Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (15)

15

От Чикаго до Куод Ситис имаше и самолети, но сигурно бяха от малките, в които ме е страх да летя, затова предпочетох да наема кола. Пътят от летище „О’Хеър“ върви почти право на запад през прерията на щата Илинойс, където равният селскостопански релеф се разнообразява само от силозите или от още по-големите силуети на зърнените елеватори. Пристигнах около седем вечерта и се настаних в някакъв мотел в Молин, недалеч от летището на Куод Ситис. Молин се намираше на източния бряг на река Мисисипи, заедно с Рок Айланд. На западния бряг на реката бяха Бетъндорф и Дейвънпорт, другите два града, които преди влизаха в територията на Куод Ситис.

Радиото се помещаваше в ниска продълговата бетонна сграда на шосе „Джон Диър“ и на сутринта аз отидох право там. Помотах се на рецепцията, докато служителката се опитваше да се сети с кого точно трябва да говоря по моя въпрос. После почаках още малко, докато човекът, с когото трябваше да се срещна, реши дали му се говори с мен, или не. Докато чаках, се наложи да послушам малко от програмата на радиото, която вървеше в момента. Беше от онези предавания, в които се обаждат слушателите. Водещият вдигаше телефона и обсъждаше с тях въпроса за абортите. Програмата не ми се стори особено скандална. Водещият беше против абортите, слушателите също, така че разговорите протичаха много спокойно.

Разгледах снимките на водещите, които бяха закачени на стената до бюрото на рецепцията. Имаше една жена и трима мъже. Жената и двама от мъжете изглеждаха млади. За тях работата им тук сигурно беше само стъпка в кариерата, преди да продължат по-нагоре. Третият мъж изглеждаше стар. За него това сигурно също беше само една крачка, но в обратна посока.

Най-сетне един дребен, безупречно облечен млад човек с бяла риза и червена вратовръзка дойде на рецепцията и се обърна към мен.

— Вие ли сте мис Рандъл?

— Да.

— Здравейте, аз съм Джеф. Аз съм директорът на радиото — представи се той и махна към вратата зад гърба си. — Заповядайте.

Кабинетът на Джеф не беше голям, а по стените имаше още снимки. На част от тях също се виждаха водещите от снимките на рецепцията, а лицата на повечето от останалите ми бяха напълно непознати, като се изключи Адлай Стивънсън, който беше стиснал ръката на някакъв друг човек пред входа на радиото, както и младата Лоли Дрейк, позираща пред микрофон с логото на радиото.

— Лоли Дрейк е работила тук? — попитах.

— Веднага след като е завършила право — отвърна Джеф. — Половин час с обаждания на слушатели, по обяд. Давала е юридически консултации по радиото.

— Не може да бъде — казах.

— Всеки трябва да започне отнякъде — каза Джеф.

— Наистина ли?

— Наистина — повтори той убедено. — С какво мога да ви помогна?

— Търся един човек, който, изглежда, е работил тук в началото на осемдесетте — обясних аз. — Казва се Джордж Маркам.

— Не може да бъде — учуди се на свой ред Джеф. — В началото на осемдесетте съм бил в първи клас.

Кимнах.

— Пазите ли някакъв архив?

— Сигурно някъде се пази — отвърна той. — Но аз имам по-добро предложение.

Джеф се пресегна през бюрото си, натисна бутона на интеркома и каза:

— Мили, ела за момент, моля те.

После отново се облегна назад и ми се ухили.

— Имам си Мили. А Мили е присъствала лично, когато Адлай Стивънсън е прерязал лентата при откриването.

Мили влезе. Беше висока, кокалеста, с доста зъл вид, а изсеченото й лице беше набраздено с множество бръчици. Косата й беше сива, къдрава и късо подстригана. Бузите й бяха хлътнали като на дългогодишен пушач.

— К’во ти трябва, Джеф? — попита тя и седна до мен.

Джеф хвърли поглед към визитната ми картичка на бюрото си, за да си спомни името ми.

— Съни Рандъл, това е Мили Макнийли.

Мили се пресегна и здраво стисна ръката ми.

— Приятно ми е — каза тя с хриптене.

— Мис Рандъл е детектив от Бостън.

— Без майтап? — каза Мили. — Момиче детектив?

— Само две сме, аз и Нанси Дрю от детските криминални романи — отвърнах. — Помните ли Джордж Маркам?

— Джордж ли? Естествено. Той работеше тук, в кабинката, беше гласът на радиостанцията.

