Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (30)

30.

Първото съобщение, записано от автомата, гласеше: „Дизмъс. Джим Кавано. Обаждам се да разбера какво се е изяснило досега и ако би искал да пийнем заедно. Обади ми се, когато можеш. Телефонният ми номер е 661–5081. Благодаря“.

Второто обаждане беше на Джейн: „Мисля за теб. Да се срещнем ли в четвъртък, вместо в петък? А може би и довечера?“.

Последното беше от Мозес, който искаше да знае как я кара Харди, дали смята да се върне на работа и кога.

Харди хвърляше стрелички, докато слушаше съобщенията. Целта му убягваше. Не че редовно пропускаше, общо взето, леснопостижимата за него цел, която трябваше да порази с не дотам голяма амбиция, но от време на време пропускаше желания номер два пъти от три хвърляния. Това не го безпокоеше. Той просто хвърляше стреличките, за да върши нещо. Ако държеше силен алкохол в дома си, сега щеше да си пийне. Твърде изморен, за да заспи, той мяташе стрелички.

След малко мина покрай бюрото си, упътил се към таблото. Две от трите му волфрамови стрели бяха се забили в цифрата 1, вляво от 20, а последната — вдясно от петицата. Беше пропуснал да уцели 20 в цели две серии. Не беше вършил такова нещо от пет години.

Пренави автомата. Щом няма силен алкохол вкъщи, ще отиде да го купи от някой бар. Не беше още много късно и Кавано му бе предложил да се срещнат и си пийнат. Не му се отиваше в „Шамрок“, а там трябваше и да отговаря на въпросите на Мозес как напредва работата по случая „Кокран“. Записа номера на телефона, изключи секретаря и набра цифрите.

Отговори му женски глас: „Дом при храма «Сейнт Елизабет».“

— Здравейте, отец Кавано там ли е?

— Един момент, ще го извикам. Мога ли да му съобщя кой се обажда?

Когато Харди й каза името си, тя помълча, а после рече:

— Отецът съобщи ли ви го? О, по-добре той сам да ви го каже.

Кавано дойде на телефона.

— Дизмъс. Добре е, че ми се обаждаш.

— Окей, любопитен съм. Какво смяташ да ми кажеш?

— Кога?

— Твоята икономка преди малко ме попита дали си ми казал нещо, а после добави, че ще е по-добре ти сам да ми го кажеш.

Свещеникът замълча, разсмя се тихо, сдържано.

— Не зная, право да си кажа. Ще я попитам. Как върви работата по случая с Еди?

— Надявах се по-скоро от теб да науча нещо. Такъв случай вече не съществува. Изчерпан е.

Настъпи дълга пауза.

— Как да те разбирам?

— Спомена за пиене и аз съм навит за едно питие. Може ли да се срещнем някъде? Тогава ще ти кажа всичко във връзка със случая.

— Искаш ли да дойдеш тук, при мен? — попита Кавано.

— Навсякъде ще бъде добре.

— Не, забрави за тук. Можем да отидем другаде.

— Ти кажи къде.

Кавано се забави за минута, после назова един екзотичен бар, украсен с папрати, на Ървинг, приблизително на половината разстояние между домовете на двамата. Харди знаеше заведението. Щеше да пристигне там за десет минути.

 

 

Тези лекарства бяха странни. В даден миг имаш чувството, че си умрял: нито сънуваш, нито помниш съня си. А после изведнъж си съвсем буден. Сетне за половин-един час не усещаш болки, след което те настъпват.

Най-зле от всичко бе стъпалото. Болеше така, сякаш постоянно го премазваха на автомобилна врата. Позната болка — Стивън беше премазал така палеца си предишното лято. Не можеше да повярва колко зле беше палецът му на следния ден. Болката беше се разпространила в цялото му тяло, с главоболие, повръщане и прочее. Падна му нокътят.

