Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (35)

35

Обядвах с Луис Карп в едно кафене на Уошингтън стрийт в Брайтън. Обядът протече под наслов „Да простим и да забравим“. Когато влезе в кафенето, Луис се огледа малко притеснено, но не видя Спайк и, изглежда, се успокои. Поръча си чийзбургер. Аз си поръчах сандвич от пълнозърнест хляб с риба тон. И двамата пихме кафе.

— Е, говори ли с Айк Роузън? — попита Карп.

Фактът, че Спайк продължаваше да не се вижда никъде наоколо, постепенно го превръщаше в общителен чаровник.

— Да.

— Страхотен е, нали?

— Много дружелюбен човек — съгласих се.

— И какво, помогна ли ти с нещо?

— Да — отвърнах. — Изпрати ме при друг адвокат на име Питър Франклин.

— И?

Извадих една широкоформатна снимка от чантата си и я показах на Карп. Той я разгледа, като доста се постара да се намръщи замислено и дори да я завърти от няколко различни ъгъла.

— Май е той — каза накрая. — Имаш ли още снимки?

Извадих още няколко снимки от чантата си и ги наредих върху масата. Карп ги погледа още малко. Мръщеше се, присвиваше очи, облягаше се назад, после отново се навеждаше над тях и замислено накланяше глава встрани. Пълна програма, само дето не ги опита на вкус. Аз мълчах и се наслаждавах на шоуто.

Най-сетне Карп рече:

— Да, определено е той.

— Сигурен ли си? — попитах. — Не искаш ли да ги разгледаш още малко?

Той явно не схвана иронията.

— Не, няма нужда — отвърна. — Сигурен съм.

— Това ли е човекът, който е дошъл при теб и те е накарал да намериш някой, който да сплаши първо Сара, а после и мен?

— Да — отвърна Карп. — Естествено, няма да потвърдя нищо в съда, но наистина е той.

После изведнъж се намръщи.

— Ей, ти да не носиш записващо устройство?

— Сети се да попиташ — отбелязах. — Не, не нося записващо устройство.

— Откъде да знам, че не ме лъжеш? — попита той.

— Няма откъде — отвърнах. — Налага се да ми се довериш напълно.

— Ами, тогава… ох, няма значение — каза Карп и отхапа от чийзбургера си.

— Мистър Франклин каза ли ти защо иска да ни сплашите?

Карп подъвка малко, преглътна и отпи от кафето си.

— Не, само ми показа парите — отвърна.

— Най-добрата причина — отбелязах.

Той кимна. Беше изял чийзбургера.

— Ако няма нищо друго, трябва да бягам — каза той.

— Няма нищо друго.

— Става ли аз да черпя следващия път?

— Става — казах.

— Благодаря, беше ми приятно — каза Карп.

После изпи кафето си на една голяма глътка и остави чашата на масата.

— Благодаря за обяда — повтори той и се изправи.

Усмихнах се. Той пое към вратата. Аз отново взех сандвича си с риба тон и отхапах от него. След срещи с престъпния свят винаги огладнявам.