба човешка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fox in the Attic, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ричард Хюз
Заглавие: Лисица на тавана
Преводач: Цветан Петков
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30.VІІІ.1986
Редактор: Иванка Савова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Надежда Балабанова
Художник: Текла Алексиева
Коректор: Стоянка Кръстева; Жанета Желязкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7421
История
- — Добавяне
Глава 18
Огъстин затвори вратата след сестра си и отново седна.
— Чрез нейните уста говореше Гилбърт — рече печално Джеръми. — Никога не е приказвала такива работи.
— Логично погледнато, ако започнеш да цениш човечеството като цяло, без да те интересува отделния човек, от „паяжината“ на Мери до подобни ужасии като „Свещената власт на Царете“ остават крачка-две.
— Само една — ако става дума за великанските крачки на историята. По-скоро една балетна стъпка… Хегел! Бррр!… А после Фихте! Трайчке! Фон Савини! Майчице мила!
Огъстин се въздържа да го попита защо си е губил времето да чете такива забравени немски метафизици, защото знаеше, че най-вероятно не ги е чел. Напълниха отново чашите.
— Тези политици! — рече Джеръми. — Изцяло отъждествяват собствените си интереси с интересите на страната. — Позволи си бегла, язвителна усмивка, възхитен от собствената си духовитост. — Тези праведни гилбъртовци дотолкова не понасят фаворитизма, че жертват приятеля със същата готовност, както и врага… в случай че от това зависи кариерата им. Бедната Мери!
В Оксфорд (този фойерверк от млади умове) всички бяха на мнение, че само посредствени хора биват обладани от жаждата за власт или дори допускат да им я натрапят. „Зад родения водач винаги се крие унтерменшът[1] — както се бе изразил веднъж Дъглас Мос. — Амбицията е първа слабост на низшите духом.“ И тъй нататък. Може би Огъстин не се изразяваше по този начин, но на тези думи бе верен до мозъка на костите си. За него дори честните държавници и политици, ако ги имаше, изглеждаха в най-добрия случай нещо като низши общински служители, да речем, като каналджиите, които вършат отвратителна работа, която почтените хора се радват, че не са принудени да вършат. И наистина обикновеният гражданин се сеща за съществуването на някаква система на управление само когато тя загние и се размирише…
А Гилбърт бе член на парламента! За Огъстин бе непоносимо, че собствената му сестра се ожени за човек с по-ниско обществено положение — принадлежеше към презряната каста на „метачите“. И вече неизбежно бе започнала да мисли като метачка.
— Бедната Мери! — повтори Джеръми. След това обаче му хрумна утешителна мисъл: — Може би в нейния случай това се дължи по-скоро на възрастта? — подхвърли снизходително той. — На колко години е тя между другото?
Нямаше как — Огъстин трябваше да признае, че сестра му е вече на двадесет и шест и Джеръми мъдро кимна. В края на краищата — както съзнаваха двамата младежи — мозъкът в никакъв случай не може да запази най-острата си проницателност след двадесет и четири — двадесет и пет години.
— Eheu fugaces[2] — каза двадесет и две годишният Джеръми с въздишка. — Бутни каната насам, момчето ми.
Настъпи мълчание.
Като отпиваше от самотното си кафе в гостната, след като госпожа Уинтър си отиде, Мери се замисли. Време беше Огъстин да надрасне приятели като Джеръми — освен ако сам Джеръми не би могъл да порасне, в което тя се съмняваше.
Милият Огъстин! Това странно, самотно съществуване, което си бе избрал… Сега, разбира се, щяха да го издърпат за ушите в лоното на обществото — разследвания, вестници и т.н. Да не би и този път да се окаже, че всяко зло е за добро? Убедена беше, че е много даровит, стига само да се залови за нещо.
Мери въздъхна. Природата прахосва толкова обещаващи млади мъже, както прахосва хайвера на рибите. Не само че ги избиват във войните; средната възраст затрива десет пъти повече млади таланти, отколкото войните и внезапната смърт. Тогава коя е тя, та се осмелява да се надява, че собственият й по-малък брат, когото така обича и цени, ще се окаже онова едничко рибе яйчице от милиони, на което е съдено да оцелее и да порасне?
Мери остави чашата си наполовина изпита — кафето й се стори прекалено горчиво… Може би отново ще има дете! Крайно време е, заради Поли. След ден-два ще стане ясно…
Ако роди момче, всичко ще започне отново — обичта, сестринското обожание — този път обаче от страна на малката Поли.
Продължителната тишина в трапезарията най-сетне бе нарушена.
— Как смяташ — запита колебливо Джеръми, — дали е… дали е дете на знатни хора?
Огъстин се сепна и внезапно побледня.
— Трудно е да се каже — отвърна най-сетне бавно. — Н-н-не… Не бих казал.
— Добре! — въздъхна Джеръми. — Да сме благодарни поне за това!
Кръвта нахлу обратно в лицето на Огъстин.
— Джеръми — каза много меко, — как можа да изречеш такова отвратително нещо?
Сега и Джеръми се изчерви — като рак, ужаси се от себе си.
— Прав си, за бога! — издума той откровено. После се овладя и продължи: — Но знаеш какво искам да кажа, когато не е от твоето собствено… племе, не е същото. Някак не стига до сърцето. — При което внезапно им хрумна една и съща мисъл: Ами ако беше Поли?
Огъстин скочи на крака и натика запушалката в гърлото на шишето.
— Да се присъединим към дамата! — рече той грубо и се втурна право към вратата.