И все пак онази болка не можеше да се сравнява със сегашната, когато обезболяващото средство престанеше да действа. Но той се опита този следобед да понесе мъжествено болката. Не искаше да спи повече. Има да мисли за толкова неща — за Еди, за разследването.

Не сполучи. Кракът беше в най-лошото си състояние, започна да чувства болки и в ключиците, главата му туптеше. Не можа да въздържи сълзите, когато мама влезе при него. Просто от силните болки сълзите преливаха в очите му и се стичаха по бузите.

Лошото с обезболяващото средство бе това, че като се пробудиш, усещаш силна жажда, което те кара да пиеш много вода, от която пък ти се ходи често по малка нужда и тъй като не можеш да се движиш, мама трябва час по час да идва с подлогата.

Ако смяташ, че плачът те притеснява, помогни си с подлогата.

Но тази вечер до леглото му бе татко. Той пое дежурството, поспори със сина си, а после наля чаша вода от каната на масата край леглото и седна до самия Стивън — бедро до бедро. Протегна грубата си ръка и докосна челото на Стивън — там, където то не беше обинтовано — съвсем делово. Кимна сякаш на себе си.

— Е, как е моето момче?

— Окей. — Този беше отговорът винаги. Сега татко щеше да отвърне „Добре“ и да отиде до гаража да свърши нещо.

Но вместо това той каза:

— Така ли? Наистина окей? — Стивън премигна два-три пъти, а баща му продължи: — Защото това ще те направи единствения.

— Хм, ти знаеш — рече Стивън.

— Не, не знам. Тъкмо затова те питам.

Една малка крушка светеше до вратата и друга една в коридора, но Стивън знаеше, че е много късно. Всички други вероятно спят. Баща му се мержелееше пред него, закриваше почти всичко от погледа му. Неслучайно го наричаха Големия Ед.

Стивън нямаше представа как да отговори.

— Не зная — отрони той. — Не съвсем прекрасно, бих казал.

— Аз също. Казано изобщо, нали?

Стивън се опита да повдигне рамене, но раната го накара да смръщи лице. Да повдигнеш рамо със счупена ключица не бе препоръчително.

— Ти знаеш. Най-вече то е свързано с Еди. Донякъде и с мама.

Големият Ед вдигна единия си крак на леглото и се обърна така, че да бъде почти лице в лице със сина си.

— Ти знаеш — каза той. — Аз не мога нищо да кажа. — Протегна ръка напред и я положи тежко на гърдите на Стивън. Остана неподвижен.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Сам не зная какво е то.

Е, отговорът на баща му беше окей, но беше притесняващ. Просто за да каже нещо, Стивън поиска да пие още вода.

— Как е болката? — попита Големият Ед. — Да ти дам ли хапчета?

— Не, окей!

— Ти командваш парада.

Стаята леко замъгли очертанията си. Стивън отпусна глава на възглавницата.

— Какво има в тези неща? В хапчетата, искам да кажа.

Ед взе малкото кафяво шише от пластмаса. И каза:

— Нарича се Перкодам. „Силен опиат. Да се приема само по лекарско предписание.“ Ние постъпваме точно така.

— Не мисля, че съм се превърнал в наркоман — каза Стивън. — То всъщност не ми е необходимо, вземам го само заради болките. Но се чувствам от него много уморен.

Ед остави шишенцето на мястото му.

— Е, такова е предназначението му. — Отново промени положението на леглото, сякаш се готвеше да стане. Но този беше един от най-дългите разговори, които Стивън беше водил с баща си и му се искаше да го задържи до себе си, без да набляга особено на това.

— Ти знаеш, че лекарствата не са съвсем безвредни — каза той, после изтърси: — Изпуших такава една цигара с онези, дето ме биха.

Баща му само кимна и попита:

— Хареса ли ти?

— Да не си луд?

— Ще стана луд по-късно. Засега просто съм доволен, че остана жив. Ще имаш ли нещо против, ако си налея от твоята вода? — Сипа си половин чаша и я изпи на един дъх. — Каната е почти празна — рече той.

