Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дизмъс Харди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Irish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Мъртвият ирландец

Преводач: Христо Кънев

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща „Петекстон — ООД“

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Редактор: Дико Фучеджиев

Технически редактор: Бонка Балтийска

Художник: Симеон Кръстев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11469

История

  1. — Добавяне

9.

Домът на семейство Кокран се намираше в близко съседство с този на Харди, на 28-мо авеню между Таравал и Юлоа. Споделяха една и съща мъгла през повечето дни, но Харди живееше северно от Парка — южно от него беше най-близкото разстояние до предградията на Сан Франциско.

Големият Ед го поздрави на вратата и се представи. Беше облечен с лъскав черен костюм, който сякаш не бе обличан цели десет години. Реверите му бяха много тесни, черната вратовръзка — също. Бялата риза беше съвършено нова.

Харди имаше чувството, че го е заварил без униформа, като полицай, който се е облякъл в клоунски дрехи по време на енорийски празник. Ед Кокран изглеждаше леко притеснен, но ни най-малко угнетен от скръб или от облеклото си.

Очите му, макар и подпухнали, бяха ясни и проницателни. Изразът на лицето на този здрав мъж беше учудващо сдържан. Масивната брадичка и плоският боксьорски нос създаваха впечатление за прикрита мощ, подсилвано от ръкостискането му, което без особени усилия можеше да обезкуражи и дори изплаши този, с когото се здрависваше. Хватката на месестата му ръка стискаше като менгеме, разтърсваше внушително ръката на другия и я пускаше, но оставяше за дълго след това впечатлението за голяма сила.

Докосна с ръка гърба на Харди, когато го въвеждаше във фоайето. Жена му Ерин бе използвала ръката си по същия начин — да упътва хората на гробището. Семейна привичка може би. Докосването на покойния Еди беше леко като това на майка му.

Тук отново присъстваше свещеникът — до бара край плъзгащите се врати, които водеха към терасата с под от секвоево дърво. Човек със симпатична външност, също здравеняк, но показваше физическата си сила по-изтънчено от Ед Кокран. С чаша питие в ръка той се обърна точно в момента, когато влизаха Харди и Ед.

— Радвам се да ви видя тук. Надявах се, че ще се срещнем.

— Дизмъс, това е Джим Кавано — каза Ед.

Ръката, която стисна неговата, беше силна и суха.

— Дизмъс? Добрият крадец?

Харди се усмихна.

— Това е името ми.

— И сте католик, нали?

— Бях.

Свещеникът повдигна рамене, сякаш свикнал да получава този отговор.

— Бях, съм. Въпрос на граматично време, но на небето не съществува време. Подобно на добрия крадец ще се присъедините ли и вие към паството в последния си час?

Харди се почеса по брадичката.

— Е, аз не приличам кой знае колко на истинския Дизмъс. Не съм крал никога нещо повече от бонбони и шоколади от сладкарниците. Но човек никога не знае какво го чака. Този, истинският Дизмъс, бил ли е добър в мятането на стрели?

— Стрели?

— Стрели. Аз съм много добър стрелец от тебеширената линия.

Кавано се ухили широко, оголил идеалните си зъби.

— Боя се, че в Новия завет няма конкретни данни за това. Ще пиете ли нещо? Предполагам, че ще предпочетете ирландско уиски, нали?

Харди смяташе да поиска бира, но и ирландското беше окей. Кавано притежаваше умението, реши той, да възприемеш това, което ти предлага като най-добра идея. Взе напитката, чукнаха чашите си и излязоха навън на терасата, на слънце.

— Добре постъпихте на гробището, Дизмъс Харди — каза свещеникът. — Спасихте Франи от лошо падане.

Харди повдигна рамене.

— Опит от морската пехота с известна добавка от бойскаутството. Вие сте прочутият отец Кавано, така ли?

Очите на отец Кавано изведнъж се помрачиха.

— Не ми е известно да съм прочут.

— Всички познати на Еди са чували за вас. Вие сте нещо като член на бащиното му семейство.

Отецът бързо поруменя от удоволствие, но също тъй бързо се овладя.

— Аз съм в семейния им кръг, Дизмъс. И все пак… — Отпи от чашата. — Познавам Ерин и Големия Ед още като гимназист. Аз ги запознах, кръстил съм всичките им деца, после ожених Ед и Франи, а сега извърших и това…

Млъкна, въздъхна и хвърли блуждаещ поглед над рамото на Харди към нещо неопределено в далечината.

