Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (8)

8

Доктор Коупланд ме беше изоставил в ръцете на една психоаналитичка с кабинет в Кеймбридж и сега отивах на първия си сеанс и търсех къде да паркирам на Линеън стрийт. Бях избрала внимателно подходящ тоалет за случая — костюм на тънко райе на Дона Карън. По-скоро строг. Щях да се държа като професионалист, който отива на среща с друг професионалист.

Както навсякъде в Кеймбридж, на Линеън стрийт трудно се намира място за паркиране и както и за всяка друга среща в моя живот, аз закъснях. Най-сетне успях да паркирам до тротоара точно пред един противопожарен кран и продължих с бърза крачка. Кабинетът й беше на първия етаж на голяма бяла викторианска къща с веранда. Бях си записала инструкциите. „Влезте, без да чукате, и седнете в чакалнята отляво.“

В чакалнята свиреше тиха музика; имаше купчина с броеве на „Ню Йоркър“. В миналото помещението сигурно е било използвано като салон — голяма камина със зелени плочки все още заемаше по-голямата част от стената. Над нея имаше огледало и аз проверих дали косата ми е в ред и дали блясъкът ми за устни не е прекалено лъскав. После седнах, взех един брой на „Ню Йоркър“ и го разтворих в скута си, за да избегна всякакъв визуален контакт с евентуални други пациенти.

В дъното на помещението се отвори една врата, после външната врата също се отвори и затвори и чух глас да пита:

— Мис Рандъл?

Бързо се изправих.

— Аз съм.

— Здравей — каза гласът. — Аз съм доктор Силвърман.

Оставих списанието на масата. Тя ми махна да я последвам и ме въведе в кабинета си, където ми направи знак да седна, плътно затвори вратата, заобиколи бюрото си и седна. Първото нещо, което забелязах, беше колко е красива и колко елегантно е облечена. Гримът й беше дискретен, но въздействащ. Изглеждаше като истинска жена. В сравнение с нея се почувствах като момиченце.

— Кажи ми защо си тук — запита доктор Силвърман.

— Съпругът ми, тоест бившият ми съпруг, се жени повторно.

Доктор Силвърман кимна.

— Скоро ли е сватбата?

— Съвсем скоро.

— И ти се чувстваш зле?

— Съкрушена съм.

— Минават ли ти мисли за самоубийство?

Замълчах, за да помисля сериозно по въпроса.

— Не — отвърнах накрая. — Просто съм много, много нещастна.

— Би трябвало да можем да те оправим — каза тя.

Кимнах. Очите ми отново се напълниха със сълзи.

Просто чудесно — отиваш на среща с новия си психоаналитик и трийсет секунди по-късно се разреваваш.

— Как се казва бившият ти съпруг? — попита доктор Силвърман.

— Ричи.

— Разкажи ми за теб и Ричи — предложи тя.

Започнах. По средата на историята се разревах. Опитах се да преглътна сълзите, но не успях. Доктор Силвърман побутна към мен пакет салфетки през бюрото. Заех се да ги използвам по предназначение, плаках и разказвах, плаках и разказвах и накрая доктор Силвърман меко каза:

— Времето ни за днес приключва.

Кимнах и направих жалък опит да се овладея.

— Има ли някаква надежда да се оправя, докторе? — попитах.

— Да не избързваме — отвърна тя.

Това клише ме подразни.

— Да, права сте — казах. — За къде да бързаме?

— Значи следващата седмица? — каза тя. — По същото време?

— Дали няма да е по-добре да идвам повече от веднъж седмично? — попитах аз.

— Искаш ли? — попита доктор Силвърман.

— Нямам никакво намерение да продължа да се чувствам като отхвърлената нещастница, която представлявам в момента — отвърнах искрено. — Ще го превъзмогна. Ще оздравея.

— Ами тогава ела в понеделник — предложи доктор Силвърман. — И после пак, в четвъртък.

— Ще дойда.

Тя ми написа една бележка с деня и часа на сеанса. Взех бележката и я прибрах в дамската си чанта, при пистолета.

— Разведени сме от пет години — казах. — И двамата сме имали други връзки. Защо ми е толкова трудно?

— Ще се опитаме да разберем — обеща доктор Силвърман, стана и ме изпрати до вратата.