Стана и закри светлината откъм вратата като излизаше от стаята. Остави Стивън сам. Стивън чу как някакъв будилник цъка някъде, чу и течащата вода в банята в дъното на коридора. Озърна се в тъмната стая към плакатите с рокендрол. Изведнъж разбра, че те не му харесват много. Сториха му се изкуствени и глупави. Бяха едно от малкото неща, по които той и Еди не бяха на едно и също мнение, но Стивън винаги беше чувствал, че трябва да притежава нещо, което да го отличава вкъщи, за да разберат домашните му, че и той е жив човек.

Баща му се върна с пълната кана и приседна на старото си място — до ръба на леглото. Кракът на Стивън бе започнал да пулсира слабо.

Бащата го попита:

— Искаш ли да ми направиш една услуга?

— Кажи!

— Ако искаш да опитваш онези неща, опитвай ги вкъщи.

— Не мисля, че ще…

Но Големият Ед го прекъсна:

— Ще ти се случи занапред да опитваш много неща като марихуаната. Например бира. Или може би цигари или пури, или нещо друго, макар че Бог е запретил да ги опитваме. Секс…

Стивън почти подскочи при тази дума.

— Секс не, моля те, не го въвеждай вкъщи.

Дали баща му сега не му се хилеше като на свой приятел и каза тези думи гласно, за да ги чуе Стивън? Това направо го смаза. А бащата продължи:

— Но другото нещо, ако искаш да го опитваш, дори с някои други, довеждай ги вкъщи, отивайте в гаража и там го проверявайте. Но го вършете тук, окей? За да бъдем сигурни, че си в ред.

— Ще ми разрешаваш да пуша наркотици?

— Едва ли ще бъда много разтревожен от това. Не бих искал само да ти стане навик, но навярно няма да умреш от това. Не си го пушил през целия уикенд, нали?

— Почти.

Стивън отпусна брадичка на гипсовата шина, но Големият Ед повдигна главата му с пръст.

— Ти сигурно ще вършиш неща, които ние не харесваме. По дяволите, аз съм сигурен, че и ние вършим неща, които ти мразиш. Но тук вкъщи живеем заедно и всеки отхапва по някое късче от другия, за да можем да продължаваме да бъдем заедно. Важното е, че сме семейство и държим един на друг. Звучи ти като сделка, нали? — Перна го леко под брадичката.

Малко го заболя, като повдигаше счупената си ключица, но Големият Ед не беше го направил нарочно и Стивън можеше да понесе много по-голяма физическа болка от тази, която изпитваше в момента, стига баща му да му говори както сега от време на време.

— А за мама какво ще кажеш? — попита Стивън.

— Какво за нея?

— Какво ще стане, ако тя не е съгласна, хм, аз да пуша наркотици? Или ако изобщо не ме иска вкъщи?

Енд отпусна рамене. Лицето му се помрачи.

— Майка ти винаги ще иска да си бъдеш тук.

Стивън се помъчи да отговори, но не успя. Големият Ед въздъхна дълбоко.

— Майка ти изживява трудни моменти, Стивън. На всички ни е трудно.

— Не мислиш, че не бих искал Еди да е още тук?

— Напротив, знам, че е обратното. Не е това причината. Просто майка ти е така…

— Сигурно би предпочела да съм загинал аз, а не Еди.

Бащата поклати глава.

— Не, не си прав. В никакъв случай. Тя обича и теб така, както е обичала и Еди.

Нямаше смисъл да се спори повече за това.

— Тя просто изживява тежко загубата. Целият й свят се е провалил и тя може би не знае как да подреди нещата сполучливо за известно време. Никога ли не си изпитвал това чувство?

Стивън кимна.

— И тъй, това, което казах за късчето, което трябва да дадем на другия от нас, може би ти трябва пръв да го дадеш. Опитай се да разбереш какво преживява майка ти сега, ако ти е възможно.

— Зная какво преживява тя. И на мен ми липсва Еди. Много, много ми липсва.

