Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (22)

22

Оставих Роузи да ме чака в колата.

Влязох и седнах със семейство Маркам в притихналата всекидневна на мъртвешки тихата им къща. Лампите не бяха запалени. Мистър и мисис Маркам седяха на канапето. Той седеше в единия край, а тя — в другия. Аз седях на фотьойла с дамаска на цветя. В слънчевите лъчи, които бликаха през прозорците, танцуваха прашинки.

— Вчера двама мъже са пребили дъщеря ви — казах аз.

— Боже мой — каза Маркам. — Тя добре ли е?

— Добре е.

— Къде се намира в момента? — попита той.

— В безопасност е — отвърнах. — Да се сещате за някаква причина да й се случи такова нещо?

— Не. Боже мой!

— Сигурно си го е измислила — обади се мисис Маркам.

— Защо ще го прави? — попитах.

— Сара постоянно си измисля разни неща — обясни тя.

Брей. Беше свалила ръкавиците.

— Наистина ли? — попитах отново.

— Всички онези безсмислици за истинските й родители. Това момиче е родена лъжкиня.

Мистър Маркам я изгледа за миг и се намръщи.

— Стига де, Барб! — скастри я той.

— Лъжкиня си е, Джордж, и ти също щеше да го знаеш, ако постоянно не й угаждаше.

— Наистина имаше синини — намесих се аз.

— Сигурно някой от нейните гаджета наркомани я е подредил така — каза мисис Маркам.

— Нали не беше — Маркам се поколеба, преди да продължи… — тоест не й се е случило нищо друго, нали?

— Не — отвърнах.

— Защо са го направили? — попита той.

— Казали са й да престане да разследва родителите си.

— Тя е луда — каза мисис Маркам. — Луда лъжкиня.

И тримата замълчахме. Прашинките се носеха във въздуха. Тишината ни притискаше.

— Последствията — казах най-сетне — невинаги са доказателство за причината. Но побоят е станал съвсем скоро, след като говорих с теб за времето, когато си живял в Молин.

Мисис Маркам стрелна с поглед съпруга си.

— Молин?

Мистър Маркам не откъсна очи от мен, докато отговаряше:

— Вече ти казах, че никога през живота си не съм стъпвал в Молин.

— Какви са тези въпроси за Молин? — попита ме мисис Маркам.

— Преди двайсет години сте живели там. Мистър Маркам е работил като говорител в местното радио.

— Това е лудост — отсече мисис Маркам. — Дори не знам къде се намира този Молин.

— Да не би да намекваш, че имам нещо общо с побоя над Сара? — попита мистър Маркам.

— Споменавал ли си за нашия разговор пред други хора?

— Не. Естествено, че не. Всичко беше толкова абсурдно.

— Не си ли го споменавал точно защото е абсурдно? На жена си например? Защо не си й казал нещо като: „Ей, Барб, оная откачалка, дето работи за Сара, вчера дойде и започна да твърди, че сме живели в Молин, щата Илинойс“?

— Защото не си губя времето с глупости — отвърна той. — Нито пък жена ми.

— Ясно — кимнах. — И все пак по някаква причина някой не иска това разследване да продължава. Можете ли да се сетите кой би могъл да е този човек?

Мистър Маркам рязко си пое въздух.

— Естествено, и двамата с Барбара бихме желали разследването да се прекрати. То е болезнено за нас. Но според теб излиза, че сме поръчали да пребият собствената ни дъщеря!

— Всичко си е измислила — обади се мисис Маркам.

— Можете да разрешите всички проблеми с един-единствен ДНК тест — казах аз.

— Не възнамеряваме да насърчаваме лъжите й по този начин — отвърна мисис Маркам.

Погледнах към мистър Маркам. Той поклати глава и аз се изправих.

— Добре тогава — казах. — Трябва да тръгвам, кучето ме чака.

Никой от двамата не стана да ме изпрати.

— Все пак държа да ви уведомя, че нито вашата дъщеря, нито аз възнамеряваме да се откажем. Рано или късно ще разберем истината, каквато и да е тя.

— Истината — каза мисис Маркам — е, че Сара е една егоистична, разглезена, наркоманизирана лъжкиня.

Усмихнах й се.

— Дотук бяхме с любезностите, а?

Мисис Маркам не отговори. Мистър Маркам също. Аз пък нямах какво да добавя.

Така че си тръгнах.