Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (28)

28.

Стивън знаеше, че майка му се насилва. Сигурно просто не беше по силите й.

Тя сменяше превръзките с педантична грижливост, донасяше му сладоледа и сандвичите, отваряше и затваряше прозореца, включваше и изключваше телевизора и радиото, навярно щеше да се опита да му построи и самолет и да го поразходи с него, ако той пожелаеше това.

Всичко продължаваше да се върши заради Еди.

Стивън не упрекваше майка си, не можеше да я упреква. Той чувстваше същото или си мислеше, че е така. Навярно е различно да изгубиш син, от това да изгубиш брат. Но и едното, и другото е тежка загуба.

Цялата тази реакция в него — може би дори бягството му от къщи — имаше връзка с това, със загубата на Еди. Той бе имал на разположение няколко дни да мисли по този въпрос и понеже беше умно момче, достигна до тази теория… че съществува минимално количество приемливост, от която се нуждае всеки, за да върви напред, независимо къде се намира. За Стивън това беше този дом. И до миналата седмица количеството минимална приемливост беше близо до нормата, но достатъчно. Стивън беше при абсолютната нула — докато не смяташе Еди за фактор. И дори при отсъствието му от къщи за известен период Еди винаги в известен смисъл беше тук. Неговото присъствие, неговото отношение се чувстваше. И на Франи също, макар не дотолкова. Въпреки че той даваше на Франи (през часовете, когато опиатите отслабваха своето въздействие, а той още не бе извикал мама) доста висока оценка, по-висока от тази на всеки друг, с когото живееше в тази къща. А Еди? О, Еди беше вън от всякаква класация, той бе стократно по-високо от всякаква десетобална система на оценки. Стивън просто не беше в състояние да изрази точните измерения на превъзходството му над останалите, но знаеше, че за Еди той е бил винаги най-странният, най-умелият и най-забавният малък (е, не чак толкова малък) брат в историята.

Така че редом с Еди на снимката той принадлежеше — колкото и чудато да му изглеждаше понякога това — тук, на този дом. Беше приет, защото Еди го беше оценил. В общи линии така си представяше той сега картината, след като бе помислил малко върху нея. Затова след смъртта на Еди почувства голяма празнота и му се струваше, че животът му е невъзможен вече — тук, в този дом. Не е възможен занапред.

Ала претърпял злополуката, той откровено смяташе, че нещо се е променило. Разбира се, промяната не биваше да се приписва на това, че всички в тази къща изпитваха съчувствие към него и се опитваха да бъдат мили. Най-вече мама. Мама ужасно се насилваше.

Това усещане на Стивън не бе дори съзнателно, но той знаеше, че се е превърнал просто в задължение за майка си, нещо като кампанията за събиране на хартия или друга такава акция, а мама е била винаги тази, на която може да се разчита в такива случаи.

И ето я сега до него, а Стивън е затворил очи, диша спокойно и се преструва на заспал. Тя слага ръка на челото му, за да провери дали няма температура, сетне подпъхва завивките под него. Стивън отваря съвсем мъничко очи, замаян.

— Как се чувстваш, миличък?

— Добре.

— Наистина ли? Да ти донеса ли нещо?

Той бавно поклаща глава. Тя сяда на леглото. Чувства как тя се опитва да каже още нещо, но решава вместо това да протегне ръка и да потърка бузата му. Бузата е странно студена. Стивън пак отваря очи.

— Всичко е окей, мамо.

Тя смело се усмихва — още мисли за Еди. Очевидно е. Но той няма право да бъде недоволен от това. Следва лека престорена усмивка на майка му.

— Трябва да се оправиш — казва тя. — Не се вълнувай и оздравявай.

Тя поглежда часовника си. Време за следващата доза? Не, той не изпитва силни болки. Затваря пак очи. Усеща как майка му става от леглото.

Отново сам.

Защо не ми говориш, мамо, мисли той. Защо не ми предложиш да седна в леглото и да се заловим с нещо? Не е най-важното как се чувствам. Е, до известно време това няма да се случи. Тя не е готова за такова нещо. Той не си въобразява, че може да замести Еди в сърцето й. Никой не би могъл да го замести. Но ако тя успее да го възприеме не просто като задължение, може да настъпи напредък в отношенията им.

Той не иска много. Ако може да направи нещо, което да накара мама да го види, може би тя ще го оцени поне мъничко. Това е всичко, което иска той. И то ще запълни макар отчасти празнината, оставена от Еди. Все пак ще я запълни, дори и недостатъчно.

