Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (33)

33

Според червените цифри на електронния часовник на кабелната кутия в спалнята на Питър беше 2:30 сутринта. Лежах по гръб до Питър и слушах как тихо хърка. Бях гола. Но много ми се искаше да бях облечена и да седях на задната седалка на някое такси, което да ме връща в хотела. Всъщност даже ми се искаше вече да бях пристигнала в хотела и да се намирах в леглото в стаята си, облечена с възголяма избеляла оранжева тениска.

Подобно на много други мъже с модерна чувствителност, на които бях попадала, за Питър беше важно да прекараме нощта заедно. Той беше против това жената да си тръгва с такси веднага след секса. А това означаваше неловки маневри из стаята му на сутринта. Означаваше да се опитвам да се напъхам в чорапогащника си, а той да ме гледа. Или пък да си събирам дрехите от пода и да се обличам в дрешника.

Ух, че гадно!

Всъщност нямаше никаква причина да подозирам Лоли Дрейк. Освен съвпадението, че преди двайсет години е работила заедно с бащата на Сара. Както и фактът, че юридическият й консултант беше човек, който вероятно беше наел хора да пребият Сара. Но ако все пак сметнех, че това е просто съвпадение, което не означава нищо, и че Айк Роузън ме беше излъгал, притиснат от обстоятелствата, не ми оставаше никаква нишка, по която да продължа разследването, а разкриването на това съвпадение не ми вършеше никаква работа. Ако ли пък не беше съвпадение, значи бях в леглото на врага. Реших да приема като работна хипотеза, че все пак не е съвпадение. И какво толкова, че бях в леглото на врага?

Електронният часовник показваше три без десет. Измъкнах се от леглото и на пръсти отидох до мястото, където бях оставила дрехите си, после безшумно и внимателно се облякох. Чорапогащникът ми се стори прекалено сложна задача за три часа сутринта, затова го пъхнах в чантата си, взех обувките си в ръка, излязох на пръсти от спалнята и прекосих дневната, в която светлината от уличните лампи падаше върху празната бутилка от шампанско и двете високи чаши — безмълвни свидетели на изминалата вечер. Обух се чак когато влязох в асансьора, който все така тихо ме свали във фоайето.

На рецепцията дремеше портиер. Минах покрай него със скромна усмивка, като се опитвах да не изглеждам като леко момиче, и излязох на Пето авеню. В три часа сутринта това е една от най-пустите улици в света. Не видях нито едно такси. Нощта обаче беше приятна, така че тръгнах пеша към центъра и изминах двайсет и една пресечки надолу по Пето авеню, докато стигна до хотела си. През повечето време от дясната ми страна се виждаше Сентръл Парк — красив, тъмен и загадъчен. Зад него блестяха вечните светлини на Ню Йорк.

Когато се върнах в хотела, трябваше да позвъня на входа, за да ми отворят. Пак се опитах да не изглеждам като леко момиче, докато от охраната ми проверяваха ключа, но това не е много лесно, ако се прибираш сама вкъщи в три часа сутринта, а чорапогащникът ти се намира в чантата. Не съм много сигурна, че ми повярваха.

Когато се качих горе, си измих зъбите, взех си душ, облякох си оранжевата тениска, легнах си и заспах на секундата. Сънувах, че двете с Роузи се разхождаме на някакво място, което никога не бях виждала преди, и Роузи тича в кръг около мен, като се отдалечава все повече и повече. Когато я извиках, се връщаше, но после отново хукваше и се отдалечаваше все повече и повече, докато отново не я извикам.

На сутринта се събудих без никакви нови прозрения нито за себе си, нито за Питър Франклин, но се чувствах отпочинала и останах малко по-дълго в леглото, като четях менюто за румсървис и се чудех какво да закуся. Любовта и сексът са страхотно нещо. Особено когато се припокриват. Но и поотделно не са лоши.

Два часа по-късно, след още един душ, погълнала една чудесна закуска и повторно измила зъбите си, аз излязох от хотела и се залових за работа.

Когато застанах в засада пред офиса на Питър Франклин, беше 11:20, времето беше ясно и студено и по 57-а улица духаше откъм Хъдсън. Бях облечена с джинси, маратонки и топло черно яке с много ципове. Носех и тъмна плетена вълнена шапка, нахлупена над ушите, която неминуемо щеше да ми развали прическата, но просто нямах друг избор. В джоба на якето си носех миниатюрен цифров фотоапарат с обектив с променливо фокусно разстояние. Погледнах часовника си. Предполагах, че ще излезе за обяд до един-два часа.

Бях се изнесла от хотела. Багажът ми беше в колата, а колата ми беше в един гараж недалеч от Десето авеню. Щях да снимам каквото ми трябва и после щях да отпраша на север покрай реката. Докато се излежавах в стаята си, като се наслаждавах на самотата и закуската, телефонът звъня цели три пъти. Не го вдигнах нито веднъж. Всеки път лампичката на телефонния секретар започваше да мига и Питър Франклин казваше нещо.

Първия път например каза: „Ей, бебчо, къде изчезна? Да не се обиди от нещо, което направих… или от нещо, което пропуснах да направя? Искам да те видя пак. Обади ми се“.

Вторият и третия път беше горе-долу същото, с малки вариации по темата. Освен това във второто съобщение се съдържаше и един доста цветист комплимент по отношение на една част от анатомията ми.

Чак пък толкова.

Мащабите и ритъмът на Ню Йорк винаги ме изпълваха с вълнение. Винаги ме караха да се сещам за определението, което Луис Мъмфорд беше дал за понятието „град“. Нещо като „най-големия възможен брой неща, събрани на възможно най-малкото място“. Точно така си беше.

Ню Йорк ми беше като втори дом. Бях прекарала целия си живот само на четири часа път на север оттук и се чувствах съвсем уютно в Манхатън, макар че, както и повечето хора, които не живеят в Ню Йорк, не бях ходила често в Бронкс, Куинс или Бруклин, а в Статън Айланд пък направо не бях стъпвала.

Не се притеснявах особено, че Питър може да ме забележи. Все пак той не очакваше да ме види тук. Бях си сложила шапката и големи тъмни очила, а освен това бях облечена съвсем различно от последния път, когато ме беше виждал — дори ако броим вечерта след това, когато ме беше видял гола. Дори и да ме видеше, голяма работа. Щях да му кажа, че съм дошла да се сбогуваме и съм спряла, за да снимам за спомен сградата, където работи.

В един часа следобед си купих геврек от един щанд на улицата и го изядох. Беше с горчица. В 1:15 Питър най-сетне се появи на входа на сградата заедно с двама други мъже. И тримата бяха облечени с тъмни палта и светли шалове. Питър си беше сложил и мека шапка с широка периферия, като онези, които носят мафиотите по филмите. Тримата спряха да си кажат нещо на тротоара пред сградата и аз направих няколко снимки. Питър изглеждаше развълнуван. Другите двама кимаха. После единият от тях също взе думата и разказа нещо, като жестикулираше оживено, а Питър през цялото време клатеше глава. Накрая Питър вдигна ръка, мъжът, който беше разказвал, я плесна за поздрав и тримата се засмяха. Двамата мъже се обърнаха и закрачиха на запад. Питър остана на мястото си, загледан след тях, внимателен както винаги, и аз направих още няколко снимки. После и той се обърна и пое на изток, към Шесто авеню. Прибрах фотоапарата в джоба си и тръгнах към колата, като вървях право срещу вятъра и се опитвах да се скрия в яката на якето.