Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (57)

57

Роузи вече се беше разходила и бе закусила, а аз пиех кафе и рисувах, когато Сара най-сетне се събуди на канапето в моята мансарда.

— Още ли рисуваш онази сграда? — попита ме тя.

— Саут Стейшън — уточних.

— Защо рисуваш сгради?

— Харесва ми как изглеждат — обясних.

— Ако аз бях художничка, щях да рисувам цветя, езера и други подобни. Разни красиви неща.

— Аха — казах.

Сара се изправи. Роузи отиде при нея и я подуши по глезена. Сара я погали.

— Сега съм сама — каза тя.

Спрях да рисувам.

— Как така? — попитах.

— Ами, вече нямам родители. Нямам приятел. Сама съм.

— Имаш мен — изтъкнах.

— Знам. Но не е същото.

— Не — съгласих се. — Не е.

— Таксите ми в колежа и общежитието са платени до края на семестъра — каза тя.

Кимнах.

— Значи ще се върна там — каза Сара.

— В колежа ли?

— Да. Трябва да започна да се уча да живея сама. Не мога да спя на твоето канапе до края на живота си. Съвсем скоро ще трябва да си намеря работа.

— Сигурно ще можеш да започнеш работа при Спайк — предложих.

— Като каква?

— Той ще реши. Можеш ли да работиш на бара?

— Не знам.

— Можеш да се научиш — предложих. — Имаш ли някакви пари?

— Имам две монети по двайсет и пет цента — отвърна тя. — Но мога да спя и да се храня в колежа.

— Мога да ти дам сто долара — казах аз. — Когато ги похарчиш, мога да ти дам и още. Докато стъпиш на крака.

— Не би трябвало да вземам пари от теб.

— Защо не? Нали сме приятелки? Приятелите си помагат в трудни моменти.

Сара тъжно се засмя.

— Първо аз те наех. А сега дори не мога да ти платя. Даже ти започна да ми плащаш.

— Вече напреднахме твърде много — отвърнах. — Не мога да спра разследването. Счетоводителката ми ще измисли някакъв начин как да извади този разход от данъците.

— Благодаря ти.

— Няма защо — казах. — Когато си готова, ще те закарам до колежа.

— Сигурно се радваш, че най-после ще се отървеш от мен.

— Радвам се, че пак ще си живеем само двете с Роузи — отвърнах. — Не е същото.

— Доста прилича — отбеляза Сара.

— Не. Естествено, че предпочитам да живея така, както съм свикнала. Никой не подскача от радост, когато спящите на канапето му гости останат прекалено дълго. Но освен това се радвам, че дойде да живееш при мен, защото имаше нужда, и ако отново ти потрябва, канапето ми е на твое разположение.

— Благодаря ти. На теб всъщност харесва ли ти да живееш сама?

— И да, и не.

— Какво означава това? — попита Сара.

Усмихнах се.

— Означава и да, и не.