Но мама сама изглежда под нулата и това го прави много неспокоен, може би по-неспокоен от всеки друг път.

 

 

Ерин бе облечена със зелен екип за джогинг, а на краката бе обула гуменки. Късите бели чорапи имаха малки помпони отзад над петите и Харди се загледа в тях, докато тя го въвеждаше в дома си.

Той се опита да задържи погледа си на помпоните, защото да гледа Ерин Кокран по екип за джогинг — дори когато тя е още съвсем явно объркана и смутена — значеше, че това е резултат от усещането му за нов живот, който води напоследък, което се изразява и в повишение на неговото либидо.

— Какво е странното? — попита тя.

Бяха излезли на терасата, озарени от яркото слънце и той се беше любувал на нещо друго, а не на помпоните, когато тя ненадейно се обърна и улови посоката на погледа му. Но той не мислеше, че трябва да говори за това с нея.

— Начинът, по който работи съзнанието ми — отвърна той, опитвайки се да бъде подходящо загадъчен. Придърпа един от пъстрите брезентови столове за Ерин и долови лек полъх на сапун „Слонова кост“.

Голям чадър в червено и зелено стърчеше от средата на масата. Слънцето бе високо и той придърпа стола си по-близо до нейния, за да бъдат и двамата на сянка.

— И как работи твоето съзнание? — Докосна го леко по ръката и това му напомни за начина, по който тя и Големият Ед го бяха докоснали, за да го упътят — в деня на погребението. Ерин го погледна право в очите.

Но то съвсем не беше флиртуване. Тя беше от хората, за които светът е напълно праволинеен. Очевидно бракът й с Големия Ед е бил щастлив, но в момента и двамата съпрузи са потопени в дълбока скръб. Не би могло да я тревожи обстоятелството дали някакъв неин поглед ще се изтълкува погрешно. Но докосването до ръката му, големите, сериозни, кафяви очи бяха смущаващи.

— Как работи съзнанието ми? — повтори Харди. — Боя се, много бавно.

— Не, не смятам. — Ерин наля кафе в две обикновени кафяви чаши и премести по-близо подноса със захарта и сметаната. — Не смятам — подчерта тя.

— Работи като ръждив будилник, но с гаранция. Тик… — Харди млъкна, озърна се наоколо и спря отново поглед на очите й. — Тик. Ей така.

За пръв път виждаше нещо като хумор в очите й. Тя взе чашата с две ръце и се облегна назад в шезлонга.

— Джим — отец Кавано — се отби снощи. Очевидно има заподозрян, така ли?

— Не чете ли във вестника?

Тя поклати глава.

— Сега, със Стивън… — започна тя и млъкна.

— Как е той?

Ерин повдигна рамене уклончиво.

— Причината да ти позвъня, е именно заподозреният.

— Да, но според мен те всъщност са двама.

Обясни й накратко за Крус, а после премина на Алфонс. Тя слушаше, но погледът й бе насочен някъде към празното пространство сред задния двор. Когато Харди свърши, не последва никаква реакция от нейна страна.

— Мисис Кокран? — обади се Харди.

Тя сякаш разговаряше със себе си, опитваше се да намери смисъл в нещо абсурдно.

— Двама — изрече тя. — Предполага се, че двама са убили Еди, двама са искали да го убият. Как може двама души да искат да убият моя Еди. — Това не бе въпрос. Харди заби очи в чашата си. — Според мен то няма смисъл — добави Ерин.

— Да, наистина няма.

— Но все пак допускаш, че се е случило?

Харди повдигна рамене.

— Това е единствената алтернатива на самоубийството. Ти беше сигурна, че той не е посегнал на живота си.

— Не зная коя е по-лошата от двете възможности. — Ерин затвори очи. — Сега не ми е ясно защо ти се обадих — изрече тя като извинение и се опита да се усмихне, но не успя. — Знаеш ли, аз продължавам да си мисля нещо… — Млъкна и продължи: — Нещо такова, което, като бъде съобщено, ще направи прелом. Продължавам да си мисля, че ще открием нещо, но вече не съм склонна да вярвам в това. Наистина е глупаво.

— Не, не е глупаво. Съвсем естествено е.

Ерин му хвърли мрачен поглед.

— Глупаво е! — отсече тя. — Нищо няма да ми върне Еди. — Потресена от самата себе си, тя се наведе напред в шезлонга енергично и отново допря ръката на Харди. — Извинявай, не исках да ти крещя.