— Съжалявам.

— Господ дарява и отнема, нали? Такъв съвет давам на скърбящите. — Изви устни в иронична усмивка. — Но Той налага понякога и теглила, което не разбирам и няма да го разбера изобщо.

— Не зная дали Господ е наложил това последното теглило — каза Харди.

— Какво имате предвид?

— Хм, ако Ед се е самоубил…

Кавано го изгледа сурово.

— Еди не се самоуби.

Харди изчака.

— Погребах го на свято място, Дизмъс. Ако имаше някакво съмнение за самоубийство, не бих могъл да го погреба. Разбирате ли?

— А вие разбирате ли какво означава това, отче? Това, което казвате.

Свещеникът присви очи на слънцето.

— То означава, че някой го е убил — каза Харди.

Кавано закри очи с ръка. Изглежда, не му се искаше да повярва и в тази възможност.

— Хм… — Гаврътна чашата си. — Аз просто… той не би могъл да се самоубие. Не го е извършил. Твърдо съм убеден в това, както че вие стоите тук, до мен.

— Защо? Имате ли някакво…?

— Наречете го морално убеждение, но не се съмнявам ни най-малко.

— Чашата ти е празна. — Гласът на Ерин Кокран. Харди забеляза, че тя е обгърнала с ръка отец Кавано. — Аз също изпитвам жажда.

Кавано отиде да й напълни чашата.

— Струва ми се, той е безупречен свещеник — каза Харди.

Ерин не отговори веднага, сякаш, загледана след отеца, искаше да изпита сладостта на някаква тайна.

— Джим ли? — попита тя. — О, да, такъв е. Той е наистина безупречен свещеник.

 

 

Франи приседна, загърната с плътна завивка, и огледа стените на стаичката, в която се намираше. Мозес току-що бе отишъл да доведе Дизмъс — по някаква причина тя бе пожелала да го види, може би да му благодари, задето беше я прихванал да не падне. Не помнеше точно какво се беше случило. Мисълта й прескачаше от едно нещо на друго. Странно наистина.

Навярно Мозес и мама — тя наричаше Ерин „мама“ — бяха взели добро решение, като я настаниха да легне тук. Тя още се чувстваше отпаднала, със замаяна глава. Може би затова постоянно забравяше ту едно, ту друго, приемаше нещо и после се отказваше от него. Попипа челото си — то беше още студено и влажно.

Отпусна глава на възглавницата и спря очи на отсрещната стена. Там бяха наредени семейни снимки, цялата история на семейство Кокран, от сватбата на татко и мама до нейната с Еди. Припомни си гордостта, която бе изпитала, чувството, че принадлежи към истинско семейство в живота си по време на годежната им снимка с Еди — поместена в „Кроникъл“ — тя също се намираше на тази стена.

Това бе напълно в стила на Кокранови. Без фанфари. Един ден просто беше наминала тук и гледаха с Еди телевизия, а когато останаха сами, започнаха да се прегръщат плахо и снимката неочаквано се появи. Погледна себе си, застанала до Ед, така широко усмихната, че сигурно са я болели бузите, макар че не си спомняше това сега. А сетне, до тази снимка — другата, сватбената. Възможно ли е в един и същи живот да има толкова различни мигове?

След това помисли за снимката на бебето, която бе предвидила за в бъдеще. Бебето. Скръсти ръце на корема си.

— О, господи! — прошепна тя.

На вратата се почука. Преди Франи да успее да отговори, оттам надникна Джоуди — сестрата на Еди.

— Хай! — поздрави тя. — Окей ли си?

 

 

Харди завари жените прегърнати и разплакани и си каза, че е трябвало да почака още малко, преди да дойде да види Франи. Една врата в дъното на коридора бе отворена и той пое към тази друга стая, за да изчака там.

Това беше странно помещение, съвсем несходно с останалата част от дома. Рокаджийски плакати от долния край на вкусовия спектър покриваха почти цялата достъпна площ на стените. Двата прозореца бяха със спуснати транспаранти и Харди имаше чувството, че ги вдигат твърде рядко. В един ъгъл имаше включен телевизор, звукът съвсем затихнал, картината белоснежна и ненастроена, сякаш този апарат не бе докосван от месеци.

Това го обезпокои и той тръгна към телевизора да го изключи.

— Какво правите тук?

Гласът на по-малкия син, Стивън, опрял ръце на прага на вратата.

