Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (18)

18.

Колкото повече мислеше за това Алфонс, толкова повече се безпокоеше за закъснението. Седеше на крехки котлети и салата в „Макси“ на Бюканън, опитвайки се да си представи как би могъл да остане жив, докато трае тази сделка.

Неговият човек, Джеймс, губеше вяра в него. Това беше първата роля на Алфонс като посредник и доверието в него беше слабо. Алфонс бе употребил цялото си тъпо красноречие, за да убеди Джеймс, че покупката ще се състои. Но дори в този случай той не беше вече сигурен, че всичко ще свърши благополучно.

Ако не съумее на часа да приключи с тази сделка, с нея е свършено. Всеки друг на негово място би се отказал от нея. Може би ще му е нужно известно време, но Поук ще намери други купувачи, Джеймс ще го отпише като калпав посредник и ще се насочи към по-надежден източник, а можеше и да се разлюти. Междувременно Алфонс не бе получил нищо за цялата тази разправия и щеше да свърши там, където е бил винаги — на проклетата улица, без връзки с никого и без работно място, където да се задържи за дълго.

Замисли се над тези свои проблеми. Хитрите, учени хора принуждават нещата сами да се нареждат в тяхна полза, не чакат и не се бавят, когато всеки друг се е настървил да грабне по-апетитен къс. И колкото повече мислеше върху това, толкова повече се убеждаваше, че всичко е наопаки в живота.

Например случилото се с Кокран.

Най-свястното момче на света, няма две мнения по този въпрос. Но защо се беше появил на мястото за доставяне на стоката? Праволинейният Еди сигурно е бил участник в сделката. А това значеше, че Поук се е опитвал да го зачеркне.

Задъвка някакъв хрущял, опитвайки се да си представи как изглеждат тези хора на парите. Вън ръмеше в леката мъгла, застинала като самата смърт. Едно куче се изпика на стената на отсрещната постройка и подуши една от книжните торби, поставени до тротоара.

Всички стават нервни, когато парите паднат на масата. Това е проблемът. До миналата седмица всички бяха много спокойни, само определяха евентуалното време, когато би могъл да се осъществи трансферът. В „Арми“, където повечето от хората бяха освободени и където Кокран се опитваше да призове към нов бизнес, а Сам отсъстваше през половината време, нямаше никаква работа, затова той и Линда само се навъртаха в службата и един път си направиха гуляй.

Но изведнъж разговорите с момчетата на Алфонс придобиха нов характер — те всички пожелаха да действат незабавно. А как ще действат, като не беше определено мястото на доставката? Пък и Поук не разполагаше със стоката. Да, можеше да послужи като извинение убийството на Еди на предвиденото място за доставката, но перспективите бяха лоши. И изглеждаха на Алфонс все по-лоши, колкото повече мислеше за тях.

Макси му доливаше още кафе от цикория в спуканата бяла чаша. Тя беше добра мама, черна и дебела като повечето негърки на годините й, но неуморно шеташе, приготвяше котлетите, поддържаше спокойствие и самата тя беше спокойна.

— Хей, Макси — обърна се Алфонс към нея, — мога ли да те попитам нещо? Искам да зная мнението ти.

Макси спря да налива кафето и вдигна очи към него.

— Дадено, скапаняк! — И прихна да се смее. Алфонс се засмя и изчака смехът й да престане. — Окей, сладурче — продължи тя, — какво ще питаш?

Но изведнъж, преди да зададе въпроса, той разбра отговора. То беше толкова явно, че той недоумяваше как не бе се сетил по-навреме. Остави тежко пълната чаша на масата и разля кафето по ръката си.

— Внимавай, малкият, виж какво правиш!

Той се усмихна на Макси.

— Благодаря ти, мамо.

Трябваше да се откъсне поне за малко от мрачните си мисли, да се посмее макар за кратко — да се опита да прозре ясно нещата. Всички играеха една и съща игра. Джеймс имаше закрила за парите си — закрилата на висшата лига — и въпреки това бе нервен. Поук също беше нервен, което означаваше, че общо взето, е изпаднал в същото положение — парите му изчакваха момента на заплащането. Те бяха, така да се каже, сложени на масата, но сигурно лишени от всякаква закрила.

