Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (14)

14

Обадих се на Ричи по мобилния телефон.

— Налага се да пътувам извън града за няколко дни — казах. — Можеш ли да вземеш Роузи при теб?

— Естествено, доведи я — отвърна Ричи. — Бездруго ми беше дошло времето за свиждане.

Не ми се искаше да я водя лично. Не исках да се срещам със заместничката си.

— Сега в Марбълхед ли живееш?

— Да. Знаеш ли адреса?

Знаех адреса.

— Не — отвърнах. — Дай ми го.

Той ми го продиктува.

— Сега ли ще дойдеш?

— Да. Ще бъда при теб след един час.

— Добре — каза Ричи. — Ще те изчакам.

Досетих се защо ще ме изчака. Не искаше да ме изправя пред необходимостта да оставям Роузи при новата му жена, която никога не бях виждала. А може би тя нямаше да бъде там.

Всъщност ми отне по-малко от час, защото минах през тунела „Тед Уилямс“ и нагоре по шосе 1А. Пристигнах по-рано. Ричи живееше в голяма къща на скалите, с изглед към океана. Никога не бях ходила там. Когато вземаше Роузи да му погостува, Ричи винаги я прибираше на път за вкъщи. Подминах къщата, направих обратен завой и спрях на едно място, откъдето двете с Роузи можехме да гледаме към океана и Престън Бийч. Бях излязла от къщи в 9:15. Сега беше едва десет без десет. По-скоро щях да умра, отколкото да пристигна по-рано. Значи ми оставаха двайсет и пет минути за убиване. Времето беше приятно и слънчево, с лек вятър. Водата изглеждаше ярка и студена. Роузи се беше свила на кълбо на пода на колата близо до радиатора и спеше. Няколко чайки се носеха във въздуха над мястото, където брегът се срещаше с океана. Винаги има чайки, независимо какво е времето.

В 10:13 подкарах колата, излязох на заден ход на пътя и тръгнах към къщата на Ричи. В 10:17 паркирах на върха на стръмната алея, която водеше към входа. Чувствах се така, сякаш душата ми е пропаднала в някаква бездънна пропаст. Роузи позна къде се намираме и весело заподскача към предната врата, като махаше опашка с всички сили. Когато Ричи й отвори вратата, направо полудя от радост и се завъртя няколко пъти, както правят бултериерите в такива случаи. Зад Ричи стоеше слаба руса жена. Блондинката приклекна, Роузи хукна към нея и щастливо изквича. Блондинката се наведе още малко и Роузи започна да я ближе по лицето.

Квичене и близане. Господи боже.

— Съни, запознай се със съпругата ми Катрин — каза Ричи. — Катрин, това е Съни Рандъл.

Катрин се изправи. „Божичко — помислих си. — Прилича на мен.“

Стиснахме си ръцете.

— Много се радвам най-сетне да се запознаем — каза Катрин.

— Аз също — отвърнах.

Мразех я с всяка клетка на тялото си. И тя, естествено, го осъзнаваше.

— Искаш ли да ти покажа къщата? — предложи Катрин. — Току-що направихме ремонт на втория етаж.

— Много ми се иска — отвърнах. — Но трябва да хвана самолет за Чикаго.

— Ами значи следващия път.

— Естествено — казах.

— Ще се грижим за Роузи — каза Катрин. — Тя е чудесно куче.

— Да — отвърнах аз. — Чудесна е.

Лицето на Ричи беше напълно безизразно. Роузи вече се беше наместила на канапето, лежеше по гръб и виреше късите си крака във въздуха. Отидох при нея, седнах за малко, погалих я по корема, наведох се и я целунах.

— Бъди добро момиче — казах. — Няма да отсъствам дълго.

Роузи размаха опашка. Аз се изправих.

— Трябва да се върна до петък — обясних. — Ще се обадя да си я взема.

— Роузи винаги е добре дошла тук — каза Катрин.

— Благодаря, Катрин — отвърнах. — Радвам се, че се запознахме.

Пак си стиснахме ръцете. Целунах Ричи по бузата и си тръгнах.

Катрин ми се видя много приятна жена. Ричи я обичаше. Роузи я харесваше. Очевидно не беше лоша.

Отидох до летището, оставих колата в гаража и си купих билет за Чикаго за 1:30. Полетът отне два часа. През цялото време мислех как да убия Катрин, без да ме хванат.