Големият Ед пое дълбоко дъх. Преглътна, после извъртя глава към коридора. Все още обърнал глава натам, той заговори дрезгаво:

— Изглежда, всеки от нас го разбира по свой начин.

Кракът на Стивън вече го болеше силно. Той продължаваше да се опитва да не обръща внимание на непоносимата болка и не преставаше да се надява, че следващия път, когато тя го поотпусне, ще си внушава, че хапчетата са престанали да действат, но сега това беше невъзможно.

Той търпя дълго време, или просто така му се струваше, а баща му се взираше някъде и дишаше тежко на всеки две-три секунди. После се обади:

— Татко.

Големият Ед бавно се опомни.

— Мисля, че трябва незабавно да глътна едно от тези хапчета. Извинявай.

— Няма за какво да ми се извиняваш.

— О, има за какво, татко. Наистина има за какво.

Баща му посегна да вземе медицинското шишенце, отвори го и го разклати, за да извади по-лесно две таблетки.

— Е, да продължим тогава разговора. Имаме си страшно хубаво семейство тук, окей?

Стивън пъхна хапчетата в уста и ги глътна с малко вода.

— Може би детето на Франи ще запълни малко загубата на Еди. На мама това ще й хареса.

Големият Ед отново рязко извъртя глава като ужилен.

— Детето на Франи? Какви ги приказваш, Стивън, какво дете на Франи?

Стивън бе обзет от страх — Ед почти изкрещя думите.

— Ами, знаеш ли, детето, което Франи очаква. Нейно и на Еди.

— Франи бременна ли е?

Напрегна се да си припомни. Кой му беше казал това? По дяволите. Хапчетата вече действаха много осезателно. Клепачите тежаха като олово. Дали не беше му го казала Джоуди? Сигурен беше, че не е била мама. Не, не е била тя. Може би Франи, докато беше у тях.

Той не можеше изобщо да определи точно кога беше научил това.

— Не зная — каза отпаднало той. — Може би просто съм сънувал. Не си спомням. — Но той знаеше, че не го е сънувал. Защото не помнеше нищичко от никой сън.

Големият Ед, изглежда, се беше успокоил. Отново сложи длан на челото на Стивън.

— Всичко е окей — каза той. — Няма значение. Утре ще разберем това.

Усети как туловището на баща му се надига от леглото. Ръката на Големия Ед премина по косата му учудващо нежно и Стивън почувства целувка върху челото си.

Може би татко наистина го обича. И ако той направи така, че мама да си помисли, че Стивън е окей, те всички ще могат да живеят заедно и може би някой ден ще бъдат отново щастливи.

Но ставаше все по-трудно, почти невъзможно, да продължава да мисли. Беше сигурен, че Франи е бременна, но ако Джоуди, мама и Франи не са му казали, кой му е казал? Единственият, с когото беше разговарял освен тях, бе отец Джим миналата вечер и с Харди днес. А откъде някой от тях двамата можеше да го знае? Франи положително щеше да го каже първо на мама, нали?

Светлината избледня, после се изгуби напълно. С усилие раздалечи клепачи и видя Еди, застанал пред един от неговите плакати, свел очи към него усмихнат. Опита се да стане и да отиде до него, но в този миг заспа.

 

 

Харди, надвесил се над масата, гледаше свещеника в лицето, което беше само на фут от неговото. Имаше нещо там, още премълчано след дългия им разговор и тази мисъл изникна между тях като нахален просяк, който обира остатъците от храна по масите на късните клиенти в полупразните барове.

Кавано гледаше надолу към ирландското си уиски, но на Харди му се струваше, че отецът се опитва да прониже с рентгеновия си поглед самата маса. Говореха и пиеха, започнали с леки неща и преминали на по-сериозни с изчерпването на темите в продължение на три часа. Кавано ту влизаше, ту излизаше от фокус.

— Може би всеки ще бъде годен да направи всичко — каза Харди, — ти си им дал достатъчно сила.