Въпросът беше къде ще стане плащането.

 

 

Алфонс се беше изненадал от себе си и бе доволен. Това чувство възникна в петък и беше свързано с Линда, когато беше много притеснен заради Джеймс. Той не можеше да приеме от Линда никакви извинения, че баща й е много затруднен парично и не би ли могъл Алфонс да почака за чека си до понеделник. Не беше го грижа толкова за проклетия чек — той искаше да има разговор с гадняра Сам Поук, да му потърси сметка за постоянното забавяне на парите, които трябва да получи за работата си при него.

И беше шамаросал Линда. Яко. За пръв път удряше шамар на някого. А дотогава не беше одобрявал онези, които лепят шамари на мадамите си. Но Линда естествено не му беше гадже, тоест интимна приятелка. Шамарът обаче силно я впечатли.

Тя, разбира се, знаеше къде е баща й. Просто не искаше да каже на Алфонс. А после изведнъж станаха своего рода съюзници. Стори му се, че тя вече гледа на него не като на нищо и никакъв човек, а като на мъж, достоен за уважение, който е напълно годен да урежда проблемите си.

Това бе добър урок за нея.

Алфонс слезе от автобуса и се прехвърли на зъбчатата железница край Юниън Скуеър. Тя го отведе нагоре до Феърмонт и оттам надолу към пристанището. Скочи от железницата, без да плати. Туристите, които ухаха и ахаха на всичко, бяха шубелии, те си плащаха.

Не беше посещавал дотогава апартамента на Линда. Застанал в полутъмната ниша пред входа, той за миг се поколеба, преди да натисне звънеца. А ако не си е вкъщи, ако не го приеме, ако не е сама? Не трябваше ли да й звънне по телефона, за да бъде сигурен, че си е вкъщи?

И после си спомни за шамара, за властта, която беше придобил над нея. Беше в подем с нея. Трябваше да поддържа това убеждение в себе си. А Линда може да знае и къде държи парите си баща й. Може дори да не подозира, че го знае. Но Алфонс не изпитваше никакви съмнения, че ще я склони да говори, и ако си струва това, което разбере от нея, всичко ще се изясни. Ще постигне набелязаната цел сега, когато знае, че успехът му е вързан в кърпа.

 

 

По дяволите. Тя трябваше да се постегне. Никога не знаеш какво ще ти се случи.

Ето че й звънят на вратата в неделя преди обед, а тя не знае кой идва и ако баща й е решил да я посети, ще я завари по халат, с несресана коса и при пълен безпорядък вкъщи, което ще го накара да си помисли, че е някаква мърлячка. А би ли могло да изкусурява нещо, когато всичко тук лежи на нейните ръце и никой не го е грижа за това.

Натисна копчето на домофона.

— Кой е? — В същия момент натисна и копчето за зумера на електрическата ключалка за отваряне на пътната врата.

— Хей, аз съм, Алфонс!

Трябваше да не прибързва с отключването на вратата, да пуска някого, преди да знае кой е той. Но Алфонс навярно беше влязъл вече в приземния етаж и нищо не можеше да се направи. Освен това като помисли, тя реши, че посещението е приятно. Беше мислила няколко пъти през този уикенд за Алфонс, по-точно вчера, в промеждутъците, когато не гледаше телевизия.

Да, той наистина беше за нея симпатяга, млад, черен и така нататък, при това с привлекателно лице и хубаво, здраво тяло. Приятен беше този неин порив да си пофантазира.

А докато пътуваше в колата на връщане от дома на баща си с Алфонс, седнал кротичко до нея, тя наистина беше доловила, че той всъщност е нервен, сякаш си мислеше какво би станало, ако са нощем в колата двама. Но не посегна да я сграбчи. Сякаш беше се замислил за нещо съвсем друго.

