Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (16)

16.

Харди не беше чувал никога за град на име Гонсалес. Първата му мисъл, след като получи известието, беше, че Крус сигурно иска да го отдалечи от Додж и е накарал някой от служителите си да му се обади.

Но от страна на Крус това би било безсмислено. Когато Харди затвори телефона, отиде до картата и намери мястото — на юг от Салинас, на шосе 101. Наистина съществуваше такъв град.

Потеглил за натам, той си рече, че е трябвало да се обади тук и там по телефона, преди да се качи в колата. Понечи да спре в Редуд Сити, но реши, че ще е по-добре да не тревожи никого без нужда. Ами ако се е подвел?

Освен това беше основателно убеден, че някой — евентуално Кавано, особено след откровения им разговор вчера — би се опитал да се свърже с него преди очаквания срок.

Почти година не беше пътувал из Полуострова, а той не беше се променил през това време. Пък и какво ли оставаше да се промени? Всичко беше достатъчно променено дотогава и единствените нови неща бяха външното оформление на един бизнес парк, „Тейсти Фрийз“, превърнал се в „Бургер Кинг“, и една бензиностанция „Астро-търфинг“.

Около Пало Алто Заливът и жилищните сгради воюваха за естествен изглед в продължение на няколко мили покрай свободната ивица, преди тя да се разшири в Мофет Фийлд с неговите самолетни хангари — така грамадни, че дъждът валеше вътре, а отвъд тях бяха другите увеселителни паркове на Санта Клара — кортове за мини голф, клетки за упражняване на удари по бейзбол и писта за картинг.

Харди не откъсваше поглед от шосето. Главата леко го болеше от голямото количество изпита бира. Той си го обясняваше с това, че е станал много рано. Но всъщност беше от многото бира. Старият навик да не спи достатъчно, като причина за висенето му до късно, се беше износил — дори за човек като него.

Южно от Сан Хосе местността започна да става по-открита, предпланините още зеленееха от пролетните дъждове, нискораслите дъбове бяха започнали да напъпват. Човече, каза си той, когато Калифорния не се стиска, се превръща в красиво място.

Караше с по-висока от позволената скорост, но не го беше грижа. Шосето беше празно, а освен това той винаги беше имал способността да надушва патрулите на пътната полиция. Ако се случеше да го спрат, щеше да им каже, че е извикан от шерифа Муньос от Гонсалес и ще се отърве най-много със забележка.

Но поради някаква причина — може би мътната му глава — разбра, че не би могъл да се съсредоточи за дълго върху причината за своето пътуване. А от това главата още повече го стегна.

Като навлезе в региона на Стайнбек, той свали прозореца на колата откъм себе си, за да усети Гилрой и миризмата на чесън. Слънцето беше вече по-високо, макар че над редките водни пространства все още кръжаха валма мъгла. Наближаваше десет часът.

Табелата, която сочеше, че се навлиза в пределите на Гонсалес, подсказа на Харди, че това е градът на „Тигрите“. Те сигурно са се измъкнали тайно от Детройт, сети се той, като мина покрай една едноетажна гимназия с избеляла дъска за обяви.

Крайната му цел беше квадратната бетонна сграда на една клиника за спешна медицинска помощ, боядисана в традиционния жълт цвят, построена на две улици извън това, което трябва да беше центърът на града.

Шерифът Муньос го посрещна на вратата. С редеещата си прошарена коса и дълбок, приятен глас, той притежаваше целия авторитет, присъщ на полицейски служител от малък град, безспорно чист от всякаква арогантност. Изглежда, беше дълго на този пост. Униформата му беше извехтяла, тялото му масивно и едро, без никакви следи на отпуснатост. Лицето ъгловато, гладко обръснато и угрижено.

— Това ваша визитна картичка ли е?

Харди кимна.

— Тя е единствената му връзка с когото и да било.

— А някакъв портфейл?

Муньос просто погледна към Харди — не гневно, а най-обикновено. Очите му обаче издаваха, че вече са проверили за това.

— Жив ли е още?

— Физически. Но не бе дошъл в съзнание. Ще се свести все пак. Сега е под въздействието на успокоителни средства.

Имаше само две стаи отвъд приемната площ на клиниката. Стивън Кокран беше във втората стая.

Харди тежко преглътна, като си спомни как изглеждаше брат му Еди преди по-малко от седмица на също такава носилка. Господи, колко си приличат, изненада се той. Не беше го откривал досега… Стивън му изглеждаше много по-слаб. Наложи се да задържи поглед. Може би поради злополуката приликата изглеждаше по-силна. Дясната половина на лицето на Стивън беше покрита с бинтове, дясната му ръка висеше на превръзка, а от китката надолу беше пак бинтована и бинтовете излизаха извън ръката.

— Какво се е случило?

— Можете ли да го разпознаете?

Почва се с най-важните неща. Муньос беше прав.

— Трябва да се обадим на близките му — рече Харди.