— Всеки… всичко — повтори Кавано.

— Не свещеник, но…

— Ха. Това, което знам за делата на свещениците, ти няма да повярваш, ако го чуеш.

— Навярно ще мога да повярвам. В гимназията имаше няколко момчета като пружини, те бяха много напрегнати. Не ми се иска да видя какво би се случило, ако се отприщи потенциалната им енергия.

Харди и Кавано, със забавени рефлекси, двама мъже довършили напитките си, останали последни в заведението. С половин ухо се чуват, с половин ухо слушат Били Джоуел, който изпълнява „Мъжът на пианото“, обичайната мелодия, с която се затварят баровете.

— Знаеш ли колко невероятно болезнено е понякога да бъдеш свещеник? Онова старовремско правило да обърнеш и другата си буза? И двете ми бузи са хванали кора от постоянното им обръщане наляво и надясно.

— Да, но въпреки това го вършиш, нали? Продължаваш да го вършиш. Имам предвид хората, които рухват. Като постройка от цинк.

— Може би имаш предвид и секса като причина.

Харди кимна.

— Сексът е лесен. Искам да кажа, поне е нещо осезаемо, понятно. Или получаваш известно физическо облекчение, или както казваме, го предлагаш на другите. Но както в единия, така и в другия случай той е налице и можеш да се разпореждаш с него.

— Ти твърдиш, че сексът не тревожи вас, свещениците?

— Какво си мислиш за нас? Че сме си изгубили ума? Просто казвам, че той невинаги е най-трудното нещо. — Грабна чашата си, завъртя леда в нея и я пресуши.

Като по някаква магия, така си помисли Харди, сервитьорката дойде да вземе последната поръчка. Кавано обяви следващия тур:

— Донесете ни две двойни.

Харди не се възпротиви. За него това също беше време за отмора, подкрепяно от старата максима, че „щом вече сме отминали благоприличните часове, нека безделничим и видим какво ще се получи от това“.

Кавано казваше:

— Освобождаване от задълженията няма. Това не е като да ходиш на работа и като стане пет, да напуснеш службата, да се напиеш или да се сбиеш с някого. Всъщност картината е друга: не можеш никога да направиш нещо — и той удари с юмрук по масата, — което да разхлаби капана. Защото той е здраво затегнат.

— Хей, Джим, в това се заключава зрелостта. Кой би искал да се откаже от работата си поради някакъв каприз? Ако мислиш, че ти идва много нагорно с твоята професия, стани полицай.

Кавано поклати глава.

Момичето донесе напитките.

— Ако свещениците станат полицаи, те ще приличат на бойскаути.

Харди плати последния тур.

— Полицаите не могат да се отказват от нищо, Джим. Те трябва да го държат под контрол.

— Да, но те намират отдушник в много неща. Напомпат си адреналина здравата и вече им е позволено — по-скоро се очаква от тях, по дяволите — да свършат нещо, да се насочат към нещо. Да застрелят някого, да извършат арест, да препречат пътя на някого. То има известен смисъл. Човек просто не се оттегля, за да си чете молитвеника, нали, мистър Мелоу^[1]?

Харди отпи юнашка глътка от ирландското си уиски.

— Полицаите не са несдържани, ни най-малко — възрази той. — Има ли сред тях пияници? Има ли наркомани? Или пропаднали негодници?

— Това, което казвам за тях, трябва да се умножи по двайсет за свещениците.

— Глупости.

— Не са глупости. Тук можем да вмъкнем и секса. Твоят идеален полицай има поне тази алтернатива.

— А вие, свещениците, защо се отдавате на разни пороци? Защо не се откажете от тях?

Кавано отпи от чашата си.

— Не зная. Понякога съвсем не зная. Ти вярваш в теорията, предполагам. Вярваш, че си заслужава да страдаш.

— Вярваш ли в Бога?

