Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (19)

19.

Харди раздвижваше една акула.

Облечен с един от костюмите за влизане във водата, окачени на вратата зад офиса на Пико, той неуморно обикаляше из кръглия басейн в приземния етаж на „Стайнхарт Акуейриъм“, опитваше се с ръкавици на ръцете да улови голямата бяла акула, доставена от някакъв рибар. Надяваше се, че някак ще успее да й помогне да преодолее травмата и тя да стане централен орнамент във водоема с акули на Пико.

Но Харди не го вършеше за слава, защото перото за украса щеше да стърчи на шапката на Пико Моралес, който беше куратор на аквариума „Стайнхарт“.

Харди не раздвижваше акулата заради кариерата на Пико. Раздвижваше я, за да й спаси живота. Когато Пико му позвъни тази сутрин, Харди веднага съобрази, че макар тази лудост с акулите да изглежда напразен труд, винаги обречена на неуспех, тя според него не беше напълно безполезна. И при все че се учуди сам на себе си, прие задачата и каза „да“.

Тази муха бе влязла в главата на Пико преди около две години и той заобяснява на Харди:

— За да дишат правилно, акулите трябва да се движат във водата, Диз. Доставят ми ги тук едва ли не осакатени. Държат ги дълго на корабите, влачат се едва-едва чак от Фараоните. И ги получавам ни живи, ни умрели. Питам се дали ще можем да раздвижим поне една от тях… — Повдигна рамене. — Затова ми трябват доброволци да ги раздвижват тук, да ги разхождат, а ти, истински афисионадо^[1] по морските работи, да не кажем, че си имал и суров опит от живота, в този случай с акулите те смятам за най-подходящия кандидат от всички.

Харди не можеше да си обясни защо след продължителната пауза внезапно бе решил, че може да опита отново с този експеримент — нещо повече, желанието бе неудържимо. Пико не беше се отказал да му се обажда по веднъж на всеки две или три седмици, когато му доставеха някоя нова акула. А Харди все отказваше до тази сутрин.

Беше вече три следобед и ако е вярно, че мястото е независимо от времето, това затворено, боядисано в зелено помещение сред недрата на „Стайнхарт Акуейриъм“, огласяно от тихо, едва доловимо гълголене и жужене, със своите лъснали от влага стени без прозорци — беше наистина извън времето.

Харди провеждаше третото си едночасово раздвижване на акулата. И другите доброволци бяха ненадеждни като него — пенсиониран рекламен агент за продажба на коли на име Уейвърли и един млад японец, който се казваше Нао, чието главно занимание беше носач в хотел „Мияко“, и разбира се, Пико. Имаше и други чудаци в резерва на Пико, но днес беше ред на Уейвърли и Нао. Харди пристигна там в седем часа сутринта.

Той не възнамеряваше да предприема нищо по случая „Кокран“ този ден и почти веднага пропъди от съзнанието си мисълта за Джейн.

Пико довтаса веднага да го навива. В широкото си облекло Пико изглеждаше с наднормено тегло. А със специалния му костюм за влизане във водата Харди си мислеше, че той повече прилича на бременен женски гривест тюлен.

Стоеше край водоема и пушеше. Мустаците му бяха увиснали чак до долния край на челюстите, гъстата му черна коса беше несресана. Стискаше под мишница вестник.

— Как е Орвил?

Той беше измислил имена на своите акули. С това им помагал да оцелеят, каза той, въпреки че теорията му трябваше тепърва да се докаже. Засега обаче — не.

Харди не преставаше да раздвижва.

— Орвил — изрече той и погали акулата по корема — е изпаднала в летаргия.

Пико влезе в офиса си и след секунда се появи отново както без цигара, така и без вестника. Прескочи ръба на водоема с пъргавина, която бе невероятна за размерите на тялото му, озова се до Харди, сложи ръка на голямата гръбна перка на акулата и като пристъпваше странично, провери рефлексите на опашката.

— Летаргия? Ти наричаш това летаргия? Тя е в чудесно състояние. Орвил — продума нежно той и погали акулата по главата, — прости му. Това беше неуместен сарказъм от негова страна. — Изгледа недоволно Харди. — Помъчи се да бъдеш малко по-интуитивен.

Харди остави Пико да се занимава с акулата, измъкна се от водоема и отиде в офиса да се преоблече. Когато се появи оттам след две-три минути, държеше вестника на Пико в ръка. Пико тъкмо се приближаваше към него с акулата и Харди тръгна покрай басейна редом с него.

— Прочете ли това? — попита го Харди. — „Ла Ора“?

— Си. Този вестник поддържа етническото ми самочувствие.