Харди превъзмогна импулса да сложи ръка върху нейната ръка. Тя нямаше нужда от никаква утеха в момента. Или може би имаше, но това нямаше да й въздейства. Загуба на време е да се опита. Харди беше здравомислещ човек.

— Естествено е — каза той — човек да бъде любопитен по отношение на истината. Щом научиш какво се е случило, ще го свържеш с него. Не е глупаво.

Ерин пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Джим каза в общи линии същото.

— Прав е.

Ерин откри зрънце злато в това.

— Разбира се — каза тя и лицето й се разведри. — Джим е винаги прав. — Продължи да диша дълбоко. — И какво значи тази история със заподозрените?

— Значи, че можеш да получиш по-добра представа какво се случва всъщност. С известен шанс можеш да откриеш някакъв мотив. А на Франи й предстои да си получи застраховката.

— Това е добре. Не бях помислила за такава възможност.

— Ето основната причина, поради която се захванах с тази работа. Но, както каза ти, нищо не би могло да ти върне Еди. И никой не претендира да може да го направи. То само определя мястото, откъдето да се тръгне, нищо повече.

— Накъде? — изрече тя почти на себе си.

Кафето беше изстинало. Сянката се бе изместила и сега главата на Харди бе на слънце. Той бързо заслони очи с лявата си ръка.

— Това е въпросът, който си задават всички — рече той.

Ерин наведе глава.

— Извинявай — каза тя. — Още съм унесена в себе си.

 

 

Докато пиеха кафето, тя заговори за Стивън. Макар че той продължавал да взема хапчетата за успокояване на болките и спял много, бил се привдигнал за пръв път в леглото миналата нощ по време на разговора си с Джим и Големия Ед. Сърдел й се, имал враждебно отношение към нея, сподели Ерин.

— Струва ми се — каза тя, — че колкото повече се опитвам да му угаждам, толкова повече той се отчуждава от мен.

Дизмъс занесе чашите в кухнята, изплакна ги и ги остави обърнати — да съхнат на умивалника.

Ерин се чувстваше виновна, задето подлага Харди и всички други на тази разяждаща, ужасна болка. Това не беше негова грижа. Беше се превърнала в бъбреща глупачка, която почва да си казва всичко, щом някой дойде да разговаря с нея, вместо да се държи на поносимо разстояние. Срамуваше се, чувстваше, че не бива да се доверява на почти непознати за нея хора, но не можеше да се сърди.

Чу едно слабо „Мамо“ от дъното на къщата.

— Искаш ли да го видиш? — попита тя. — Той се чувства много самотен тук.

 

 

Стивън се бе надигнал непохватно в леглото. Ерин се пресегна зад него и му оправи възглавницата.

— Хайде, мамо.

Беше отчайващо. Стивън почти се сгърчи при нейното докосване. Тя се извърна с полусподавена усмивка:

— Спомняш ли си мистър Харди?

Той кимна:

— Открихте ли човека, който е убил Еди?

— Да, смятаме.

В стаята беше твърде тъмно за такъв прекрасен ден. Ерин вдигна транспаранта.

— Искаш ли да отворя прозореца? — попита тя сина си.

— Все ми е едно. — И добави към Дизмъс: — Отец Джим каза, че сте сигурен в това.

Дизмъс приближи и седна в задния край на леглото.

— До довечера ще бъдем съвсем сигурни — рече той.

Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си, а от него — синя визитна картичка. Подаде я на Стивън.

— Предишната се беше измачкала много — обясни той. — Искаш ли да вземеш тази?

За негова изненада Стивън я взе.

— Благодаря ви — каза момчето. Каза го ей така, официално. Не рече: „Мерси“, нито „Дадено“, а „Благодаря ви“. После добави: — Какво ви възпира още, та не сте напълно сигурен?

Дизмъс не успя напълно да сподави смеха си, въпреки че се опита.

— Можете ли да ми кажете? — продължи Стивън. — Всичко за това?

Дизмъс погледна майка му и тя кимна. Добре беше, че Стивън съумява да забрави болката, показва интерес към живота.

Но Ерин не беше сигурна дали би смогнала да чуе цялата история отново.

— Гладен ли си, Стивън? Искаш ли да похапнеш?

Стивън не обърна никакво внимание на думите й, напълно съсредоточен в Дизмъс.

— Не си ли много уморен? — попита Харди Стивън, уловил погледа на майка му при този свой въпрос. Тя кимна, че всичко е окей.

— Не — отвърна Стивън. — Не върша нищо друго — само спя.