— По-добре е да се вярва в Него. Човек греши, греши, греши и непрекъснато си мисли, че някой ден ще му олекне на душата, че няма да се чувства твърде често като пребит от умора и че Бог ще му даде почивка. Да вземем за пример един лекар, който страда от главоболие, той знае петдесет начина за лечението му. Ако ти страдаш от главоболие, ще си мислиш, че то ще мине от само себе си. А лекарят знае, че то може да се дължи на тумор, на рак, начало на удар и на много други причини. Същото е и със свещениците. Ние дори не си позволяваме да мислим, че ще бъдем някога окей. Ако допуснем такава мисъл, значи че сме горделиви! А това е грях номер едно. Ако пък аз си мисля, че съм пълно нищожество, отрепка, то ще значи, че изпадам във фалшива скромност, друг грях. Всичко е грях, Дизмъс. Ако не стопроцентов, то поне отчасти. В момента не съм крайно претоварен — мога да го смятам за отмора, но ето че пък пия. А пиянството е един от седемте смъртни гряха. Никога няма избавление от греховете — заключи Кавано, посегна отново към чашата си и изпи половината от това, което бе останало в нея. — Никога. Подчертавам: никога.

Харди бе облегнал гръб на стола си и клатеше глава.

— Това го чувам от идеалния свещеник.

— Кой ме мисли за такъв?

— Ерин Кокран.

Кавано всмукна въздух през зъбите си.

— Какво ли знае тя?

— Човек би помислил, че тя те познава добре.

Кавано въздъхна.

— Тя за мен е Божие напомняне, че не само не съм идеален, а и не мога да се стремя към това.

— Какво означава то?

— То означава, че след двайсет-трийсет години мантията на вълшебник, която тя ми е надянала, ще се износи. — Започна да вдига чашата си, но в следващия миг я върна внимателно на мястото й върху масата, сякаш се боеше, че я стиска много силно в ръката си и може да я счупи. — Понякога аз все още… си мисля, че съм влюбен в нея от деня, в който за пръв път я видях. Но по онова време изобщо не съм предполагал, че ще стана свещеник.

Харди искаше да го попита, обаче Кавано му даде отговора, преди той да е задал въпроса си.

— Надявам се не мислиш, че съм смятал да правя любов с нея като всеки друг мъж…?

Харди вдигна чашата си и отпи. Мислеше за Джейн, за това как отново се сближиха, за тяхното припряно и тръпнещо любене след дългата раздяла. Той каза:

— Трябва да е било много силно чувство.

Свещеникът издаде звуци, подобни на смях, но всъщност не се смееше.

— Казват, че любовта и омразата били твърде сходни. Понякога, не зная, струва ми се, че мразя Ерин, мразя всички тях…

И ето го отново неканеният просяк, който обира остатъците от масите, да протяга ръка. Харди погледна за миг към ръката му, а после подхвърли на просяка четвърт долар. Монетата попадна точно в средата на дланта му.

— Да, съблазних се да унищожа всичкото щастие, което виждам там. Защо да бъдат толкова щастливи? Мислиш ли, че това е справедливо? — Вгледа се в Харди, без да го вижда, взрян в самия себе си. — Имаше един момент, да ме прости Бог, когато бях почти щастлив поради това свое чувство, поради смъртта на Еди. Нека и те ще почувстват какво е да ти върви назад в живота, да си изгубил любовта си, а сумата на твоя живот да е равна на нула. Ерин ме мисли за идеален, така ли?

Не съвсем, Дизмъс, не съвсем. Ако се чувствах идеален, дори и за секунда, когато момчето беше като мой син, мой единствен син… — Положи длан на лицето си. — Да се върна при Кокранови, да погреба Еди — той отново поклати глава, — след като съм имал такова чувство, е като покаяние. Да вярваш в добрия Бог, да вярваш, че вършиш нещо заслужаващо, че като си близо до някого, когото обичаш, това те прави силен, прави те по-добър свещеник, по-добра личност. В края на краищата отплатата си ще получиш на небето. — Наклони чашата си. — Вървиш назад. Продължаваш да вървиш назад. Също като някогашните августински монаси, които всяка нощ лягали при приятелките си, за да изпитат доколко е силно тяхното безбрачие. Корените се възвръщат. Отричай, побеждавай, пак отричай, върши грехове, побеждавай чувството отново. Това е пътят към спасението, нали? Не ти ли прилича на парче сладкиш?

