Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съни Рандъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Melancholy Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2021)
Допълнителна корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Тъжното момиче

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-083-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884

История

  1. — Добавяне

23

— Така и не разбрах защо изобщо се е влюбил в нея — казах аз. — Тя е толкова тъпа, заядлива и… егоистична.

Тази сутрин доктор Силвърман беше облечена със сив костюм и черно поло.

— Разкажи ми нещо повече — помоли доктор Силвърман.

Днес направо не можех да взема думата от нея.

— Баща ми се преструва, че тя е умна. Винаги се държи така, сякаш е цяло чудо да се опекат агнешки пържоли или да се намерят загубените ключове от колата, или да се купи някаква евтина дамаска за канапето. Винаги я хвали така, сякаш никой друг не би се справил с подобна задача.

— Това сигурно те изнервя.

— И още как — потвърдих. — От своя страна тя винаги се държи с него така, все едно е спечелила някакво състезание.

— Може би точно това е направила — каза доктор Силвърман.

— Състезание срещу мен? — попитах.

— Така ли мислиш? — попита на свой ред доктор Силвърман.

— Да. Срещу мен и сестра ми. За вниманието на татко.

Доктор Силвърман кимна. Изглежда, разбираше всичко. Или може би просто се преструваше, защото това й беше работата. Все пак излъчваше топлота. Усещах я. Както и дистанцията. Не можех да разбера как успява да излъчва и двете едновременно. Мълчеше и не казваше нищо.

— Елизабет е по-голяма от мен — продължих. — И не ме обича. Сигурна съм, че ме мрази от деня, в който съм се родила.

— А сега как се разбирате?

— Не се разбираме. Поддържаме връзка, защото все пак сме сестри. Но продължаваме да не се обичаме.

— Защо? — попита доктор Силвърман.

— Защо ли?

Тя кимна.

— Предполагам, защото тя адски прилича на майка ми — отговорих. — И твърдо вярва, че една жена не е постигнала нищо в живота, ако не си е намерила мъж.

— Тя има ли си мъж?

— Повече от един — отвърнах. — В момента е разведена. И отчаяна. Спи с всеки, който й предложи.

— А при теб? — попита доктор Силвърман.

— След моя развод? Не. Тогава се справих доста добре. Ако ми харесаше някой, спях с него, ако не ми харесаше, не го правех.

— До неотдавна — добави доктор Силвърман.

— Да.

Настъпи тишина.

— В момента не спя с никого — казах накрая.

Доктор Силвърман замълча. Аз също. Вече не ми беше толкова трудно да мълча в нейно присъствие.

— Можеш ли да направиш сравнение? — попита доктор Силвърман.

— Между мен, майка ми и сестра ми?

Тя кимна.

— Аз съм по-добрата — усмихнах се аз.

— Разкажи ми — предложи доктор Силвърман.

— Винаги успявам във всичко, с което се захвана. Спортувах. В колежа бях в отбора по гребане, кану-каяк. Баща ми ме научи да стрелям. Обичах да ходя на мачове с него. Обичах да си говорим за работата му. Той беше ченге. Пенсионира се с чин капитан. Понякога ме вземаше със себе си в управлението. Бях забавна по свой си начин. Момчетата ме канеха на срещи. Бях популярна в училище. Изкарвах добри оценки. Макар и не колкото Елизабет. Тя имаше само шестици, всяка година. Това адски впечатляваше майка ми, но някак си знаех, а според мен и баща ми знаеше, че оценките не са чак толкова важни. Аз изкарвах петици и четворки почти без усилие.

— Изглежда, си била доста близка с баща си.

— Да — потвърдих аз.

И тогава доктор Силвърман ме попита:

— Ти ли беше любимката му?

— В сравнение със сестра ми?

— Или с майка ти — добави тя.

Отново замълчах, за да обмисля отговора си. Всъщност много добре го знаех. Просто се опитвах да го кажа така, че да не прозвуча като пълна идиотка. Най-накрая се примирих.

— Мен ме харесваше най-много от трите.

Доктор Силвърман кимна. Отново замълчахме. Усещах някаква огромна тежест в себе си.

— Сега да не започнем с едиповите комплекси? — попитах аз.

— Какво имаш предвид?

— Че искам да убия майка си и да се омъжа за баща си… символично, разбира се.

— Не знам — отвърна доктор Силвърман. — Започваме ли с едиповите комплекси?

— Ей — възразих. — Ти си специалист по едиповите комплекси, ти ще кажеш.

Доктор Силвърман се усмихна.

— Нека да кажем, че просто те е харесвал най-много от трите.

— Да.

— Това може да е доста голямо бреме за едно младо момиче. Особено ако майка й създава проблеми.

— О, за бога — казах аз. — Значи наистина съм искала да убия майка си и да се омъжа за баща си? Това е ужасно изтъркано.

— При нормални обстоятелства се опитвам да избягвам израза „едипов комплекс“ — каза доктор Силвърман. — Това е просто етикет, и то не особено полезен.

— Тогава защо говорим за него, по дяволите?

Доктор Силвърман само се усмихна.

— Защото аз първа започнах — казах след малко.

— Така стана — съгласи се тя.