— Знаеш ли нещо за неговия издател?

— Толкова, колкото ти знаеш за Уилям Рандолф Хърст.

Харди разгъна вестника, огледа бегло първата страница, както крачеше покрай басейна. Водата тихо се плискаше зад Пико и Орвил.

— Аз говорих с него. Той ме излъга.

— Кой?

— За кого говорим, Пико?

— За Уилям Рандолф Хърст. Какво, да не са отвлекли пак Пати?

Харди натърти:

— Крус. — Потупа вестника. — Издателя.

— За какво те излъга?

Този въпрос възпря Харди. Не беше го задавал дори на себе си, а би трябвало. Крус го бе излъгал, че не познава Еди — поне самият Харди беше твърдо убеден в това — но то не изчерпваше същността на въпроса. Пико сега беше от другата страна на басейна.

— За какво те излъга?

Но Харди вече беше до вратата, тръгнал да си ходи.

— Благодаря ти, Пийк.

Пико стисна по-здраво акулата.

— Не му позволявай да те отчайва, Орвил. Той си е такъв. Понякога забравя и да каже довиждане.

 

 

Харди уцели двадесетачката от първо хвърляне, след това деветнадесет, осемнадесет, седемнадесет. Шестнадесетицата му коства две стрели. Петнадесетицата до дванадесетицата не му убягна, но единайсеторката, неговото „посредствено число“ на играта „301“ му се закучи за четири хвърляния. Това бе истински кошмар. Той се гордееше, че никога не му се налага да използва цяла серия от три стрели за едно-единствено число и особено за единадесет — закиснал тук от девет сутринта, и то за левак като него. Най-лесният ъгъл на таблото.

Поклати отвратен глава.

„Шамрок“ лениво жужеше в късния следобед. Брус Хорсби пееше по джубокса и ни внушаваше, че „така се случва винаги в живота, някои неща никога не се променят“. Зад барплота беше Лин.

Харди ползваше само за себе си таблото за стрелите, подходящо и приятно време да облекчиш мозъка си, да оставиш нещата да вървят на самотек. Неговата „Гинес“, първа за този ден, стоеше наполовина празна на масата до него.

Започна следващия тур, прицелвайки се в десетицата, а когато две от трите стрелички пропуснаха целта, чувството, което той изпита, не беше отвращение, за разлика от по̀ преди. Нещо се бе прокраднало в съзнанието му и провалило съсредоточаването в таблото.

Измъкна стрелите от таблото. Отпусна се неподвижен на един от дълбоките столове в дъното на заведението, до тоалетните, където беше разговарял с Кавано под прозорчето с цветното стъкло. Сложи бирата на ниската масичка пред себе си, наведе се напред и свали стабилизаторите от стреличките — бледосини, с релефно изображение на златна стрела, както на деловите му визитни картички — сгъна ги грижливо и ги постави в прореза им в кутийката. Сложи волфрамовите стрели една след друга в овехтелите им кадифени легла. Пъхна кутията в джоба на сакото.

Окей.

Пийваше от „Гинес“-а, облегнал гръб на стола. Ако нямаше изгледи да получи съдействие от официалните органи, ще трябва сам да почне да обръща повече внимание на подробностите. Реши да започне писмен доклад, като се прибере вечерта вкъщи. В момента нещо го безпокоеше. Какво още беше казал Крус?

Почти нищо. Това бе най-повърхностната от всички срещи, които беше имал. Ако Крус не го бе излъгал за Еди, Харди никога нямаше да си помисли втори път за Крус.

Припомни си всичко, което си бяха казали с Крус. Първо, момчето, което доброволно бе признало, че познава Еди. Но после Крус се беше отървал от него пронто^[2]. После вандализмът с оградата, което очевидно завари Крус неподготвен. Харди помнеше как Крус бе застанал до оградата, след като той се бе качил в колата си и беше впил очи в нея, с ръце на хълбоците и клатейки глава. Беше казал, че навярно са го сторили деца, но Харди веднага му бе задал въпроса: „Какви деца?“.

А какво да кажем за колата, с която е пристигнал Еди на паркинга? Полицията беше ли я проверила за отпечатъци от пръсти? За косми? За нишки от платове? Грифин беше ли проверил за тези неща? Може би колата още се намира в градския гараж.

Стана и отиде до барплота. Лин му услужи с химикалка и хартия и той надраска няколко бележки, докато чакаше да прекипи пяната на втората му „Гинес“.

Погледна часовника си. Беше почти шест часът. Бе отлагал този въпрос достатъчно дълго, излязъл рано от дома си, за да раздвижи Орвил. Може би затова беше казал „да“ на Пико този път, без дори да се замисли достатъчно.