— Добре, ще ида да ти направя сандвич — каза Ерин.

Дизмъс беше започнал вече да говори, преди тя да напусне стаята.

 

 

Харди седеше в „Клиф Хаус“ и чакаше Пико да дойде за обяд. Пред погледа му се разкриваха съвсем ясно Фаралонските острови. Наблизо до брега стотина морски лъвове лудуваха по и около Сийл Рок (Тюленовата скала).

Това място, което гъмжеше от посетители през уикендите, не беше съвсем лошо сега, във вторник следобед. Харди бе заел маса до един от дългите от пода до тавана прозорци, без да се наложи да чака тя да се освободи. Сервитьорката му беше любезна, но не чак толкова и дори не примига, докато той поръча отведнъж две бутилки „Анкър Стийм“. Беше вече изпил до половина първата.

Инстинктът му подсказваше да се върне в „Шамрок“, да поеме отново редовната си смяна или поне да си побъбри приятно с Мозес. Но на път за бара от дома на семейство Кокран реши, че с това може да си навреди. Още един ден или — по-вероятно — само няколко часа ще му бъдат нужни, за да се убеди, че работата е вече в кърпа вързана.

Не можеше да каже на Мозес, че почти е решил загадката, че почти сигурно Еди е бил убит и по всяка вероятност Франи ще получи застраховката, а освен това има вероятност Мозес да му дължи четвъртинка от бара.

Затова се обади на Пико и пое на запад по Линкълн към „Клиф Хаус“, вместо на изток към „Шамрок“. Ще каже на Пико, че иска да празнува, но може би и с това ще прибърза. Всичко с Джейн, изглежда, се развиваше прекрасно, случаят „Кокран“ почти бе приключил за него. Какво тогава го възпираше да се чувства щастлив? Дотолкова ли бе отвикнал?

Пийваше си от бирата, гледаше как вълните се разбиват в скалите под него и се опитваше да разбере защо не е щастлив. Това усещане от миналото „нещо наистина не е в ред“ се появи отново, докато разговаряше със Стивън. Беше се решил на този разговор, за да намали напрежението в дома на семейство Кокран и понеже Стивън явно искаше да бъде посветен в тайната. А Харди знаеше, че момчето не би могло да му окаже помощ на този етап. Не бе останало нищо за довършване по случая.

Там, в океана, два влекача теглеха кораб към Голдън Гейт. Харди проследи това за известно време, сетне зарея поглед по-надалеч, към брега на Марин и отвъд — мислено чак до Орегон. Денят беше като на визитна картичка — безоблачно небе, тихо синьо-зелено море.

Добре, изглежда бе привършил със случая, поне що се отнася до самия него. Постоянно си задаваше въпроса защо не е щастлив. А защо пък трябваше да бъде? Цялата история съвсем не беше някаква шега, нещо весело. Единственият скромен смисъл в нея беше възможността с негова помощ Франи да получи парите от застраховката или нещо от този род, но той не можеше да се избави от мисълта за всичко отвратително, с което беше се сблъскал във връзка със случая.

Имаше и още нещо. Като говореше на Стивън и се опитваше да му изложи всичко както си е, изпита чувството, че му представя фактите в малко деформиран вид. Почти всяко действие, което беше предприел, беше изхождало от негови основни предположения, оформили се в него още през първите дни на акцията му за изясняване на случая „Кокран“. А ако тези предположения, дори само едно от тях, се окажеха погрешни?

Поклати глава. Отсега нататък това е работа на полицията. Доказателството ще излезе наяве — може би дори сега, в момента се очертава вече в центъра на града и не след дълго ще изпъкне съвсем ясно. Но то престава да бъде негов проблем.

Какво че някой се обадил в полицията за трупа от телефонната будка на три мили от паркинга на Крус? Какво значение има, че Алфонс е убил Линда с нож, а Еди е бил застрелян? И би ли могъл Крус да излъже просто от страх, а не непременно за да прикрие извършено убийство?

Да, да и да.

Тук имаше и нещо друго. То го беше осенило — като някакъв познат вкус — докато разговаряше със Стивън, някакво смътно чувство, че е казал нещо, което е пренебрегнал преди във връзка с убийството на Еди, и е било излишно да храни подозрения както към Артуро Крус, така и към Алфонс Пейдж.

Гледаше кораба, който продължаваше да приближава бавно моста, пиеше „Анкър Стийм“ и се зарече да бъде проклет, ако си блъска повече главата за това, каквото и да е то.