В събота и той си беше фантазирал мъничко за нея. Може би наистина поне малко я харесваше. Тя се беше помъчила да го разгадае в петък — след като я удари — знаеше, че шамарът не е нещо кой знае какво. Мъжете понякога избухват и трябва да се разтоварят. Баща й още постъпваше така — пердашеше я от време на време. Но случилото се с Алфонс я накара да погледне на него по-различно. Сякаш бе искал да й разкрие интимната страна на личността си. Беше донякъде ласкателно за нея.

Линда беше само с четири етажа по-високо и не след дълго той щеше да се озове при нея, затова тя изтича в спалнята си, смъкна на пода халата и навлече джинси и тениска. Нямаше време за бельо. После среса набързо косата си — не пречеше, че ще е боса. Водата в банята беше студена и освежи лицето й. Без грим, но поне да бъде чиста. Последен поглед. Добре изглежда.

Апартаментът й не беше всъщност в безпорядък. Имало е случаи, когато е изглеждал и по-зле. Две-три възглавници не на място, малко чинии в умивалника. По пътя към входната врата тя пусна кутията от пица, доставена й вкъщи в кофата за смет, а после изрита чашата за кафе, кутията „Риц“ и празните кутии кола под кушетката.

— Хей! — извика й Алфонс, преминал край нея с лека стъпка. — Какво има? — Облечен беше с червен танкистки потник под разкопчани работни военни дрехи. Лицето му сякаш блестеше на светлината в стаята.

— Как разбра къде живея?

Той се усмихна и за миг пролича колко е млад.

— Надникнах там, където трябва, драга.

Отиде до прозореца и се загледа навън. Тялото му застина в неподвижна поза с ръце, отпуснати до хълбоците. Гледаше към Залива и Алкатраз безмълвен, сякаш се беше замислил над нещо. Е, тя ще му даде необходимото време.

Тя още не го познаваше много добре. Така беше и през последния петък, беше се умислил нещо, макар че в службата обикновено правеше впечатление на по-енергичен, дори припрян. Най-вече през изтеклата седмица, когато пиха заедно — тогава той се показа много интересен — смееше се и пускаше шеги. Беше истински Еди Мърфи, по-успешно от всеки друг.

Обърна се и кимна към изгледа.

— Бомба! — възкликна той.

Сякаш я забелязваше за първи път. Очите му се спряха за секунда на гърдите й и тръгнаха надолу по тялото й.

— Радвам се, че ти намина тук. Нямах да върша нищо специално. — Линда направи красив, великодушен жест с ръка — така поне си мислеше: — Ако искаш бира или нещо друго, вземи си от хладилника. Още не съм привършила тоалета си.

Тя се оттегли в банята и чу как вратата на хладилника се отвори. Миг по-късно той се бе облегнал на касата на вратата към банята и зяпаше към нея в огледалото — тя си пудреше лицето.

— Хей! — кротко го смъмри тя. — Ще съм готова след минута, окей?

Той продължи да стои там и си пийваше от бирата.

— Хайде, Алфонс, притесняваш ме.

Той повдигна рамене.

— Няма нищо за притеснение. Нали те гледам аз. — Остави бирата на края на тоалетната чиния и нехайно посегна към нея. Тя усети ръката му на кръста си, сетне ръката се плъзна по задните й части.

— Какво правиш?

Отстъпил крачка встрани, отдалечил се от ръката си, но вече обърнат с лице към Линда, той се изкикоти.

— Хайде, дай ми една минута.

— Нямам в себе си минути — каза той. Очите му обаче не се смееха. Тя улови погледа им в огледалото, после се извърна към него.

— Какво си си… Хей! — възкликна тя.

— Нещо нужно.

Все още не се усмихваше. Членът му стърчеше от работните военни дрехи, очите му се бяха приковали в лицето й.

— Алфонс.

Той хвана члена с дясната си ръка и притегли Линда към себе си с другата.

— Ти искаш да го опиташ, аха?

Това не беше въпрос. Взе ръката й и я положи върху себе си.

