Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (3)

3

Роузи беше с черно-бялата си каишка, в тон с черно-белия си нашийник и, разбира се, в тон със собствените си цветове. Тя подскачаше, а аз вървях по Атлантик авеню. Двете прекосихме огромна строителна площадка, а после завихме по Маршъл стрийт към ресторанта на Спайк близо до Куинси Маркет. Беше малко уютно заведение. Преди Спайк беше управител през деня и изнасяше представления в него вечер, когато ресторантът функционираше като комедиен клуб. После му стана собственик. Първата му работа беше да смени името на ресторанта, който сега се казваше просто „Ресторантът на Спайк“. Втората му работа беше да се оттегли от шоу бизнеса. Комедийният клуб спря да функционира, а в замяна беше подобрено менюто на ресторанта.

Интериорът си остана същият — червени стари тухли и голи греди на тавана. Но качеството на храната чувствително се подобри. Обслужването беше чудесно. Сервитьорите бяха по-добре облечени. А Спайк, тъй като вече беше заложил личните си средства в това начинание, се опита да подобри собственото си отношение към клиентите. Предвид характера му опитът не беше съвсем успешен.

Зад входната врата на ресторанта на Спайк, където стоеше служителката, която посрещаше клиентите, имаше малка масичка, върху която беше поставена табелка с надпис:

„Забранено за кучета, с изключение на кучета водачи“.

Тя бе млада жена в жълта ленена рокля, която познаваше както мен, така и Роузи. Затова не възрази, а просто ни заведе до една маса, където да седнем на пейка с гръб към стената, под прав ъгъл към бара. Роузи подскочи и се настани до мен на пейката.

— Да ви доведа ли Спайк? — попита жената.

— Ако обичате.

— Ще му кажа, че сте тук — каза тя. — Искате ли нещо?

— Само кафе — отвърнах аз.

— Сега ще кажа да ви го донесат — кимна тя.

И наистина го направи, докато отиваше към дъното на помещението. Четирите жени на съседната маса се бяха срещнали за ранен обяд и обсъждаха някаква скорошна постановка в Америкън Репертъри Тиътър. Изглеждаха въодушевени от нея. Сервитьорката ми донесе кафе и кифличка.

— Кифличката е за Роузи — обясни тя.

— Благодаря ви.

Сипах си мляко и захарин и разбърках кафето. Роузи впи в кифличката поглед, съсредоточен като лазер. Отчупих й едно парченце, сложих го на масата пред нея и тя го изяде.

Възрастна жена с очила като на Арлекин ни изгледа ужасено.

— Това е недопустимо — заяви тя.

Подпрях главата си на стената зад мен, затворих очи, поех си дълбоко въздух и не отговорих нищо. Когато отворих очи, пред масата ми стоеше Спайк. Беше огромен и във всяко отношение приличаше на мечка. Беше късо подстриган и облечен с бяла риза и бежови панталони с изряден ръб. Носеше тъмночервени мокасини без чорапи. Мокасините му блестяха.

Спайк ме изгледа втренчено, дръпна един стол от съседната маса и седна срещу мен.

— Какво има? — попита.

Възрастната жена направи знак на служителката в жълтата рокля да дойде при нея.

— Искам да говоря с управителката — заяви тя.

Младата жена се усмихна очарователно.

— Аз съм управителката — обясни. — Казвам се Миранда.

— Е, няма ли да направите нещо с онова куче?

— Роузи е от постоянните ни клиенти — отвърна Миранда, без да спира да се усмихва.

— Значи не възнамерявате да предприемете нещо?

— Предлагам ви един удобен компромисен вариант — каза Миранда. — Искате ли да ви преместя на друга маса?

— Предпочитам да остана тук — заяви жената. — Освен това искам да разговарям с шефа ви.

— Разбира се — отвърна Миранда. — Седите точно до собственика. Казва се Спайк като името на ресторанта.

Възрастната жена и трите й приятелки говореха безупречен английски, все едно всичките бяха учили в скъпия частен колеж „Радклиф“. Изглеждаха така, сякаш се обличаха от магазина „Елън Трейси“.

— Приятно ми е да се запознаем — каза възрастната жена.

— На мен също — отвърна Спайк.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но видях една табелка на вратата. Там пишеше „Забранено за кучета, с изключение на кучета водачи“.

Спайк погледна първо към Роузи, после към Миранда и накрая пак към жената.

— А, да, разбира се, госпожо — каза той. — Напълно разбирам какво искате да кажете.

После се изправи и заяви:

— Веднага ще се погрижа.

Спайк отиде до масичката на управителката, пресегна се и отвори едно чекмедже. Движенията му бяха толкова грациозни и прецизни, сякаш тежеше наполовина по-малко от действителните си килограми. Той извади черен маркер от чекмеджето, наведе се и внимателно допълни „… и Роузи Рандъл“ след надписа на табелката. После прибра маркера в чекмеджето, отстъпи една крачка назад, прочете надписа, кимна удовлетворено и се върна на мястото си.

— Благодаря ви, че ми обърнахте внимание — каза той на жената с очилата.

— Но вие… вие… не можете просто така да променяте надписа и да позволявате на кучета да се хранят от масата в ресторанта.

Спайк я погледна леко объркан. Усещах, че полага усилия да подобри отношението си към клиентите.

— Може би е добре Миранда да ви намери друга маса — предложи той.

— Не става въпрос за друга маса — възрази жената. — Става въпрос, как да се изразя… за хигиена.

Доброто отношение на Спайк към клиентите отиваше по дяволите.

— Роузи е ваксинирана срещу всякакви болести — отвърна той. — Според мен не можете да я заразите с нищо.

Миранда се въртеше наоколо, защото знаеше колко крехко е търпението на Спайк.

— Дами, ако обичате, елате с мен — предложи бързо тя. — До прозореца има чудесна маса. Ще накарам сервитьорката да премести всичко… а освен това обядът ви ще бъде за сметка на заведението.

Даваше им възможност да си довършат обяда, да си запазят достойнството и да си спестят няколко долара. Дамите не я пропуснаха. В рамките на минута и четирите бяха преместени на друга маса, чиниите им ги последваха и те отново започнаха да се хранят, макар че от време на време поглеждаха недоволно към мен, Роузи и Спайк.

— Не си и помисляй да уволняваш Миранда — посъветвах го аз.

— Не ми е хрумвало, за бога — отвърна той. — Така ще фалирам за един месец.

Помълчахме. Спайк ме гледаше. После се изправи, заобиколи масата и седна до мен.

— Виждаш ми се много разстроена — каза Спайк. — И искам да ми разкажеш защо.