Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съни Рандъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Melancholy Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2021)
Допълнителна корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Тъжното момиче

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-083-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884

История

  1. — Добавяне

7

Родителите на Сара живееха на Скул стрийт, която се пресичаше с главната улица в Андовър точно срещу Академията. Къщата им беше малко надолу по склона. Беше много голяма бяла къща от деветнайсети век с широка веранда, която я опасваше от всички страни. Семестърът в „Тафт“ вече беше започнал и Сара сигурно се беше преместила в общежитието. Моментът ми се стори подходящ да се видя с родителите й. Все някога трябваше да го направя.

Отвори ми майка й. Беше дребна женица с тъмна коса и потаен вид. Изглеждаше на около петдесет.

— Здравейте — казах аз. — Казвам се Съни Рандъл.

— А, мис Рандъл, благодаря ви, заповядайте.

Къщата беше голяма и претъпкана със скъпи мебели, които много-много не се връзваха едни с други. Мисис Маркам подтичваше пред мен, все едно я беше страх някой да не й се развика.

— Да отидем в зимната градина — предложи тя. — Надявам се да не ви е прекалено топло там.

— Сигурна съм, че ще бъде чудесно — уверих я аз.

— Джордж! — подвикна мисис Маркам. — Съни Рандъл дойде!

Когато влязохме в зимната градина, Джордж вече беше станал, за да ни посрещне.

— Мис Рандъл — каза той. — Благодаря ви, че дойдохте.

Беше доста висок, с разрошена буйна коса и носеше от онези очила за четене, които могат да се купят без рецепта в аптеката. Раменете му бяха приведени като на жена му. И двамата изглеждаха така, сякаш постоянно се притесняват някой да не им се скара за нещо.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим — започнах аз.

— О, не, не — възрази той. — Ние ви благодарим, наистина.

Имаше дълбок, сочен глас с почти незабележим акцент. Басовият звук някак не отиваше на външния му вид.

— Искате ли кафе? — попита мисис Маркам.

— Не, благодаря.

— А чай?

— Не — отвърнах. — Благодаря.

— Минерална вода?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Май имаме и малко портокалов сок — каза тя.

Боже господи!

— Не искам нищо, благодаря ви — отсякох аз. — Предполагам, разбирате, че в момента представлявам дъщеря ви.

— О, да — каза мисис Маркам.

Погледнах въпросително към мистър Маркам.

— Да — съгласи се той. — Разбира се.

— Тя ме нае, за да открия истинските й родители.

И двамата се усмихнаха и кимнаха.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за това?

Мистър и мисис Маркам се спогледаха.

— Ами, съжалявам — отвърна Джордж. — Но ние наистина нямаме какво да кажем по този въпрос.

— Защо?

— Ами… — той погледна към жена си за подкрепа. — Не искам да прозвучи обидно, но ние… ние сме истинските й родители.

— Тя не смята така.

— Знам. И това много ни натъжава. Постоянно й го повтаряме.

Мисис Маркам също се намеси:

— Така е, постоянно й го повтаряме, но тя не ни вярва. Какво да направим?

— Направете си ДНК тест — предложих.

И двамата замълчаха.

— Сара ми каза, че отказвате да го направите.

— Това просто… не е възможно — отвърна мисис Маркам. — Нали, Джордж?

— Не, не е възможно — подкрепи я той.

— Защо? — попитах.

Двамата отново замълчаха. Не откъсваха очи от пода. Почаках малко. Въздухът натежа от тишината в стаята. Мистър и мисис Маркам не спираха тъжно да клатят глави.

— Това, че дъщеря ви смята, че е осиновена, въпреки че не е, не ви ли кара да се чувствате неудобно?

Те кимнаха.

— Според мен един ДНК тест ще реши всичките ви проблеми — изтъкнах аз.

И двамата се престориха, че не ме чуват.

— Пък и дори да е осиновена, какво лошо има? — попитах аз.

— Не е осиновена — каза мисис Маркам, впила поглед в пода.

— Тогава защо не се подложите на тази проста процедура, за да го докажете?

Нищо.