Всичко стана много бързо. Сега другата му ръка обгърна шията й, а тя бе започнала да го целува, стиснала го здраво в ръце, сякаш се беше хванала, за да спаси живота си, в някое парче дърво. Тялото му беше твърдо като дърво.

Тя го отблъсна леко от себе си. Той вече не се бореше с нея — бяха и двамата готови за сношението.

Линда освободи джинсите си, смъкна ги до половина и седна на бидето.

— Божичко, Алфонс! — Обви с ръце врата му.

— Да — каза той. — Да.

 

 

— Разбрах какво е положението.

Седяха на кухненската маса, покрита със стъкло и пиеха „Бъбривият Мики“ от пакета с шест бутилки, които Алфонс беше отишъл да купи от близкия магазин половин час по-рано. Той най-сетне отвори дума на темата — за какво е дошъл при Линда. Както и за нещо друго, за което също бе дошъл.

Те не чертаеха планове за това как ще прекарат деня и нощта. Бяха изпили по няколко чаши от струпания на масата алкохол. Алфонс беше по червения танкистки потник и панталоните в защитен цвят. Линда беше с изрязани по ханша бикини-шорти, почти напълно скрити под провисналата тениска.

Кой каквото ще да казва за лицето й, мислеше Алфонс, но тази Линда има чудни крака. Въпреки че това не го интересуваше в момента, защото бе дошъл по работа.

Тя го гледаше с наклонена глава, освободила се от напрежението и в прекрасно настроение.

— Говори ми — каза тя.

— Ето какво — започна той и се зае да й излага плана, който бе обмислил по пътя за насам. Този план се основаваше на опита му, почерпен от последните две седмици. Положението с него било такова — той обичаше тази дума, загадъчната власт, която се съдържаше в нея: — познавал двама души. Единият от тях имал впечатлението, че той, Алфонс, е дилър. А дилърът бил всъщност друг човек, също негов познат, лъскач. Първият бил навит да изръси два бона за един хубав удар, ама ги нямал в момента, пък вторият си имал скрита стока и постоянно търсел купувачи.

— Така че аз си мисля, като познавам тия двамата, какво трябва да направи Алфонс? — Засмука показалеца си, след това го оваля в праха и си намаза с него венците, после ги „поля“ с малко „Мики“. — Чактисваш ли?

Линда кимна тържествено.

— Но — и Алфонс се засмя широко, — ако се добера до малко от ония, зеленичките, ще купя скритата стока, ще я разпределя на части, ще я продам и ще имам куп пари за теб и за мен, с които ще си направим готино парти. И — той вдигна още влажния си показалец — ще ни останат и джобни пари, с които да повторим всичко отначало.

— Трудно е да се намерят парите — каза Линда.

— Само отпърво, докато ги осигуриш. — Отпи от бирата, изчака малко, а после протегна ръка през масата и я погали леко по лицето. — Ти си лошо маце — изрече тихо той. Отново прокара пръст по масата, натисна го в купчината кока, за да събере повече прах по него, и го допря до устните на Линда. Тя отвори уста, той пъхна пръста под езика й и го задържа там.

— Ъмм! — възкликна блажено Линда.

— Лошо маце.

Тя хвана ръката му, задържа пръста в устата си с двете си ръце. Загледаха се в очите. Когато всичкият кокаин бе изсмукан от пръста, тя го извади от устата си и се изкиска.

— Ех, че кеф! — изрече с наслада тя. Сведе поглед към остатъка от купчината. — Доста намаля.

— Ще имаме предостатъчно от него, стига да успеем да получим заем.

— Не дават заеми за такова нещо.

— Я си помисли. Всичко ще свърши само за два часа. Трябват ни мангизи само за два часа. — Алфонс пак си пийна бира, сетне перна и събори недопитата бутилка. — Хей! — възкликна победоносно той, сякаш това му беше хрумнало в момента. — Забравихме за твоя старец.

Линда поклати глава.

— Той не си пада по такива работи — каза тя.

Въодушевен и напорист, в прекрасно настроение, Алфонс не можеше да не се разсмее.