Помоли Лин да му подаде телефона на барплота, набра номера на информацията, получи номера, който го интересуваше и позвъни. Тя отговори още от първия сигнал.

— Моля те, не затваряй — каза той.

Настъпи дълга пауза, след която прозвуча въпросът:

— Защо не?

Той се помъчи да й обясни причината.

— Не зная защо — каза тя, когато той привърши, — но това ме потресе повече от всякога. — Харди седна, хапейки устна; не можеше да намери отговора, но се надяваше тя да не му затвори телефона. — Помислих си — продължи Джейн, — че си подкарал пак старата си песен, решил си да избягаш.

— Не върша вече такива неща. — Ще я остави да го обвинява, дължеше й правото да го напада остро за провалената им среща. — Аз те потърсих, както виждаш — добави Харди. — Нали сега говорим.

— Моля те, Дизмъс, никога повече да не го правиш, ако не можеш да постъпиш иначе. Убедена съм, че няма да го понеса.

Той се замисли над думите й дълго и тя два пъти каза „Дизмъс“.

— Окей — обади се накрая той.

— Какво значи това „Окей“?

— Искам да се видим тази вечер. Кълна се в бога, че няма да отсъствам.

— Дай ми телефонния си номер. Така че ако решиш отново да ме вържеш, да знам какво да правя.

— Имаш ли молив?

 

 

Отидоха в едно кръчме в Горен Филмор, което се беше специализирало в приготовлението на каджунска^[3] храна. Седнаха в колибка, близо един до друг, сякаш очакваха на пейката си още една двойка. Плат с кестеняв цвят беше опънат пред входа на колибката и сервитьорът го отмяташе при всяко свое влизане. Джейн седеше най-близо до стената, Харди — от външната страна.

Бяха поръчали стриди с каджунско мартини, а през това време Харди обясняваше на Джейн доста подробно за събитията от предишния ден. За ордьоври Джейн поръча северноамериканска речна риба, нарязана на ивици и оваляна в пипер, лук и мънички скариди. Харди беше пожелал за себе си препечено филе, свръхделикатес, с тамале — счукана царевица с месо и червен пипер. Изпиха заедно бутилка бяло вино и решиха, че са се опознали още малко повече.

Когато тя и Харди бяха заедно, Джейн беше работила в рекламния отдел на „И. Магнин“, но след две години била по-впечатлена, както призна, от самата мода, отколкото от артикулите за продажба. Станала купувач, започвайки от дъното и сега много харесвала това, като пътувала до Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго, дори до Европа и два пъти до Хонконг.

Харди я гощаваше с разкази за барманството си, за Мозес, Пико и акулите и малко за Еди Кокран. Пристигнаха десертите им — два крема фламбе и малко еспресо. Разговорът вървеше мудно. Харди погледна часовника си. Джейн се извърна до половина на пейката, за да бъде с лице към Харди. Тя се пресегна и покри близката му ръка със своята.

— Мислиш ли — попита го тя, — че е време да си поговорим за Майкъл?

Харди погледна право срещу себе си, към съковете в боядисания в червено шперплат. Вдигна чашата с кафе еспресо и я сложи обратно на масата, без да пие. Изтръгна ръката си изпод нейната.

— Недей — каза тя.

— Не правя нищо.

— Отново си дърпаш ръката от мен.

Харди, хванат на място, рече:

— Може би.

Джейн отново посегна за ръката му и я положи, както бе направила предишната вечер, на скута си. Покри я бавно с двете си ръце.

— И какво правим в момента? Водим светски разговор, опитвайки се да се хванем един за друг?

— Какво?

— Вечерята. Умно измислена уловка.

— Продължавай, Джейн.

— Ти ще продължиш. — Изрече го спокойно. — Да знаеш какво върши някой, още не значи, че го познаваш добре.

— Според мен това е достатъчно.

— В такъв случай съжалявам, задето ми се обади. — Тя освободи ръката си с помощта на другата и бързо изтри с показалец по една сълза от всяко око — първо от едното, после от другото. — Не бях грешка за теб, ти знаеш.

Харди приличаше на къс скулптирано дърво, неподатлив, инертен.

— Говорил ли си някога за това? — Тя отново хвана ръката му в своите. Две-три сълзи бяха потекли по бузите й, но тя не хлипаше. — Мислил ли си изобщо за това?

— Никога не мисля за това. — А после, веднага след появата на това чувство, то изчезна. — Няма значение — каза той. — Съжалявам, че ти крещях.