— Сара ми каза, че е родена в Чикаго, но после, още като е била бебе, сте се преместили в Андовър.

— Така е — отвърна мисис Маркам.

— Кога се случи това?

Мисис Маркам се обърна към мистър Маркам, а той отвърна на погледа й. И двамата се намръщиха замислено.

Накрая мисис Маркам каза:

— През хиляда деветстотин осемдесет и втора година. Есента на осемдесет и втора.

Усмихнах се очарователно и зададох следващия въпрос:

— Защо се преместихте?

— Не искахме да отглеждаме дъщеря си в големия град.

— Искахме по-специална среда за нея — добави мистър Маркам.

— А защо дойдохте точно тук?

— Надявахме се да постъпи в Академията, когато порасне.

— Тя направи ли го?

— Не.

— Дори перфектният план… — цитирах аз.

— Моля? — попита мисис Маркам.

— Просто изтъквах колко съм начетена — поясних аз.

— А, да.

— Имаше ли някаква друга причина да се преместите?

— Май имахме някакви приятели — отвърна тя и ми се усмихна мило, за да не й се скарам. — Беше доста отдавна, но май имахме някакви приятели тук и те ни казаха, че било хубаво.

— Тук държат на добрите стари ценности на Нова Англия — допълни мистър Маркам.

Хората постоянно казват неща като беше доста отдавна. Но всъщност двайсет и една години не са чак толкова отдавна. Повечето хора ясно си спомнят всички по-важни събития отпреди двайсет и една години. Преди двайсет и една години, след танцова вечер в салона на гимназията, се натисках с Брус Макбрайд на задната седалка на една кола и се чудех колко далеч да му позволя да стигне. Бях облечена със синя рокля с тънки презрамки и обувки с високи токчета, с които се вървеше трудно. Майка ми смяташе, че изглеждам като леко момиче, но баща ми каза, че щом съм достатъчно голяма да излизам с момчета, значи мога сама да избера какво да облека.

— Сигурно не си спомняте как се казваха вашите приятели? — предположих.

— Не, съжалявам — отвърна мисис Маркам. — Ти спомняш ли си, Джордж?

Той поклати глава.

— Винаги ли сте живели в тази къща?

— Да. Откакто Сара беше бебе.

— Освен за няколкото месеца в Чикаго.

— Да.

— Какво правихте в Чикаго? — попитах.

— Какво сме правили?

— Какво работехте?

— О, ами аз си стоях вкъщи — отвърна мисис Маркам.

— А вие, мистър Маркам?

— Работех в едно радио — отвърна той.

— Наистина ли? — попитах. — В ефир?

— Да. Бях говорител.

— В местна радиостанция ли?

— Да — отвърна той.

— Спомняте ли си в коя точно?

— Всъщност не — отвърна мистър Маркам с басовия си тембър. — Работех на няколко места.

— Не си спомняте къде сте работили?

Той тъжно се усмихна и поклати глава.

— И двамата не си спомняме много неща. Сигурно ви се струваме доста глупави.

Не ми се струваха глупави. Струваха ми се неискрени. Но знаех, че ако продължавам по същия начин, само ще получа нови и нови доказателства за това, колко са неискрени. Усмихнах се и на двамата.

— А след Чикаго? — попитах. — Какво работите, откакто се преместихте?

— Ами работя от къщи.

— Наистина ли? Какво точно?

— Управлявам семейните финанси — отвърна той. — По интернет е много по-лесно отпреди.

— Живеете само от инвестиции?

— Да. Направих няколко мъдри и — той се засмя… — предполагам, сполучливи инвестиции, докато бяхме в Чикаго, така че сега…

Мистър Маркам млъкна и скромно сви рамене.

— И живеете от тях още оттогава?

— Джордж е много добър в инвестирането — обясни мисис Маркам.

— Така изглежда — съгласих се аз.

Станахме. Отидохме до вратата. Стиснахме си ръцете. Те застанаха на прага, докато аз слизах по алеята към колата си.

Изглеждаха съкрушени, че си тръгвам.

Джордж бил много добър в инвестирането, помислих си аз. Как ли пък не!