— Може би той не бива да знае. Ще види, че парите липсват, но няма да знае кой ги е взел.

— Не можеш ли да измислиш нещо друго?

— Можеш и да му поискаш за кола например.

— Преди шест месеца можеше. Но не сега.

Разочарован, Алфонс сведе очи. Карай нататък хладнокръвно, човече, стигнал си на косъм от финала, каза си той.

— Мислиш ли, че държи нещо в службата?

— В службата?

— Да, ти знаеш, някаква дребна сума например.

Линда поклати глава:

— Не, не мисля. От време на време може да има нещо, но…

— Заслужава си да проверим, а?

— Не зная. Такова нещо…

— Хей, ще ни трябват само за два часа, ако са там. Кой ще разбере?

— Къде биха могли да бъдат?

— Няма ли там той нещо като каса?

— Да, има, в дъното на офиса, зад бюрото му.

— Просто ще проверим, какво ни коства.

— Ами ако го заварим там?

Алфонс я изгледа.

— А цяла седмица той там ли беше? — Пресегна се и отново я погали по лицето — своеобразно припомняне. Потупа я по бузата. — Само ще надникнем, а? Нищо лошо няма в това, чиста дреболия.

— Ще трябва да ги върнем…

— Хей, още тая вечер ще ги върнем. Той няма и да разбере.

Линда продължаваше да се колебае.

— Може би няма достатъчно пари в касата.

— Хей, но ако има?…

— Как можеш да очакваш, че ще има, при този срив в бизнеса му?

— Трай, момиче, отде да знам? Може да е поскрил нещичко, за да купи това-онова на сладураната си — без да се сеща тя.

Линда престана да спори, сведе очи към масата, прокара и тя пръст през остатъка от купчинката и го натри върху венците си.

— Прав си — заключи тя и гласът й изведнъж придоби дрезгави нотки. — Нищо не ни коства да проверим, нали?

 

 

— Знаеш ли комбинацията?

— Зная, че е под попивателната на бюрото.

Но не беше там.

Затова изгубиха над четиридесет минути да я търсят, докато Алфонс не коленичи на пода и не изтегли нещо, което приличаше на облегалка за лактите или принадлежности за писане, а може и нещо друго, което беше прикрепено към бюрото с малка вдлъбнатинка. В нея трябва да пъхнеш пръст и после да дръпнеш.

— Винаги е пазил комбинацията под попивателната.

— Хей, бебчо, не се коси. Главното е, че я спипахме. — И той подсвирна. Пет цифри до осемдесет. — Отваряла ли си някога касата?

Тя кимна, плъзна се от бюрото, на което беше седнала нацупена и се свлече тромаво оттам.

— И друг път ли си правил такива удари? — попита тя.

Алфонс имаше както винаги няколко канала за доставката на наркотик, което не довери на Линда, защото знаеше, че това може да го провали. А градът беше пълен с провалили се, разорени хора.

Но сега доставката на наркотика не му мърда. Чувстваше го и както го бе доказал неотдавна, беше в подем с Линда.

— Може би една-две възможности. — Усмихна се с очарователната си усмивка. — И човекът ще ми достави стоката.

Внимаваше, като изсипваше кокаина на дървеното бюро, като го беше разделил грижливо на четири части с джобния си нож — същия, който беше употребил срещу Сам. Ножът беше остър.

Сякаш играеха някаква игра.

— Дай две — каза Алфонс.

А Линда, коленичила с щръкнал задник — дали не го правеше нарочно? — с напърчени цици — Алфонс много си падаше по хубавите цици — едри и корави наглед, възпирани от тениската — просто завъртя малкия циферблат.

— А сега осемнайсет.

— Татко страшно ще се разлюти на мен, ако не ги върнем.

— Ще си ги получи пак. Завърти седемдесет и седем.

— Разголване по залез.

— Ще ли ти се?

Тя се изкиска.

— Сега дай девет — рече той.

— Окей.

— Остава — не го пропускай — шейсет и три. — Той очакваше да опитват комбинацията девет, единадесет, четиридесет пъти, но накрая това нещо ще се отвори като хладилник. И сейфът наистина се отвори.