Тя постави ръката си на ухото като слушалка и започна да имитира ниския му мъжки тембър:

— „Вие слушате «Гласът на Куод Ситис».“

— Сега се казва „Куод Ситис токшоу“ — обади се Джеф.

Извадих снимката на Джордж Маркам от дамската си чанта и я вдигнах пред Мили.

— Това той ли е? — попитах.

Мили носеше на врата си очила за четене. Вдигна ги, сложи ги на носа си, взе снимката и я разгледа, като я държеше възможно най-далеч от очите си.

— Естествено — отвърна. — Това е Джордж. Еха, той май хич не се е разхубавил с годините.

— Едно време хубав ли беше?

— И още как — отвърна Мили. — Но това беше преди двайсет години. Тогава и аз му се свалях.

— Стана ли нещо? — попитах я.

Мили се засмя.

— Не е твоя работа.

— Естествено — отвърнах. — Той беше ли женен по това време?

— Жена му беше омъжена — отвърна уклончиво Мили.

— Но той хойкаше?

— Не издавам училищни тайни — отвърна Мили.

— И е работил тук през осемдесет и първа?

— Ами чакай да видя, беше горе-долу по времето на Лоли. Тя дойде през осемдесета. Значи той е работил тук от седемдесет и девета до… осемдесет и четвърта.

— Имаше ли дете? — попитах.

— Не знам за такова нещо.

— Жена му беше ли бременна?

— Виждала съм я само няколко пъти, когато е идвала в радиото. Видя ми се голям темерут.

— Изглеждаше ли да е бременна?

— Не.

— И какъв човек беше Джордж?

Мили извади един пакет цигари „Честърфийлд“, от дългите без филтър, изтръска една, измъкна я от пакета със зъби, подхвърли пакета на бюрото и щракна запалката си „Зипо“. После дълбоко пое от дима, изпусна го на малки кръгчета, извади цигарата от устата си и я хвана с дясната ръка, между показалеца и средния пръст.

— Правеше се на баровец — отвърна накрая.

Явно отдавна държеше цигари с тази ръка. Пръстите й бяха жълти от никотина.

— Как така? — попитах.

— Ами не пропускаше да отбележи, че само минава оттук. Постоянно намекваше как е работил в по-голям бизнес и познава по-важни хора от нас.

— Но все пак е работил тук, нали така?

— Ей — обади се Джеф.

Усмихнах се.

— Извинявайте. Просто…

Свих рамене.

— Добре де, добре — съгласи се Джеф. — Знам.

— Каза ли къде е работил преди това? — попитах аз.

— Не. Беше малко по-възрастен от повечето момичета, които работеха тук, освен мен, и постоянно им се фукаше как е работил с Уилям Би Уилямс в Ню Йорк или с Милт Розенбърг в Чикаго.

— Ти вярваше ли му?

Тя изсумтя и дръпна от цигарата си.

— Естествено, че не. Просто искаше да им свали гащите.

— Успяваше ли?

Мили сви рамене.

— Откъде да знам.

— Ами на мен ми изглежда като човек, който доста е изневерявал на жена си.

— Няма нито да го потвърдя, нито да го отрека.

— И доколкото знаеш, не е имал деца.

— Доколкото знам — отвърна Мили. — Естествено, никога не съм ходила у тях.

— А някой дали е ходил? Бил ли е по-близък с някого, когото все още мога да намеря?

— Не съм чувала.

— В този бизнес хората се сменят бързо — обясни Джеф.

— Освен старата Мили — каза Мили. — Работя тук още от петдесета година. Завърших училище за машинописки и постъпих направо в радиото. Тогава пускаха Пати Пейдж.

— „Пеещото чудо“ — кимнах аз.

— Да не си по-голяма, отколкото изглеждаш? — попита Мили.

— Всъщност не. Просто имам един приятел, Спайк, който събира всичките й стари плочи.

— Кой знае защо — отбеляза Мили.

— Кой знае защо — съгласих се. — Ти лично харесваше ли Джордж Маркам като човек?

Мили помисли почти цяла минута, докато си изпуши цигарата.

— Не — отвърна накрая. — Не го харесвах. Беше сладък, наистина, но нищо повече. Сякаш нямаше никакви други амбиции, освен цял живот да повтаря „Вие слушате «Куод Ситис токшоу»“.

— „Гласът на Куод Ситис“ — поправи я изнервено Джеф.

— Става за една вечер, но не и за цяла седмица? — попитах.

Мили широко ми се усмихна.

— Знаеш за какво говоря.

— Да — кимнах аз. — За съжаление.