— Това е моята стая. Какво правите?

— Чаках Франи и сестра ви да спрат да плачат, тогава видях, че телевизорът е включен. Реших, че трябва да го изключа.

— Аз искам той да е включен.

— Гениално, тогава ще го оставя да работи. Показват нещо интересно, така ли?

Стивън пренебрегна ехидния въпрос и сякаш се загледа изпитателно в него.

— Познавам ви, нали? — изрече го неохотно, със злоба.

— Да, знаем се. Видяхме се веднъж у Франи и Еди.

— Точно така.

Стивън като че отбелязваше този факт, без да влага в него интерес. Все едно че категоризираше Харди и го поставяше на определено място на някой рафт. След това той сякаш преставаше да съществува за Стивън.

Младежът мина напред и се тръшна на леглото си, кръстоса крака при глезените и прокара два-три пъти ръка по щръкналата си, остра коса.

— Защо не се разкараш?

Харди придърпа един стол изпод бюрото на Стив и седна на него с облегалото напред.

— Опитвам се да разбера кой е убил брат ти.

Не получи отговор. Стивън само продължаваше да гледа към бръмчащия бял шум на телевизора. Харди стана, отиде до апарата и нервно го изключи.

— Ей!

— Кажи „Ей“ на себе си! Не ме е грижа дали си готов да изгниеш тук в твоята стая, но се опитвам да направя поне малко добро за Франи и ако знаеш нещо, което може да ми помогне, аз непременно ще открия това, което ме интересува. Да не мислиш, че като гледаш празния екран на твоя телевизор, ще ми направиш впечатление с твърдостта си? Нямаш ли никакви чувства към Еди? Или изобщо към нещо, а?

Харди забеляза, че блъфът в държането на момчето намалява. Това не беше разгневило Харди, само го накара да повиши тон. Отново седна на стола, придвижи го по-близо до леглото.

— Виж какво, въпросът е дали можеш да ми помогнеш, ако имаш такова желание.

— Не мога да повярвам, че Еди вече го няма.

Харди скръсти ръце, въздъхна, сведе очи.

— Да — каза той, — това е най-тежкото.

— Какво имаш предвид, като казваш, че се опитваш да откриеш кой е убил Еди? Защото аз мисля, че се е самоубил.

— Защо мислиш така?

Момчето затвори очи. Харди се пресегна, сграбчи единия от глезените на Стивън и започна да го стиска. Имаше здрава хватка. Стивън опита да се освободи, но не успя.

Харди го стисна още по-здраво и заговори шепнешком:

— Чуй, ти малък негоднико, не се опитвай да ми пробутваш гадните си инатчийски номера, които си научил от гимназията! Разбираш ли?

Лявата ръка на Харди от китката до лакътя се беше загряла от натиска. Стивън беше стиснал челюсти.

— Пусни ми крака.

— Разбираш ли какво искам от теб?

Стивън се забави още пет-шест секунди, направи лека гримаса, после кимна и избъбри:

— Да.

Харди прецени, че това е задоволително от страна на момчето. Пусна крака му.

— А сега, ако си спомняш, аз те попитах защо мислиш, че Еди се е самоубил? Полицията или някой друг ти каза това?

Стивън потърка глезена си, но Харди вече му бе направил впечатление.

— Ами нали е имал револвер в ръката си. Имало е и бележка.

— Лесно е да се постави револвер в ръката на някого, който е вече мъртъв. А бележката може да се отнася за всичко друго. Искам да зная защо мислиш така — че се е самоубил?

— Защото той беше умен, а който е умен, би ли искал да живее?

Това не беше плоско остроумие. Момчето беше искрено. За момент Харди се почувства разстроен. Наведе глава, пое дълбоко дъх.

— Хей, толкова ли е лоша работата, Стивън?

Момчето само повдигна рамене, тънките му ръце се скръстиха на гърдите.

— Беше ли той потиснат? Говоря за Еди.

— Да, така мисля.

Харди вдигна очи към него.

— Защо мислиш, аз предприемам това? Да не би да си въобразяваш, че искам да бъда тук и да предъвквам цялата история с някой, който ще прояви охота да разговаря с мен? Така ли си представяш приятното прекарване на времето?

— Не си го представям изобщо — избъбри момчето.

Харди прие упрека му.

— Окей — каза той.