Линда, смълчана, бръкна вътре и измъкна една от пачките със стодоларови банкноти, пристегнати с лентичка от банката, на която пишеше с червен химикал „10 000$“.

Алфонс изхлузи задника си от бюрото и измина бавно петнадесетте фута, които го отделяха от Линда. А тя продължаваше да стиска в ръка пачката и каза:

— Какво е това?

Той взе пачката, прокара палец по края на банкнотите, при което те се раздалечиха ветрилообразно, и дълбоко в душата си почувства, че това е истинското в живота, че това е само малка част от голямото богатство в сейфа.

Върна се до бюрото. Пачката се побра лесно в джоба на панталоните в защитен цвят.

— Късмет! — възкликна той, изненадан от високия тон в края на думата. Обърна се към Линда, все още коленичила до сейфа. — Късмет! Чуваш ли? Страшен… късмет!

От радост чувстваше, че има нужда да отиде до тоалетната.

— Колко са всичко? — попита Линда и гласът й отекна едва-едва в кънтящите като пещера уши на Алфонс.

А може и изобщо да не я беше чул. Застанал до бюрото, той видя ножа и около една четвърт от праха, останал по бюрото и в чест на успешното обиране на касата се наведе и го събра на мъничка купчинка, след това облиза пръст, прокара го по дървото и го всмукна шумно.

— Колко са? Стигат ли за твоята сделка?

Той се обърна. Какво говори тя? Продължаваше да стои на колене до отворения сейф, който сигурно е натъпкан с пачки като тази, която току-що пъхна в джоба си. А Линда плачеше.

— Достатъчно ли са? — повтори тя.

Той сякаш не можеше да разбере какво му казва. Отиде до нея и взе лицето й с двете си ръце.

— Хей! — Опита се да я целуне, но тя се извърна. Повтори „Хей!“.

Линда вдигна очи към него.

— Всичко това е било за нея, нали? — попита тя. — Спестил е всичко това за Ника.

— Какво?

— Как ще постъпим в такъв случай? — отново попита тя.

Алфонс не разбираше за какво му говори, но схвана буквалния смисъл на въпроса й.

— Ще се изметем оттук с всичкия тоя боклук — рече той и посочи купчината пари в сейфа.

— Не — възпротиви се Линда.

— Какво значи това „Не“?

— Значи каквото значи винаги. Парите не са твои. Каза, че ти трябва само малък заем. — И стана, за да затвори вратата на сейфа. А той си спомни за дадения й урок, шамара, който му даде власт над нея, и я зашлеви.

Но бе забравил просто за секунда, че държи отворен ножа в дясната си ръка с резец като бръснач. И следващото, което осъзна, беше бликналата кръв, която го опръска цял, опръска пода и всичко наоколо.

Линда широко отвори очи, сякаш недоумяваше какво става в момента. Отвори уста да каже нещо, но от устата й избликна само още кръв.

Алфонс сведе очи към ножа в ръката си и едва сега осъзна какво е сторил. Хвърли ножа, грабна ризата си, за да я разкъса, но не успя, затова притисна тениската на Линда до шията й, а тя рухна върху него.

— Хей, момиче, нищо ти няма. Успокой се — каза той. Потупа я по главата, отпусната на скута му, но кръвта беше плиснала навсякъде, петното на пода растеше. Той се измъкна изпод нея, като все още държеше главата й в ръце, после се опита да положи леко главата й в локвата под нея. Приклекна на пети, извил тяло назад.

— Ама че беля!…

Кръвта заля и мястото, където бе приклекнал и той реши, че вече достатъчно се е наквасил в кръв, затова се хлъзна назад и се изправи с усилие.

— Как ли ще се оправиш с това сега? — рече той. Не знаеше обаче на кого е задал този въпрос.

Джобовете на панталона бяха големи, но нямаше да поберат всичките дванадесет пачки пари. Трябваше да побере още единадесет. Извади ги от сейфа и ги струпа на бюрото.

