Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съни Рандъл (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Melancholy Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Silverkata (2021)
Допълнителна корекция
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Тъжното момиче

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2005 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-083-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14884

История

  1. — Добавяне

19

През есента, когато времето беше ясно, слънцето светеше право през таванския ми прозорец чак до единайсет. Тогава обикновено рисувах, за да се възползвам от светлината. В това време обичайната поза на Роузи беше на леглото, просната по гръб между декоративните възглавнички, с извърната към мен глава, така че, когато й се прииска, да може да отвори едно черно, лъскаво като мънисто око и да провери докъде съм стигнала. Точно това правеше тази сутрин, докато аз се занимавах да наслагвам сиви сенки между колоните на горните етажи на фасадата на моята гара.

На вратата се позвъни. Роузи скочи от леглото, втурна се към вратата и застана пред нея, като не спираше да лае. Колкото и често да й го обяснявах, така и не можа да схване, че човекът, който звъни, все още се намира няколко етажа по-долу, и то извън сградата. Това беше един от малкото случаи, в които Роузи не се ориентираше правилно в ситуацията. Отидох до вратата и натиснах бутона на интеркома.

— Здравейте — казах.

— Съни?

— Да.

— Сара е. Трябва да вляза.

— На четвъртия етаж — обясних. — Асансьорите са точно срещу вратата. Чакай да ти отворя.

Отидох до вратата и гледах през шпионката, докато не я видях да слиза от асансьора. Беше сама. Отворих вратата и тя влезе. Роузи спря да лае и изпадна във възторг в момента, в който я видя. Даже се завъртя два пъти от щастие. Сара я подмина, без да й обърне никакво внимание. Роузи, изглежда, леко се разстрои от това, но все пак отиде и седна до кухненския плот, в случай че някой реши да й даде бисквитка. Лявото око на Сара беше толкова подуто, че беше почти затворено, а лявата страна на челюстта й беше тъмносиня.

— Еха — казах.

— Пребиха ме — каза тя. — Дойдоха в стаята ми и пребиха и мен, и приятеля ми.

— Къде е приятелят ти сега?

— Избяга.

— А кои са „те“?

— Не знам.

— Обади ли се в полицията?

— Не. Дойдох направо тук. Страх ме е. Помислих си, че искат да ме убият или нещо подобно.

Затворих външната врата и сложих голямото метално резе по-скоро за да я успокоя, отколкото от съображения за сигурност. После отидох до нощното шкафче, извадих пистолета си, донесох го при нас и го оставих на кухненския плот. Това също беше по-скоро за ефект.

— Искаш ли кафе? — попитах аз.

— Не… всъщност да, ако обичаш.

Сара извади цигара и запали. Не ме попита дали нямам нещо против. Моментът не ми се стори подходящ да й направя забележка.

— Някой проследи ли те дотук? — попитах я аз.

— Да ме е проследил?

— Да. Дали е възможно твоите нападатели да знаят, че в момента си тук?

— Тук ли? Боже господи. Не знам. Могат ли да влязат?

— Не — отвърнах.

Тя отиде до прозореца и надникна към улицата.

— Никого не виждам — каза тя.

— Искаш ли сметана и захар? — попитах аз.

Сара продължи да гледа надолу към улицата, като стоеше отстрани на прозореца, за да не се вижда отвън.

— Само захар — отвърна, без да се обръща. — Обичам го с много захар.

Донесох кафето и го сложих на масата.

— Сградата е съвсем сигурна — обясних аз. — Моята мансарда също. Освен това имаме телефон, от който можем да се обадим в полицията. Пък и аз съм доста добър стрелец.

— Никого не виждам — каза тя.

— Добре — казах аз. — Ела да пиеш кафе. Разкажи ми точно какво стана.

Сара се отдръпна от прозореца и седна срещу мен. Роузи също дойде и седна в краката ми, в случай че решим да ядем нещо. Сара огледа мансардата ми.

— Хубаво е тук — каза тя.

— Какво точно стана? — подканих я аз.

— Ами… — Тя отпи от кафето си и запали нова цигара. — Двамата с моя приятел купонясвахме в моята стая.

— В общежитието?

— Да, естествено, в общежитието.

„Купонясвахме“ можеше да означава хавайски пунш, бира, марихуана, секс или всичко изброено наведнъж, но малко се съмнявах за хавайския пунш. Подробностите можеха да почакат.

— И?

— И тези двамата влязоха, без да чукат или нещо подобно, и казаха на приятеля ми да изчезва. Той ги попита защо и един от двамата го фрасна.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Горе-долу — отвърна тя. — Единият изглеждаше сериозен, като адвокат или счетоводител, нали се сещаш? Слаб. С дебели очила. Тъмен костюм, вратовръзка. Другият беше по-едър, с кожено яке.

— По-едрият ли удари приятеля ти? — попитах я.