Харди седеше умълчан, пиеше си питието покъртен въпреки погълнатия алкохол. Кавано страдаше така болезнено, че Харди не можеше да повярва колко сляп е бил, за да не го забележи досега.

— Хей — каза той. — Стига сме дрънкали за тези глупости и нека поговорим за нещо, на което истински държим.

Лека-полека лицето на Кавано смекчи изражението си. Той тихичко се разсмя.

— Ти си окей, Дизмъс.

— И ти самият не си толкова зле, Джим.

Настъпи нова пауза, а после Кавано рече:

— Какво ще кажеш за „Гигантите“, а?

— Бомба са, драги.

 

 

Харди запали лампата в коридора и леко потрепери, защото беше карал към къщи с отворени прозорци на колата при леката мъгла. Беше излязъл без сако. По пътя за насам, със свален покрив на „Сепуко“-то му беше студено и си пееше една цинична селска песничка за някакви родеа. Хубава песничка. Поддържаше доброто му настроение.

Представете си: един свещеник да му стане приятел, дори близък човек. Беше изненадващо удоволствието, което бе изпитал от компанията на Кавано. Защото това, което бе говорил Джим, беше супа, яхния, гулаш от политика, спорт и нещо, което той наричаше „евтините м-та“ на попкултурата — музика и мувита^[2] — всички с подправки и пиперосани като изброените ястия — със строго равни части вулгарност и поезия. Защото кой друг, ако не Кавано с умната си глава би знаел, че Линда Поук не е и не би могла да бъде потомка на Джеймс К. Поук, единадесетият президент на САЩ? Защото този Поук не е имал деца.

Беше забавно да си с него, защото срещаш много жени. Макар че наближаваше шестдесетте, косата му беше три пъти повече от тази на Харди и общият й вид бе по-добър. Докато разговаряха и пиеха (Кавано с торбести панталони в защитен цвят и широка светлозелена, подобна на блуза риза с отворена яка), три жени се занасяха с тях, след като им се натрапиха и бяха с толкова широки деколтета, че през отворите им можеше да мине цял камион. Но свещеникът така фино ги отряза, с така добре школуван маниер, че Харди се убеди: това се случва често на отеца.

Друга причина за тяхното сближаване, си каза Харди, беше навярно общото, което ги свързваше с Еди Кокран. Като изключим Джейн, почти единственото нещо, което занимаваше съзнанието на Харди, бяха мислите за Еди и щом Харди заговори за Еди, Кавано му се стори погълнат колкото самият Харди от същите натрапчиви мисли. Не беше никак отегчително да се говори за това с Джим, който продължаваше да смята покойния Сам Поук за извършител на убийството на Еди, дори след като Харди му каза, че Поук е бил цялата тогавашна вечер на парти, уредено от жена му, пред очите на много хора, и не се е отлъчвал оттам нито за миг.

Това беше противното в цялата история с убийството на Еди: никой от заподозрените не би могъл да го извърши, ако не е разполагал поне с един съучастник. Но нямаше никакви улики за такъв съучастник.

Озовал се в кабинетната си стая, съблякъл се за лягане, Харди видя трите стрелички, забодени от двете страни на двадесетицата. Изпил около пет питиета (и едно двойно), със залитане (което си мислеше, че не е голямо), той ги издърпа от таблото и се върна на линията пред бюрото си.

Пое дълбоко въздух и задържа дъха си, а после бавно го изпусна. Бързо разтърси глава, сетне пусна първата стреличка и кимна, когато тя се закова в двадесетицата.

— Окей — каза Харди.

