Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съни Рандъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Melancholy Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2021)
Допълнителна корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Тъжното момиче

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-083-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884

История

  1. — Добавяне

58

Когато Ричи дойде да вземе Роузи, двамата се държахме подчертано вежливо. Той седна на канапето и изпи чаша кафе. Роузи седна до него, с глава в скута му.

— Толкова е кротка за куче — отбеляза Ричи.

— Това е, защото най-често е дълбоко потънала в мислите си — обясних аз.

— И аз така си го обяснявам — каза той. — Добре ли е?

— Чудесно — отвърнах. — А ти как си?

— Чудесно — отвърна той. — Ти?

— Чудесно. Роузи притеснява ли жена ти?

— В никакъв случай. Не е свикнала с кучета, но много харесва Роузи.

— И се държи добре с нея?

— Естествено — каза Ричи. — Щом обича мен, ще обича и кучето ми.

— Струва ми се, че долавям известна резервираност — отбелязах аз.

Ричи се усмихна.

— Е, все пак не изпада във възторг, когато Роузи скача по мебелите във всекидневната. Или когато иска да спи при нас.

— И какво правите в такива случаи?

— Аз се налагам — отвърна той. — Както би постъпила и ти на мое място.

— А когато не си там?

— Роузи винаги е с мен — обясни Ричи. — Вземам я на работа, навсякъде. Никога не я оставям сама с Катрин.

— Катрин нали не се държи лошо с нея?

— Разбира се, че не. Нали видя как реагира Роузи, когато я видя? Роузи я харесва. Просто Катрин не обича кучетата толкова, колкото ние двамата с теб.

Мимолетното чувство, че с него сме „ние двамата“, за момент ме остави без дъх. Не ми се искаше да го казвам и предпочитах да не го бях изричала. Мразех се за тези думи, но просто отворих уста и те излязоха сами.

— Обичаш ли я толкова, колкото обичаше мен?

Роузи беше отпуснала глава на бедрото му. Ръката му лежеше на гърба й. Той не отговори много дълго време, като не помръдваше и не откъсваше очи от мен. Накрая бавно си пое дълбоко дъх, със затворена уста, и каза:

— Не — каза той.

— Обичаш ли ме още?

Отново настъпи дълго мълчание и неподвижност. Този път помръдна само ръката му, колкото да погали Роузи. Тя малко се понамести, за да го улесни.

— Да — промълви той.

Сякаш чувах собствения си пулс. Чувах и дишането си. Чувах как тихо мърка компютърът ми в другия край на помещението.

— Ходя на психоаналитик — казах.

— Добра идея — кимна Ричи.

— Тя е много добра — продължих.

— При такива е най-добре да ходи човек — заяви Ричи. Изгледахме се, без да кажем дума. Роузи се завъртя по гръб, за да може Ричи да я почеше по корема.

— Започвам да научавам някои неща за себе си — казах.

Ричи кимна.

— Вече не съм съвсем същият човек — продължих.

— Най-трудно е човек да промени себе си — заключи той. — Трябва да се гордееш със себе си, че си го постигнала.

Кимнах.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Ричи. — Семейство Бърк имат големи възможности, нали знаеш.

— Така и не можах да разбера едно нещо — въздъхнах аз. — Участваш ли в семейния бизнес на Бърк?

Ричи леко се усмихна.

— Вече съм ти казвал, че не.

— Знам.

— Така че няма да се повтарям — добави той. — Вместо това ще ти разкажа една история. Когато завърших гимназия, баща ми и чичо Феликс ме заведоха на ресторант. Татко ме попита: „Знаеш ли с какво се занимаваме?“, и аз отвърнах: „Да“. Баща ми каза: „Ние двамата с Феликс сами си избрахме този живот“, и аз казах: „Знам“. И баща ми добави: „Този живот не е много добър. Не искам и ти да участваш в него“. А трябва да ти кажа, че татко ми е казал общо не повече от сто думи, преди да навърша осемнайсет. За него този разговор беше като Проповедта на планината. „Разбираш ли?“, попита той. „Да“, отвърнах аз. „Хубаво“, каза той. „Искам да учиш в колеж и когато завършиш, ще ти намеря някаква законна работа в нашето, хм, семейно предприятие.“ И тъй като аз съм си аз, а тогава бях само на осемнайсет години, му казах: „Ако искам“. Тогава баща ми погледна към Феликс, двамата се усмихнаха и баща ми каза: „Прави каквото искаш, стига да е законно. Двамата с Феликс можем да ти дадем добър старт и не виждам причина да не се възползваш от него, но това все пак си е твоя работа“.