— Да. Беше адски бърз. Горкият Уди.

— И после?

— После този с коженото яке тикна Уди в гардероба, каза му да не мърда оттам и затвори вратата. А другият, слабият, се обърна към мен и ми каза да спра да разследвам собствените си родители. Бях толкова уплашена, че не можех да говоря, и само си клатех главата, нали, „Не разбирам“. Но той сигурно си е помислил, че искам да кажа „Не, няма да стане“, така че кимна на другия мъж с коженото яке, който ме удари два пъти и аз паднах на земята. И тогава слабият каза: „Това е само предупреждение“. И аз казах: „Ще направя каквото искате“. А той каза: „Вече ти казах какво искам. Направи го“. И онзи с коженото яке си сложи крака на… ами между краката ми, побутна ме и ми намигна. Представяш ли си? Гадното копеле ми намигна! И после си тръгнаха.

— А Уди? — попитах аз.

Цигарата й висеше от ъгълчето на устните, по-далеч от синината. Сара се протегна, наля си още кафе и добави може би шест лъжички захар. После дръпна от цигарата, извади я от устата си, издиша и отпи от кафето.

— Веднага щом си тръгнаха, Уди излезе от гардероба и избяга — отвърна тя.

— Е — казах аз. — Предполагам, че е добре да се знае какво може да се очаква от хората.

Тя сви рамене.

— Спомняш ли си нещо друго за тези двамата? — попитах.

— Мисля, че по-якият имаше някакви татуировки на ръката.

— Какви татуировки?

— Не знам — отвърна Сара. — Някакви сини букви, на кокалчетата на ръката.

— Ще ги познаеш ли, ако ги видиш отново?

— Никога повече не искам да ги виждам.

— Можем да ти покажем много снимки — обясних й аз.

Сара поклати глава.

— Не, не искам. Искам да прекратиш разследването.

Погледнах я за момент. После станах, прекосих мансардата, отидох до леглото си и погледнах навън през прозореца, към склада на съседната улица. Роузи ме последва и седна до мен. След известно време спрях да гледам склада и се върнах при Сара. Роузи издаде нещо, което много приличаше на човешка въздишка от досада, изправи се и дотича при мен.

— Аз мога да те пазя — казах на Сара.

— Ти ли? Че ти си жена. Какво ще направиш, ако се появят онези двамата?

— Мога да ги застрелям — обясних й аз.

— Няма да посмееш.

— Естествено, че ще го направя.

— Стреляла ли си по някого?

— Да.

Тя ме изгледа.

— Не ти вярвам.

Свих рамене.

— Наистина ли си застреляла някого?

Кимнах. После я попитах:

— Да не би да смяташ, че изведнъж ще спреш да се чудиш кои са истинските ти родители?

— Не ми пука. Страх ме е.

— Естествено, че те е страх. Но именно заради това не е ли по-добре да разбереш истината? Не се ли сещаш, че някой не иска да научиш тайната?

— Господи — промълви Сара.

— И ако сега не узнаеш истината, това може да ти провали живота.

— Тя никога не би наела човек, за да ме пребие — каза изведнъж Сара.

— Коя „тя“?

— Майка ми.

— Мисис Маркам?

— Да. Преди, когато не я слушах, винаги ми крещеше, че не е истинската ми майка.

Очите на Сара започнаха да се пълнят със сълзи. После продължи:

— А после, нали се сещаш, по-късно същата вечер, идваше и ми казваше да не казвам на никого, защото щели да ме изпратят в сиропиталище. — Тя се разплака.

— А баща ти какво казваше? — попитах аз.

Беше й малко трудно да говори между хълцането, но успя да се справи.

— Така и не посмях да му кажа.

— Майка ти говорила ли е такива неща пред него?

— Веднъж… — започна Сара на пресекулки, като се бореше да се овладее. — Двамата много се караха… и аз ги чух и отидох при тях… и седнах на пода отвън… и ги подслушах… и тя каза: „Тя все пак не е моя кръв“. Баща ми й изшътка да замълчи и каза: „Внимавай да не те чуе“.

Сара спря да се опитва да говори, скри лице в ръцете си, наведе се напред и се разрида. Аз мълчах. Роузи изглеждаше малко неспокойна. След известно време хълцането поутихна. Продължих да чакам. Накрая тя спря да плаче.

— Мисля, че трябва да си наплискаш лицето със студена вода — предложих. — Ще се почувстваш по-добре.

Тя кимна, но не помръдна.

— Банята е до спалнята — казах.

Тя пак кимна.

— Върви — наредих. — После ще поговорим. Няма да правиш нищо, ако не искаш.

Сара бавно се изправи и прекоси стаята със залитане, като пияна.

— Там има и грим — подхвърлих. — Използвай каквото искаш.

Сара влезе в банята. Когато останах сама, изпразних чинийката, която беше използвала за пепелник, и направих още кафе.