Ричард Хюз
Лисица на тавана (8)

Глава 7

Доктор Бринли беше щастлив. Стаята вече леко се полюшваше, но само като… като люлка, люлеенето все още не беше неприятно.

Драго му беше, че старите обичаи се спазват. Флемтънското угощение се смяташе за толкова старо, колкото и норманската харта на Флемтън, старо колкото и самата титла Главен управител и мъничкият средновековен гарнизон от фламандски наемници, сложил началото на градеца (и до ден-днешен във Флемтън не говореха уелски, макар всичко наоколо да говореше). Струваше си дългият път с двуколката от Крос дотук! Ъ? Приятно беше, много приятно, тук, сред тези добряци. Момци и моми — всички го обичат. Харесват шегите му… Това е важното, че е сред тях, че го обичат и е на голяма почит…

Огледа помещението. Време е да измисли нова шега, инак ще забравят за него и ще започнат да говорят помежду си. Хубава шега… пък и лоша да е, каквато и да е…

Но колкото и да си блъскаше мозъка, той се запъна като магаре на мост.

Може би още една чашка? А-а ха! Да благодарим богу, задето е създал такава благина като уискито! Пиенето… да, пиенето и ловът — само тогава наистина чувстваш, че „ние“ сме едно, чувстваш се на мястото си.

Уиски… да, а и лов… — в миналото обаче, защото сега си стар, сега можеш само да се завлечеш на кон на Ловния сбор и да се върнеш…

Това люшкане сега — като люлка ли е или като галопиращ кон чат — чат, чат — чат…

— Хопа-хоп! — възкликна той отведнъж.

Стаята изчезна и него вече го нямаше там — силен кучешки лай, стиснал с бедра Черната Бес (дали пък не беше Данди?), той препускаше начело на ездачите. Хопала! Черната Бес е — колко красиво се закова на място, а после се гмурна надолу, по чудо се задържа на крака и се понесе напред. „Не се ли боиш?“ Разбира се, бои се. Счупен врат, смачкани ребра — по дяволите всичко!

Там вдясно сякаш е малко по-ниско и по-лесно… Да, може би, но… Проклета да е! Понесе се към най-високото! Хоп! А, слава богу!

— Господа, за краля!

Доктор Бринли стана пръв на крака и добави разпалено: „Бог да го благослови!“, после пресуши чашата си. Добро момче е този Джордж Пети! Ама неговото момче (принцът) ще си счупи врата някой ден, ако го оставят все така да препуска с коня.

Да, в лова е истината… разбира се, кой доктор би могъл да практикува и да ходи три пъти в седмицата на лов! Тогава по дяволите частната практика! И на колене да го молят пак…

Това ли е истинската причина или ти си просто много лош лекар? Ъ?… Ти ли изостави практиката или тя те изостави?

По носа му се търкулна гневна сълза.

Впиянчен доктор, пияница? Е, та нали го направиха съдия-следовател, а? Това показва, че го уважават, нали? Може би са готови да ти поверят мъртвите, но не и живите.

— Господа, в памет на загиналите!

Тръбата отекна гръмовно в затвореното помещение. И отново всички в стаята се изправиха сковано и застанаха мирно. Повечето от тях имаха свои спомени за тона (защото войната от 1914 г. беше истинска касапница; всички се престориха, че се отдават на спомени).

Владиката произнесе кратко и тържествено слово. Докато говореше, той се стараеше да гледа знамето на Легиона на отсрещната стена, но погледът му неволно се отклоняваше към млад мъж с орденски лентички на гърдите, седнал под него. Черна маска покриваше цялото лице на младия човек, с изключение на устата и брадичката и на нея нямаше дупки за очите… И внезапно цялото помещение завоня ужасно на бира.

За загиналите… докато пиеше след този печален тост, ръката на доктор Бринли трепереше и сърцето му отново се разкъса от спомена за преживяната трагедия — самият той се беше оказал прекалено млад да отиде войник. Защото може ли да има връзка, равна на онази, която обединява завинаги хора, станали заедно герои, колкото и отдавна да е било това? Бях при Алма, бях при Инкерман… Колко хубаво щеше да е, ако можеше днес да каже „Участвах в атаката на Леката кавалерия!“^[1]. Но тогава не го взеха, защото, уви, през 1853 г. беше само на петнадесет години.

