Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (34)

34

Доктор Силвърман беше облечена с черен костюм и бяла копринена блуза. Носеше перлена огърлица и дискретни перлени обици. Както обикновено не носеше пръстени. Естествено, много омъжени жени нарочно не носят халка. Аз например не носех моята чак толкова усърдно, докато бях омъжена. Ричи обаче я носеше. Носеше я навсякъде, като някакъв амулет или нещо подобно. Запитах се дали това означава нещо.

— Сега ще ти разкажа какво стана, докато бях в Ню Йорк — заявих.

Доктор Силвърман леко повдигна вежди, за да ми покаже, че няма търпение да ме изслуша.

— Нали се сещаш за онзи случай, по който работя, с истинските родители на Сара Маркам и прочие?

Доктор Силвърман кимна. Дали наистина си спомняше, или просто ми даваше знак да продължа?

— След като ние със Спайк си поговорихме с онези двама типове в гората…

Пак спрях и я погледнах, за да проверя дали си спомня за какво говоря. Знаех, че има много пациенти. Очевидно не си водеше бележки. Не ми се вярваше да записва разговорите ни, без да ми каже. Така че се налагаше да разчитам на паметта й.

— Спайк е твоят полезен приятел — отбеляза тя.

Очевидно си спомняше. От друга страна, това описание беше толкова общо, че както обикновено не можех да бъда сигурна. Отказах се да я изпитвам и продължих:

— Както и да е. Те ми дадоха едно име, на адвоката Айк Роузън, така че аз отидох в Ню Йорк и на свой ред Айк също ми каза едно име, на адвоката Питър Франклин. Така че аз поговорих с Франклин и се оказа, че той е адвокат на Лоли Дрейк, телевизионната водеща.

Доктор Силвърман кимна.

— А Лоли Дрейк е започнала кариерата си в същото радио, в което е работил Джордж Маркам, при това по същото време.

— Може би е просто съвпадение — отбеляза доктор Силвърман.

— Може би — съгласих се. — Но в такъв случай не ми остава нищо, което да разследвам оттук нататък.

— И това е вярно — каза доктор Силвърман.

Ръцете й изглеждаха силни. Беше с перфектен маникюр и безцветен лак, от който ноктите й дискретно блестяха. Беше трудно да се определи възрастта й. Най-вероятно все пак беше по-голяма от мен.

— Работата е там — продължих, — че сексът отново ме изненада в гръб.

— В гръб? — повтори доктор Силвърман.

— Просто така се казва — обясних.

Доктор Силвърман кимна.

— Разкажи ми.

И аз й разказах как съм заблудила Роузън, че ще правя секс с него, а после съм спала с Франклин.

— Направих му няколко снимки — казах накрая. — Ще ги покажа на Карп и ще проверя дали наистина Франклин го е наел.

— И ако е той?

— Значи съм спала с врага.

— Но ти си била наясно с тази възможност още когато си го направила, нали? — попита доктор Силвърман.

— Да.

Тя не каза нищо.

— Стана ми малко гадно — признах.

— За какво?

— Ами защото се престорих, че, хм, си падам по горкия шишко Айк Роузън само за да го накарам да ми каже това, което ми трябваше.

— Работата ти е такава — каза доктор Силвърман. — Няма никаква причина да не се възползваш от всички възможни преимущества.

— Предполагам, че е така.

— А не ти ли стана гадно за Франклин? — попита доктор Силвърман.

— Не. Не е ли странно?

— Странно?

— Да. Може да се окаже, че той е много лош човек, и аз бях наясно с тази възможност, но въпреки това веднага скочих в леглото му.

— Може би чарът му се крие именно в този недостатък — обясни доктор Силвърман.

— Как така?

— Може би ти е било по-приятно — продължи тя, — защото няма почти никакъв шанс това да се превърне в дългосрочна връзка.

— Защото той може би е от лошите?

— Не си останала да спиш при него, нали? — попита доктор Силвърман.

— Не — отвърнах. — Много мразя да оставам да спя.

— Наистина ли?

— Е, нали знаеш как изглеждаш на сутринта и как изглежда мъжът, проблемът с тоалетната, банята и обличането, докато той те гледа… Всичко става доста, хм, неудобно, щом веднъж страстта премине. Освен това може да му се прииска да го направим пак, а аз не обичам да правя секс сутрин, преди да съм закусила.

Доктор Силвърман се усмихна. Запитах се дали изобщо се сблъсква с подобни проблеми.

— Мислиш ли, че когато си тръгваш веднага след секса, подчертаваш факта, че всичко е било само секс?

— Май да — отвърнах.

Помълчахме. Доктор Силвърман вежливо ми се усмихваше. Пръстите ми леко барабаняха по бедрото. Доктор Силвърман ги забеляза. Значи разбираше и езика на тялото, така ли? Темата на разговора беше много интересна. Дали наистина винаги исках да покажа, че за мен всичко е просто секс? Или в крайна сметка всичко опираше до неудобството да прекараш нощта с някой, когото не познаваш твърде добре? Или пък, точно обратното, познаваш твърде добре?

— Нека ти разкажа какво сънувах — предложих.

Тя кимна.

— Разхождам се с Роузи из някакъв селски пейзаж. На върха на един хълм има поток, а над него минава мостче. Не си спомням да съм била на такова място в действителност. Прилича по-скоро на схематичните селски пейзажи от картините. Роузи тича около мен и се отдалечава все повече и повече. Когато я извикам, се връща, но не съвсем. Тя си прекарва страхотно. Но аз се чувствам малко притеснена, че тича наоколо, без да е съвсем сигурно, че ще се върне. Обикновено я разхождам на каишка.

Доктор Силвърман чакаше да продължа. Изглежда, й беше интересно.

— И това е всичко — казах накрая.

— Как се почувства?

— Докато сънувах или когато се събудих?

Доктор Силвърман се усмихна.

— И двете.

— Докато сънувах, се чувствах малко притеснена за нея, както казах.

Доктор Силвърман кимна.

— А след това? — попита. — Когато се събуди?

— Точно това е странното — отвърнах. — Сега, когато съм будна, този сън ми харесва. Харесва ми да си представям, че Роузи тича така, без каишка.

— Свободна — обясни доктор Силвърман.

Погледнах я за момент. Сега пък какво искаше?

— Да — съгласих се. — Свободна.

Тя кимна и не каза нищо. Аз също замълчах. Не знаех накъде да продължа. След малко доктор Силвърман погледна часовника си. Винаги го правеше по един и същ начин. Това беше нашият малък ритуал. Нейният начин да ми подскаже, че времето ни е изтекло.

— Аз… — започнах.

— За днес приключихме — прекъсна ме тя.

— Не знам…

Тя почака малко. После заяви:

— За никъде не бързаме. Ще се видим в четвъртък.

Станах и отидох до вратата. Тя също се изправи, както винаги, и ме изпрати.

— Свободна — повторих аз.

Тя се усмихна и ми отвори.

И аз излязох.