Стивън бръкна в горното чекмедже на тоалетната си масичка, която беше до леглото, измъкна оттам един нож със сгъваемо острие и започна да го отваря и затваря. Съвременна американска броеница на грижите, помисли си Харди. Прикрил изненадата си, той попита откъде се е взел този нож у Стив.

— Чичо Джим го донесе от Мексико.

— Чичо Джим?

— Да. Познаваш го. Отец Кавано. Но няма да кажеш на мама, нали? Това навярно ще я обезпокои.

След миг Харди свикна с гледката — мършавото момче, изпаднало в меланхолия на леглото си, което отваря и затваря за утеха сгъваем нож.

— Значи искаш да помогнеш?

Стивън затвори ножа. Очите му все още не изразяваха доверие, но в тях отсъстваше поне активното недоверие. Момчето навярно не би могло изобщо да помогне на Харди, но не би могло да изпита огорчение — както и той самият — ако е убедено, че се прави нещо за разкриване на причините за смъртта на брат му.

— Какво мога да направя? — попита Стивън.

— Дръж будно съзнанието си. Помисли за нещата, случили се през последните един-два месеца, всичко, което Ед или някой друг негов познат е могъл да каже или извърши или каквото е замислял, всичко. — Извади портфейла си. — Ето ти една визитна картичка. Пази я както за себе си, така и заради мен, а също и ножа, а?

Взаимни тайни. Една от добрите връзки между хората.

— Хубава картичка — рече Стивън.

Харди стана.

— Внимавай с този сгъваем нож — каза той. Като стигна до вратата, се обърна. — Мисли напрегнато, Стивън. Може да изскочи нещо. — Това не беше подходящо да се каже на едно момче, но точно сега той не беше склонен да редактира думите си.

 

 

Джоуди и Франи, хванали се за ръце, стояха пред стената на стаичката и гледаха снимките.

Харди не почука.

— Вашето семейство разполага с „Кодак“ в работата си — рече той.

Те се обърнаха и Франи го запозна с Джоуди. Около осемнадесетгодишна, тя беше вече се източила. Луничавото й лице още беше на петна от засъхналите сълзи. Нещо бебешки закръглено, но само леко загатнато се долавяше в ъглите на скулите й. Големите й сини очи, зачервени от плача, имаха в ириса си златисти точици. Носът й не беше идеален, но Харди го хареса — малко прекалено плосък в горната си част и щръкнал в долната като бебешки палец.

Личеше, че е дъщеря на Ерин, но що се отнася до Стивън и Ед, и дори Мик, те не бяха наследили кой знае колко черти от гените на баща си, Големия Ед.

— Искала си да ме видиш.

Франи веднага се смути, отново загледа стената със снимките, а после извърна очи към Харди.

— Мисля, че… — Обърна се към Джоуди и се усмихна. — Паметта ми…

— Всичко е окей — успокои я Харди. — Може да изчакаме малко.

— Не. Спомням си, че помолих Мозес да ти съобщи, че искам да те видя, но аз… онова другото нещо…

— Да.

Джоуди заговори. Гласът й беше като ехо на майчиния приятен глас, не толкова дълбок, за да бъде грапав, но като на зряла жена.

— Бяхте чудесен, така здраво уловихте Франи! Благодаря ви.

Обърна се към снаха си.

— Ти наистина загуби съзнание. Не мога да разбера как мистър Харди успя да го извърши, но той те достигна навреме…

— Така беше — призна Франи. — Спомням си.

— Какво?

— Защо поисках да те видя, Дизмъс. Едва сега си спомних.

Тя пусна ръката на Джоуди и седна на отоманката.

— Никога преди не съм припадала, затова дори не разбрах какво ще ми се случи. Последното, което помня е, че видях там мистър Поук. Той е… той беше шефът на Ед, искам да кажа работодателят. Но мисля, че всъщност той не беше шефът. Истинският мениджър беше Ед, обаче той бе достатъчно тактичен да не го показва, знаеш.

Харди се примири с несвързания й говор. Очевидно някаква мисъл бе изплувала в съзнанието й и тя щеше да я доразвие.

— Затова, когато го видях, отново си спомних думите ти, че трябва да ти кажа за всичко, което би могло да е съществено.

— А присъствието на мистър Поук там би ли могло да е съществено?

Тя разтърси червената си коса, после затвори очи, сякаш мисълта й бе убягнала отново. Джоуди седна на ръба на отоманката и прегърна снаха си през рамо.

— Всичко е окей, Франи.