Падналите в боя… може би бе заедно с тях, във вечния им непробуден сън; или всяка година само в този тържествен миг, когато вдигаха чаши, съзнаваше, че и той е един от незабравимите. Но скоро все пак ще трябва да умре, и то да умре сам.

Защото доктор Бринли беше достатъчно добър лекар да знае, че само след няколко месеца самият той ще се залежи. За известно време безценната Блодуен — тлъстата, бяла, усмихната Блодуен ще се грижи за него. Но само за известно време. Блодуен беше чудесна гледачка, докато смяташе, че човекът може да се съвземе, но не и за „умирачката“. Това не можеше да понася. Селска жена на петдесет години, леглата на болните я привличаха, както пламъкът на свещта привлича нощната пеперуда, и въпреки това не бе виждала мъртвец! Не, в определен момент, без да каже и дума, Блодуен изчезваше и Ъруен заемаше нейното място. Защото за „умирачката“ Ъруен беше чудесна, добрата Ъруен, склопила очите на повече мъртъвци, от която и да е друга жена в Крос. Хората винаги знаеха какво означава това — да ги остави Блодуен и на мястото й да дойде Ъруен.

А междувременно?… Междувременно пресуши още една чаша.

Изпита усещането, че седи на някакъв връх — предполагаше, че това е върхът на собствената му близка смърт. И все пак колко далеч изглеждаха от върха останалите, тълпата, която цял живот ухажваше. Тази бърбореща и хранеща се… изпълнена с надежди… още млада тълпа.

От своя връх (от изпитото уиски той леко се полюляваше като от вятър) видя разтворени сърцата на всички кралства на света — възможност, за която бе мечтал цял живот. Но, изглежда, напоследък от дъното на душата му бе изплувала някаква промяна — сега разбра, че повече не ги желае.

Внезапно върхът се издигна на невъобразима височина, от която хората изглеждаха като мънички, жестикулиращи мравки. Освен всичко върхът се люлееше с пълна сила напред-назад като от ураган и той трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да не падне.

Надяваше се, че от люлеенето няма да го хване морска болест.

Владиката, който тайно го наблюдаваше, забеляза загубилото израз лице, отпуснатата, разтреперана челюст и си каза: „Най-сетне и този човек е тръгнал да мре“. Но после видя и прозрачните празни очи и си спомни, че се е взирал и в други подобни, по-млади, но водещи към същата бездънна и празна пропаст. „А също е и много, много пиян“, помисли съчувствено владиката.

Може би, ако се смяташе от долу нагоре, старият доктор беше три четвърти мъртъв — защото там, където някога бе имало по-дълбоки чувства, вече цареше празнота. Но дори и сега, във все още живия крайчец на съзнанието му нещо помръдваше — нещо, което го дразнеше и му се изплъзваше, защото съвсем не можеше да разбере какво е то…

— Четвъртък — обади се нещото.

Отгоре на всичко очите му започнаха да смъдят от сълзи! Значи този четвъртък бе свързан с нещо неприятно. „Четвъртък?“ „Четвъртък?“ „ЧЕТВЪРТЪК?“ Думата кънтеше настойчиво в главата му като камбана. Отпи още глътка уиски, за да призове изневеряващата памет. А-а ха! Сега си спомни. Обаждането по телефона, малкото телце… трябваше да проведе разследване.

При това твърде празните му напоследък очи се позамъглиха, челюстта се затвори, отпуснатите бузи се изопнаха и лицето сякаш придоби някакъв израз. Той се обърна и хвана владиката с лявата си ръка — ръката, с която държеше поводите на коня — цялото му лице се свъси от усилието да се изрази.

— Пресвети владико — преглътна той, — та това е съвсем мъничко момиченце! — Владиката се обърна и го изслуша внимателно, но озадачено. — Невръстно детенце — продължи доктор Бринли. — А аз съм жив и вие също!

Владиката си остана озадачен, а докторът — леко шокиран, защото установи колко малко собствените му патетични думи развълнуваха него самия. Затова се опита отново — или поне старческият му глас затрепери достатъчно драматично.

— Мъничко момиченце, нямало шест годинки, казаха. Мъртво! Кажете ми какво означава това, вие, божият човек!

После хлъцна, съвсем се разплака и бутна чашата си. Всички обърнаха приветливи, внимателни лица към него.

— Хайде, докторе — чу той Главния управител да казва. — Време е за „Клемънтайн“.