— Няма значение ли? — попита кротко тя. — Мислиш ли, че като ми кряскаш, с това ще се реши проблемът? И все пак предпочитам да ми кряскаш всеки ден, отколкото да ме напуснеш, да изчезнеш.

Харди не можеше да повярва, че още диша.

— Това няма да ни върне Майкъл. — Харди най-сетне се реши да я погледне. Като видя сълзите й, той избърса бузите й и се обърна с лице към нея. — Ти не го уби, Джейн, аз го убих.

— Не си. За пръв път беше се изправил в креватчето си. Как щеше да предвидиш, че може да падне?

— Би трябвало да го предвидя.

Майкъл, седеммесечното момченце, беше се изправило за пръв път в креватчето си. Харди беше сложил детето да спи за през нощта и бе снишил страничните стени на креватчето. Но Майкъл ненадейно се беше изправил на крака, навел се през ръба на креватчето и паднал на пода надолу с главата. Почина на другия ден към обед.

— Трябваше да го предвидя — повтори Дизмъс.

— Чуй — каза Джейн, — не си могъл да го предвидиш. Това е минало. Отдавна минало. Колко още ще страдаш за това? То е злополука. А злополуките не се предвиждат. Не е вина на никого.

Той взе чашата за кафе, взря се в затвореното й пространство и я допря до устните си, без да усети някакъв вкус.

— Всеки път, когато те погледна, отново се упреквам. Какво трябваше да преживееш заради моята несъобразителност. Ти, а аз също.

— Не съм пострадала заради теб. Не си виновен за случилото се. Сега ме погледни — изрече Джейн.

Той беше убеден, че е красива. Бузите й блестяха от сълзите.

— Казвам ти, че никога не съм те мислила за виновен за смъртта на Майкъл. Бих могла и аз да бъда дотолкова виновна. Аз също съм могла да не го предвидя. Във всички книги пише, че на тази възраст бебето започва да се изправя на крака и просто не бях помислила, че това ще стане ненадейно. — Джейн поднесе ръката на Харди до устните си и я целуна. — Най-лошото беше, че изгубих и двама ви.

— Нямах смелост да те погледна в лицето.

— Зная.

— И всичко друго изглеждаше привидно. Още е така — поклати глава той. — Не зная… Сякаш всичко е изгубило смисъл.

— И аз ли?

Той затвори очи — може би си представяше нещо или си го припомняше.

— Не, ти значиш нещо. Винаги си значила нещо. — Поколеба се. — Всичко останало обаче… не можеше да събуди в мен интерес.

Седяха с лице един към друг, извърнати и двамата на пейката в каджунския ресторант. Държаха се ръка за ръка — и двете, длан в длан.

— Когато ми се обади от бара по телефона — подхвана Джейн, — ти каза, че вече не бягаш.

Той кимна.

— Но мислиш още за това, нали?

Той кимна пак.

Нямаше какво повече да се каже. Харди пусна ръцете й и натисна бутона, поставен на една от стените на колибката, за да повика сервитьора, който им даде сметката.

 

 

Гласът на Глицки призоваваше Харди да му се обади, независимо кога ще се прибере вкъщи.

Като се раздели с Джейн, със смут в главата, той се върна с колата си към Чайна Бейсън, за да огледа още веднъж паркинга на Крус. Отиде до дупката в оградата — тя беше несръчно закърпена с опаковъчна тел. Циклоновата ограда не е била пробита от деца. Тя беше срязана цялата — от горе до долу.

Обади се на Пико от уличен автомат, за да се осведоми за състоянието на Орвил. Автоматът в офиса на Пико отговори, че Пико отсъства от аквариума. Харди го потърси вкъщи и научи, че акулата не е постигнала нищо съществено.

— Трябваше да те предупредя какъв е късметът ми напоследък — каза Харди и му съобщи за бейзболния мач. А после се сети, че Стивън Кокран не бе починал вчера. Може би късметът на Харди вървеше към промяна.

Гласът на Пико издаваше потиснатост и Харди го попита има ли нужда от компания. Пико каза окей и не след дълго двамата седяха на кухненската маса и играха „Пикшънъри“ с Анхела и двете по-големи деца на Пико в продължение на часове.

Беше късно, когато Харди се прибра вкъщи. Потърси веднага Глицки. Сержантът не беше в настроение, той само попита Харди би ли могъл да намине към него рано сутринта във връзка с разследването на случая „Кокран“.

— Да, ще дойда — отвърна Харди. — Има ли нещо ново?

— Има. Още един мъртвец и той не би могъл да се самоубие.

След което Глицки затвори телефона.