Работата беше ясна — както той, така и Кавано не приемаше смъртта на Еди като самоубийство, макар че чувството на Джим беше по-вътрешно. За Харди, дори ако се абстрахираше от заподозрените и техните алибита, фактите просто не подкрепяха такова становище. А за Джим това бе въпрос на вяра. Еди Кокран не би могъл да го извърши — не по този начин, не и по всеки друг.

Втората стрела на Харди уцели миниатюрното пространство на тройното 20, добро попадение според всички стандарти. Остави на бюрото последната стрела. Тази нощ за смяна на темпото той ще прекрати печелившите си попадения.

Дървеният стол застуденя на задните му части и гърба, но той си наложи да седне на него. По бюрото бяха разхвърляни листчета хартия — малки късчета с идеи, които го бяха вълнували навярно през миналата седмица, а той искаше да очисти „палубите“ за сутринта. Беше дяволски доволен, че не беше се виждал с Мозес този следобед. Сигурно нямаше да успее да се сдържи да не се похвали, че случаят е решен, което съвсем категорично казано, не отговаряше на истината.

Внезапно еуфорията, предизвикана от пиенето и разговора спадна. Харди погледна късчетата хартия в ръката си и се запита какво, по дяволите, означава всяко от тях. Фантастични теории и дълбокомислени думи.

Разсеяно посегна към телефонния си секретар. Искаше да чуе отново гласа на Джейн и смяташе, че не е изтрил записите на съобщенията. Последното, което бе записал на листчетата, беше телефонният номер на Джим. Ето го тук, на едно от тези листчета.

Пусна автомата.

„Благодаря“ — чу той. Краят на предишното обаждане на Джим.

А после и гласа на Джейн:

„Просто си мисля за…“

Но след това престана да слуша. Нещо иззвъня рязко и нестройно дълбоко в мозъка му и космите на ръцете и краката му настръхнаха по накокошинената кожа. Пусна автомата да пренавие лентата.

„… 5081. Благодаря.“

Затвори очи, отново пренави лентата и се заслуша. „Благодаря.“ Гласът се наби в съзнанието му, когато го чу за трети път.

— Кучи син! — процеди той.

Беше оставил лентата от полицията в долното чекмедже отдясно. Затаи дъх, ужасен съвсем неоснователно, че може да не я намери там, но тя си беше на мястото. Изви се на стола и внимателно постави лентата в автомата. Записът беше кратък. „Има труп на паркинга на Издателската компания «Крус».“ Следваше малка, напрегната пауза, сякаш обаждащият се изпитваше колебание дали да добави още нещо. Не. И после бе добавил само „Благодаря“.

Харди се върна на бюрото, вдигна телефонния секретар и го пренесе до магнетофона. Изслуша двете „Благодаря“ едно след друго, а после в обратен ред — първо второто, сетне първото.

Съобщението на Кавано от рано тази вечер. Изискан глас на образован човек, без акцент, но и без никакви особености в изговора, няма пиянски тембър от уиски, няма и отношение, което да оцвети речта му.

Съпостави ги, Диз, рече си той. Ето защо обаждането бе дошло от разстояние, равно на половината град. Кавано е карал колата си към къщи. А може да е взел автобус или такси. Или се е прибрал вкъщи и е излязъл пак, защото не е искал да се обажда от свещеническия дом. И може би не е знаел, че има автоматично засичане и запис на обажданията на №911.

Още веднъж прослуша лентата от полицията и чу гласа, който бе звучал в ушите му тази вечер и през част от нощта. Гласът, който му казваше повече от изреченото. Господи!

Харди имаше сейф в същата стая, където държеше някои документи и револверите си. Отвори сейфа, извади двете магнетофонни ленти от апаратите им, прибра ги вътре, затвори вратата и извъртя комбинацията за заключване.

Върна се в спалнята и взе последната стреличка. Пренесе тежестта на тялото си върху лявото стъпало, усети с пръстите на крака си лентата на пода. Изрече гласно:

— Двоен център на мишената. — И хвърли стрелата.

Съвсем уверено.