— И никога не си се занимавал с рекет? — попитах аз.

— Не — отвърна Ричи и се усмихна. — Отидох да уча в колеж, а след това ми дадоха да управлявам бара като подарък за дипломирането. И откакто е мой, там не е похарчен нито един долар, придобит по незаконен път.

Не знаех какво да кажа. Вярвах му, естествено. Защо не му бях повярвала по-рано, по дяволите? Ричи пак се усмихна при мисълта за спомена.

— Ето ти обаче един добър финал. На същата онази вечеря баща ми ми каза и нещо друго: „Но с каквото и да се занимаваш, ти си оставаш Бърк и не всички хора ще ти бъдат приятели. Затова искам да се научиш да стреляш и да използваш юмруците си“. И аз му казах: „Аз вече съм се бил няколко пъти в гимназията“. И баща ми пак се усмихна на Феликс и каза: „Да, добре. Но Феликс ще те научи как да се биеш още по-добре. И да стреляш също“.

— Научи ли те? — попитах.

— По пет пъти всяка седмица в продължение на една година — отвърна Ричи.

— А той знае много за тези неща.

— Феликс вече започва да остарява, но все още може да убие човек с близалка — обясни Ричи.

— Значи и ти можеш?

— Мога — потвърди Ричи. — Такива неща не се забравят лесно. Освен това аз се упражнявам.

— Но не използваш тези умения, нали?

— Не ми се е налагало — отвърна той. — Но тъй като вече започнахме тази тема, Съни, трябва да разбереш и още нещо. Роден съм в семейство на гангстери и мутри, макар че не съм като тях. Но, от друга страна, обичам семейството си и никога няма да се откажа от него.

— Разликата е много тънка — отбелязах.

— Така е — съгласи се той. — Но съществува.

— Защо не си ми казал това по-рано?

— Защото смятах, че след като веднъж съм ти обяснил, че не участвам в семейния бизнес, би трябвало да ми повярваш.

— Прав си — отвърнах. — Трябваше да ти повярвам. Жена ти знае ли тази история?

— Не.

— Тя познава ли се с баща ти и с Феликс?

— Запознаха се на сватбата ми — отвърна Ричи. — Но тогава и двамата не си носеха картечниците.

— Значи тя не знае това, което знам аз? — попитах.

— Не.

Това много ме развълнува.

— И така, имаш ли нужда от нещо? — попита Ричи.

— Един човек на име Джордж Маркам — започнах. — Застрелян е миналата седмица на паркинга зад „Замъка“ на Парк Скуеър.

Ричи кимна.

— Всичко, което мога да науча за това, включително и кой го е направил, ще бъде голяма услуга от твоя страна.

Ричи отново кимна.

— Ще говоря с чичо Феликс — обеща той. — Той знае разни неща.

После остави чашата си на масата и се изправи. Роузи скочи на пода, отиде до вратата и размаха опашка, с изплезен език. Взех каишката й и я подадох на Ричи.

— Когато Роузи е с мен, все едно е с теб — каза Ричи.

— Благодаря ти.

— Обичам я толкова, колкото я обичаш и ти — добави той.

Кимнах. Ричи отвори вратата и Роузи се втурна навън, колкото й позволяваше каишката, после спря и остана неподвижна, като чакаше да тръгнат. Ричи ме погледа известно време. После, без да изпуска каишката на Роузи от дясната си ръка, се протегна и ме прегърна. За момент останах скована, после и аз го прегърнах с всичка сила.

— Спомни си какво казваше Йоги Бера — каза Ричи.

Гласът ми прозвуча глухо, защото лицето ми беше притиснато към гърдите му.

— Играта никога не свършва, докато не свърши наистина.

— Нещо такова беше — съгласи се Ричи.

После леко ме потупа по гърба, пусна ме, излезе навън при Роузи и затвори вратата зад гърба си. Останах неподвижна, като гледах към затворената врата и се опитвах да си поема въздух.