— Просто ми е трудно да мисля. — Нацупи се, прехапа устна.

— Мистър Поук — изрече тихо Харди.

— О, мистър Поук, точно така.

— Защо би било съществено присъствието му на погребението, Франи? За мен това е съвсем естествена проява. Били ли са в лоши отношения, карали ли са се?

— О, не, нищо подобно. Не се отнася до присъствието му на погребението. — Тя пак изгуби нишката на мисълта си.

Харди пъхна ръце в джобовете си и зарея поглед по снимките на стената. Около една от тях, която навярно беше правена при завършването на някакво учебно заведение от Еди, бяха наредени почетни значки, дипломи, отличия. Харди отново се обърна към младите жени.

— Фи Бета Капа[1]? — попита той.

— Еди беше необикновено умен и способен — каза Джоуди. — Не обичаше да се изтъква, но беше най-умният и способен от нас, като изключим само може би Стивън, но той тепърва трябва да работи върху себе си.

— Току-що бях при него. Имахме приятен разговор.

— Той е окей — каза Джоуди. — Само че обича да се прави на груб.

Харди повдигна рамене.

— Ние се разбирахме добре с Еди…

— Помня.

Харди седна на края на кушетката.

Франи поде:

— Това беше мистър Поук. Изненадах се, като го видях. Еди ми каза, че той не се е явявал на работа цялата минала седмица до петък, а след това е бил много разсеян.

Харди изчака тя да продължи.

— Това е всичко — каза тя накрая. — Съжалявам. Предполагам, че е нищо. Но ти каза…

— Не, Франи — отговори Харди. — Всяко нещо би могло да бъде важно. — Той не я подтикна да каже още нещо. Сигурно ще открие повече данни, когато отиде да разпитва в „Арми Дистрибютинг“.

— Предполагам, че това е нищо — повтори Франи.

— Решила си, че си струва да ми го кажеш. Все едно че са ти дали тест в училище и вашият учител винаги ви е напомнял да се придържате към първото, което ви хрумне. Няма да ме засегнеш, ако го кажеш.

Франи пак погледна към стената със снимките. Джоуди, приседнала до нея, стана и заговори напрегнато и живо:

— Дали да не излезем за малко навън, как мислиш?

— След минутка, окей.

Момичето излезе, като затвори след себе си вратата. Харди отиде до кушетката, за да е по-близо до Франи.

— Знаеш ли — каза той, — твоят припадък би могъл да има нещо общо с бременността ти.

Франи кимна в отговор.

— И аз си мислех за това, преди да влезе Джоуди. Не си казвал никому, нали?

— Обещах да не казвам.

— Зная, но…

— Никакво „но“. „Не“ си е „не“.

Тя се усмихна.

— Добре. Благодаря ти.

Главата й отново се изви към снимките.

Харди заговори:

— Още ли си на мнение, че трябва да излезеш вън? Тук е доста тесничко.

Тя хвърли бегъл поглед към стената.

— Прав си. Извинявай.

Харди отиде до нея и внимателно я вдигна за рамото. Франи се облегна на него.

— Да вървим — каза тя и се насили да се усмихне. — Ще се справя.

 

 

— Не мога да разбера.

— При твоето състояние няма място за чудене.

Мозес Макгайър изгледа мрачно Харди, който успяваше да се справя с движението по булевард Линкълн. Брезентовият покрив на колата беше навън в задната й част.

— Ти си взел ключовете ми, нали?

Харди обърна очи към него.

— Често съм те предупреждавал за опасностите, които крие навикът ти да си оставяш ключовете по джобовете на връхните си дрехи. Аз държа ценностите си в панталона.

— Държа ценностите си в панталона — повтори като ехо Макгайър. — И се опитвам да вадя ценностите си от панталона колкото може по-често.

Харди бръкна дълбоко в джоба си, извади халката с ключовете на Макгайър и ги подхвърли на коленете му.

— Приятел не оставя приятеля си да шофира в пияно състояние.

Макгайър се опита да подсвирне, но се провали — устата му не беше сто процента в ред.

— Хубава работа! Значи ти си ми скроил този номер? При това не съм пиян.

— Искаш ли да ми подсвирнеш отново?

— Това, че не мога да подсвирна, не значи, че съм пиян.

— Кажи три пъти: „Не мога да подсвирна!“.

Макгайър се опита веднага, после добави:

— Какъв си ми ти, да не си ми майка? — Облегна гръб на седалката. — Не мога… по дяволите… да подсвирна — изрече той.

