Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съни Рандъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Melancholy Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2021)
Допълнителна корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Тъжното момиче

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-083-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884

История

  1. — Добавяне

2

На сутринта очите ми все още бяха зачервени, дори след като се изкъпах и се гримирах. Машинално нахраних Роузи и я изведох да си свърши работата. Когато се върнахме, не бях гладна. Пих малко портокалов сок и си направих кафе. Телефонът иззвъня. Когато вдигнах слушалката, гласът ми беше дрезгав.

— Съни?

— Да.

— Обажда се Барбара Стайн. Да не си болна?

— Да — отвърнах.

Стори ми се по-представително от „Не, но снощи се скъсах от рев“.

— О, съжалявам. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да свършиш малко детективска работа?

— Да.

— Нали още се занимаваш с такива неща?

— Да.

— Е, добре. Снощи в офиса ми дойде едно момиче. От време на време работя по малко за семейството й. Най-вече оформяне на документи — сделки за недвижими имоти, завещания и други подобни. Тя иска да намери биологичните си родители.

— Ти не можеш ли да се справиш?

— Фирмата ни е малка — отвърна Барбара. — Тук сме само двамата с Джейк и една секретарка… а тази работа май ще е по-трудна. Осиновителите й твърдят, че тя наистина е тяхно дете и не е осиновена.

— Има ли ДНК проби?

— Родителите не искат да отидат на тестове. Твърдят, че това е грубо вмешателство в личния им живот.

— Божичко — измърморих. — А някакви данни в регистрите за раждане?

— Досега не сме открили нищо — каза Барбара.

— А тя защо смята, че е осиновена?

— Не казва. Можеш ли да се видиш с нея?

— Ами да.

— Ще дойдеш ли в моя кабинет?

— Още ли си в Андовър? — попитах аз.

Още беше там. Уговорихме си среща и аз затворих. Хич не ми се работеше. Но може би в дългосрочен план идеята беше по-добра от това да седя до прозореца в компанията на бутилка ирландско уиски. Роузи отиде до закачалката до вратата и вторачено се загледа в каишката си. Не ми беше до разходки. Всъщност нищо не ми се правеше. Обикновено, когато се чувствах толкова зле, а аз никога не се бях чувствала по-зле след развода си с Ричи, говорех именно с Ричи. Майка ми и сестра ми не ставаха за слушателки. Най-добрата ми приятелка Джули щеше да ми съчувства, но несъмнено щеше да изпита и една малка, несподелена радостна тръпка от факта, че и моят любовен живот се е прецакал като нейния. Аз щях да го усетя и да се вбеся. Баща ми можеше да ме прегърне например. Но нямаше какво да ми каже.

— Ние сме ужасно самотни, по дяволите — обясних на Роузи.

Тя продължи да зяпа каишката си.

— Ако не броим Спайк — уточних.

Втораченият поглед на Роузи за миг се отмести, когато чу името на Спайк. Обичаше го почти толкова, колкото обичаше мен… или Ричи. И винаги й беше забавно с него. Опитах се да й се усмихна.

— Добре де — казах.

Гласът ми май все още беше дрезгав от мъка.

— С един куршум два заека. Ти ще си получиш разходката, а Спайк ще ме разведри. Поне така се надявам.