Излезе от офиса на Сам, отмина секретарската стая на Линда и по коридора, а после през паркинга достигна склада, където опаковаха вестниците при мокро време, което често се случваше. Машината там плюеше пластмасови опаковки за вестниците и имаше устройство, което затопляше пластмасовия материал и го изрязваше в необходимата форма. Алфонс включи машината.

Необходими бяха само два прехода дотук, като Алфонс се стараеше да не поглежда към Линда. Можеше да държи по три пачки във всяка ръка, а втория път — три в едната и две в другата ръка. Направи два реда от по три пачки, допрени с късите си страни, а до тях постави останалите три и последните две. Изобщо не си спомни за десетте бона, прибрани в джоба на окървавения му панталон. Така събраните пачки с банкноти не бяха в симетрична форма като вестник, но машината работеше перфектно и запечата всичко заедно в един продълговат пакет, подобен на опакован хляб.

Алфонс дишаше тежко и съвсем не беше в повишено настроение. Грабна една от кафявите книжни торби, които се употребяваха за неделната преса и пусна в нея пластмасовия пакет с парите.

Отвън на паркинга колата на Линда стоеше самотна в облачния и ветровит следобед. Алфонс я отмина, понесъл книжната торба и се отдалечи към улицата.

Оправи се с парите. Нямаше нужда от кола. Ако върви стегнато и бързо, ще си бъде вкъщи по здрач. Напълно бе забравил за ножа, захвърлен на пода в гъстеещата локва кръв, по средата на разстоянието от отворената каса до главата на Линда Поук.

 

 

Ника винаги спеше, след като се любят, а обикновено това правеше и Сам, но той сега не можеше да се откъсне от мислите си за парите. Защо да не отскочи до „Арми“, да ги провери и да се върне — ще му е нужен не повече от час, а след това ще си доспива през нощта. Има време за всичко през седмичната почивка, а още не беше настъпила дори неделната вечер.

Обадиха се тази сутрин. Същото време, същото място, окей? Не, не става, каза той. Паркингът на Крус е крайно неподходящ за тази цел. Там всичко се вижда като на длан. Какво ще кажат за кейовете на Койоут Пойнт, стария циментов док, който вече не се използва? Понеделник в осем и трийсет?

Това се беше уредило, но парите продължаваха да разбъркват стомаха му. Той само ще провери сейфа си в службата, за да се убеди, че всичко е окей, утре ще му доставят стоката и всичко ще приключи.

Опита да се свърже с Алфонс, но в дома му нямаше никой. Това не е съществено. Алфонс ще дойде утре сутринта на работа. Ще се отложи за тогава разговора по подробностите на трансфера. Но след случилото се в петък, Сам ще вземе револвера си. Дали пък не ставам прекалено предпазлив, каза си той.

Ника спеше дълбоко, дишаше тежко, отвита до кръста. Лежеше настрани, измъкнала единия си крак над одеялото. Сам прокара длан по хълбока й, докато я изпращаше с последен поглед, преди да се упъти за града. Навярно искаше да се убеди, че тя напълно заслужава тази жертва. Реши, че Ника заслужава.

Взе разстоянието от Нилсбъро до Арми стрийт за дванадесет минути, после за други три достигна паркинга си. Там видя колата на Линда.

Работи извънредно? Възможно е, макар да му беше ясно, че напоследък, откак започнаха неблагополучията с бизнеса, нямаше много работа в „Арми Дистрибютинг“. Щом Линда е тук, значи парите са в безопасност. Понечи да обърне колата и поеме обратно за вкъщи, защото не му се щеше да я посвещава в тайната си, да стигнат до кавга поради ревността й.

Но изведнъж омекна. Само ще надникне да я види, да се увери, че тя е окей, да я похвали, задето е дошла на работа в неделя — опитва се да помогне за спасението на компанията.

Може би с придобитите пари от продажбата на стоката ще съживя компанията, помисли си той. И ще сложа край на неразбирателството с дъщеря си.

Спря колата на паркинга.