Харди спря колата под една лампа и се обърна към приятеля си.

— Та какво не можеш да разбереш?

Макгайър мълча цяла минута. Харди не изтърпя и му припомни:

— Ти каза, че не можеш да разбереш. Какво?

— Истинската любов — отвърна най-сетне Макгайър.

— Имаш предвид Франи и Ед?

— Не. — Макгайър пак млъкна за минута, след което поясни: — Имам предвид родителите на Ед. Кажи ми, ти не я ли забеляза, Ерин?

— Забелязах я, Моуз.

Макгайър се опита да подсвирне и този път опитът беше по-успешен.

— Не е важно на колко години е тя, важното е, че е най-сексапилната жена, която съм виждал.

Харди кимна. Дори на погребението на сина си Ерин Кокран беше далеч по-привлекателна от това, което обикновено се определя като „привлекателност“.

— И е изкарала с Големия Ед цели трийсет години. Как ще си обясниш това, ако не като проява на истинска любов?

— Аз всъщност не се запознах с него. Просто бе застанал до вратата. Приличен на вид, сломен от загубата, но се опитваше да не показва колко е разстроен.

— А как го виждаш в комбинация с Ерин?

— Не виждам нищо странно.

— Харди, този човек е бил градинар в Парка цял живот. Е, там работи за доброто на града и навярно е много забавен, но къде е тук романтиката? Като зная, че по цял ден се рови в конските фъшкии!

— Кому е нужна романтиката?

— Не мислиш ли, че тя е нужна на Ерин?

Харди повдигна рамене.

— Интересен въпрос. Не зная.

— Навярно това е истинска любов, която не мога да разбера.

Харди спря колата на една пряка преди „Шамрок“. Денят бе горещ и тих. Макгайър беше отпуснал глава на облегалото на седалката си. Изглеждаше като пребит, дишаше тежко и бавно.

— Спиш ли, Макгайър?

Приятелят му изсумтя.

— Сигурен ли си, че искаш да отвориш бара?

Макгайър повдигна глава.

— Онзи свещеник… той е човекът, по който тя би могла да си падне. Не се смей, случва се. — Очите му бяха мътни и кървясали, мускулите на лицето — отпуснати.

— Не се купува истинска любов, а? — рече Харди.

— Прекрасно е, когато тя трае само една-две нощи. — Макгайър пак отпусна глава на облегалото, въздъхна. Заговори със затворени очи, присвил се на седалката, а главата му се беше свлякла ниско върху облегалото. — Мислиш ли, че Франи е окей? Струва ли ти се, че е окей?

— Франи ще се оправи, Моуз. Тя е корав човек. Питах те дали ще отваряш бара, или не.

Макгайър прикри очи с ръка, като преди това забеляза къде е спряла колата.

— Не мисля, че съм в блестяща форма да си върша работата днес в бара, знаеш.

Харди кимна, завъртя ключа и подкара отново колата. Когато се вля в трафика, на път за жилището на Макгайър на Хейт-Ашбъри, Мозес се обади:

— Как постигат те това, Диз?

— Кое?

— Да се държат един за друг. Цялото семейство.

— Ти и Франи го правите.

— Налага се.

Харди погледна към приятеля си: отметнал глава, отворил уста, затворил очи. Изглеждаше чудато с тъмния си панталон, с кафявата си официална риза и с разхлабената си вратовръзка. Обикновено Мозес ходеше с джинси и работна риза. Харди забеляза за пръв път, че черната коса на Мозес е започнала да се прошарва.

— Може би и те трябва да се държат един за друг — каза Харди. — Поради някаква причина.

— Не както го правим ние с Франи обаче.

Харди знаеше, че Мозес е прав. Мозес бе отгледал по-малката си сестра до шестнадесетгодишна възраст, когато тя беше едва на четири години. А като замина за Виетнам, където се срещна с Харди, тя току-що беше започнала гимназия и Мозес плащаше за пансиона й при доминиканките в областта Марин.

— Освен това — изфъфли той — имам предвид секса. Не братята и сестрите. Ед и Ерин. Може ли да трае такова нещо трийсет години?

Харди намери място за паркиране пред сградата, в която живееше Мозес. Зае го и спря.

— По навик, предполагам — отвърна той.

Бележки

[1] Елитно дружество на студентите и випускниците на американските колежи. — Б.пр.