Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (51)

51

— Значи и той знае — казах аз.

— Баща ти ли? — попита доктор Силвърман.

— Да. Той също знае какво представлява майка ми, но въпреки това я обича.

Доктор Силвърман кимна.

— Винаги съм си мислела, че всъщност не я обича — продължих. — Че е останал с нея заради децата.

— Защото ви е обичал повече, отколкото нея ли? — попита доктор Силвърман.

— Да.

В кабинета й беше тихо. Доктор Силвърман беше с бял кашмирен пуловер. Ръцете й бяха върху бюрото. Ноктите й бяха с безупречен маникюр. Черната й коса беше гъста и лъскава. Гримът й беше великолепен. Преди да свършим с психотерапията, трябваше да й поискам няколко съвета в това отношение. Изглежда, не бързаше заникъде. Можехме да седим и да мълчим, колкото си щем.

— Още от дете — започнах аз — си представям едно и също нещо. Намирам се някъде високо в планините, в девствената снежна пустош, с един силен, мълчалив мъж. Двамата сме в нещо като заслон, под една скална козирка. Нищо наоколо не помръдва. И двамата сме облечени с дебели кожени палта. Мъжът държи пушка „Уинчестър“. Пред козирката гори буен, огромен огън. И на двамата ни е топло и много уютно. По някакъв начин там има безкрайни запаси от храна и дърва за огъня.

Доктор Силвърман леко се полюляваше на стола си и едва забележимо кимаше.

— Какво чувство изпитваш? — попита.

— Във въображението ми всичко изглежда перфектно. Там сме само ние двамата, с този мъж.

— А мястото? — попита тя.

— Какво за него?

— Разкажи ми малко повече за мястото — каза доктор Силвърман.

— Всичко е напълно неподвижно — отвърнах аз. — Навсякъде има дълбок сняг и нищо не помръдва.

— Защо ви е пушката?

— Не знам. Когато си някъде далеч в пустошта, е хубаво да имаш пушка, не е ли така?

— Мъжът използва ли пушката, за да ходи на лов? — попита доктор Силвърман. — За да осигурява храна?

— Предполагам, не знам. Това не си го представям.

— И какво правите там двамата? — попита тя.

— Нищо. Само си представям как седим.

— Познаваш ли мъжа?

— Във въображението си го познавам — отвърнах. — А, ти питаш дали наистина го познавам? В реалния живот? Не, не знам. Предполагам, че е Ричи.

— Ричи носи ли оръжие?

— Обикновено не. Нали съм ти разказвала за семейството му?

Тя кимна.

— Ти познаваш много хора, които носят оръжие, нали?

— Да — отвърнах.

— Кой беше първият?

— Първият човек, когото съм виждала да носи оръжие?

— Да.

— Баща ми, той… О, боже.

Очите на доктор Силвърман трепнаха както винаги когато искаше да ме насърчи да продължа.

— Пушката — казах.

„Продължавай“, подсказа ми погледът й.

— Голямата пушка — казах.

Доктор Силвърман кимна.

— Понякога пушката си е просто пушка, нали? — попитах.

— Понякога.

— А понякога е фалически символ?

Тя отново кимна.

— Понякога е и двете едновременно.

— Значи си представям, че се намирам в някаква пещера в планината с един мъж с голяма пушка — казах. — Всичко наоколо е пусто и замръзнало, без живот. А при нас гори буен огън.

Доктор Силвърман мълчеше.

— Домашното огнище — усмихнах се аз.

Тя продължаваше да ме гледа, без да коментира. Очите й отново трепнаха почти незабележимо.

— Какво? — попитах.

„Продължавай“, нареди ми погледът й.

— Домашно огнище — повторих.

Доктор Силвърман кимна. Главата й се помръдна с около половин сантиметър.

— Поддържам домашното огнище с баща си и голямата му пушка — казах аз.

Тя повтори същото движение.

— Тогава защо всичко наоколо е изстинало? — попитах.

Тя направи някакъв трик с очите си. Но ефектът беше същият, все едно беше свила рамене. Как го постигаше? Помълчах. Тя също мълчеше.

— Всичко е изстинало — отбеляза тя след малко.

— Изстинало? — повторих неразбиращо.

— Ти каза така — напомни ми доктор Силвърман.

— А в тази стая нищо не се казва случайно.

Тя се усмихна и се намести на стола, подсказвайки ми, че времето ни е изтекло.

— Следващия път — каза.

Аз станах и отидох до вратата. Тя ме изпрати както обикновено.

— Изстинало — повторих.

Доктор Силвърман се усмихна и отвори вратата. Излязох навън.