 

 

— Бихте ли казали, сър, каква е връзката ви с момчето?

Намираха се в другата свободна приемна и пиеха кафе „Севън-илевън“, донесено им от дежурната по прием сестра. Главоболието на Харди бе преминало. Той обясни как е попаднала визитната му картичка у Стивън.

— Странно е, че намерихте само това у него. — Думите не прозвучаха като обвинение. — Къде намерихте картичката?

— В предния джоб.

— Може би е изгубил портфейла си.

Шерифът кимна:

— Може би.

— Чуйте — каза Харди, — аз изобщо не съм никакво официално лице, но все пак можем ли да поговорим за това? Бихте могли да използвате една препоръка…

Муньос го изненада с добрите си качества на полицай, затова той никак не се учуди, когато Муньос стана да се обади в дома на Глицки. Когато шерифът се върна, изглеждаше доволен.

— Окей — каза той, — смятате, че тази злополука е свързана с това, върху което работите в момента?

Харди отпи глътка кафе и попита шерифа какво по-точно се е случило.

Муньос, с лакти на коленете и протегнати напред ръце държеше почти пълната си пластмасова чашка. Черните му, хлътнали очи се бяха вперили немигащо в стената над главата на Харди. Харди си помисли, че това са най-тъжните очи, които някога е виждал.

Шерифът каза:

— Една жена на име Хафнър отглежда ангинари на около шест мили южно от нашия град. Тя и семейството й отивали на селскостопанския пазар в Салинас. Обикновено тръгвали преди да се разсъмне и се стремели да си намерят по-добро място на пазара. Като навлезли в шосе 101, едно от децата й видяло на шосето нещо като елен. Това е храна, разбирате ли, така че майката спира и какво се оказва… Името му е Стивън, а?

— Стивън.

— Така че тя отишла дотам и докторът ми се обади. — Настъпи дълга пауза, сякаш Муньос недоумяваше доколко такива неща могат да се случат. — Предполагам — и докторът казва, че това е възможно — че е бил хвърлен от превозното средство в безсъзнание. Възможно е тъкмо по тази причина да е оцелял, беше съвсем отпуснат. Много беше ожулена дясната страна на тялото му, със счупена ръка, ключица и няколко кости на стъпалото.

— Това само от падането ли е? Изхвърлен отзад от отворен пикап, така ли?

— Да, би могло. Но не е само от падането.

Харди изчака.

След като помълча, Муньос продължи:

— Станал е обект на сексуална гавра. Може би останалите рани — те много вероятно са получени при побой — действително са резултат от тежкия удар на тялото в земята навярно при скорост шейсет мили в час. Обаче една от тях…

— Получена при падането — подсказа Харди.

— Бих искал поне веднъж да пипна някой такъв злосторник, когато върши нещо такова. Не след дълго в съда и прочее, а да го хвана на местопрестъплението.

— Би било голяма радост — съгласи се Харди.

— Вашият приятел Глицки там в града… мислите ли, че би се заел с издирването на някои престъпници в неизвестност? Да уведоми и цялата полиция?

Харди реши, че Глицки навярно ще го направи — той вярваше в ефикасността на подобно издирване — но смяташе, че не е редно да задължава Глицки с такава задача. Защото Глицки се занимава с разследването на убийства. Издирването на изчезнали хлапаци не е негова работа. И ако някой в Сан Франциско е имал злата орис да бъде убит в тази хубава съботна утрин, Глицки би могъл да го пропусне.

— Не пречи да му се обадим — каза Харди, но реши, че ще поиска Муньос да го извърши официално.

 

 

Топъл и сънлив. Миризма на чисто бельо. Дали мама най-сетне му е оправила леглото?

Стивън се опита да отвори очи. Те не се подчиниха на желанието му. Клепачите бяха много тежки, а цялото му тяло останало без сили.

Е, ще поспи още някой и друг час. Няма да навреди на никого с това. В края на краищата, нали е лято?

Но то пробуди един спомен. Как излезе от къщи, заскита се сам, качи се в товарната кола с онези двамата за Лос Анджелис, но нямаше за какво да бърза. Най-вече, казаха му те, го правели за забавление, да попътуват. Това звучеше окей.

Споменът нахлу в паметта му с пълна сила и той неволно изпъшка. Онези го бяха приели на часа, включиха го в компанията си, когато бяха спрели за няколко попътни бири, преди да напуснат града. Бирите нямаха приличен вкус, но Стивън не се издаде, че не му харесват. То беше част от чувството, че си узрял, беше му омръзнало да се отнасят с него като с дете, или, което е по-лошо, като към нещо несъществуващо. Затова той ще се държи сега като зрял човек — карай да върви, да не ти пука.

Обезпокои се малко само когато те извадиха цигарите с марихуана, но си каза, че не бива да бъде толкова строг моралист. Много момчета в училище постоянно пушеха наркотици. То просто не му беше присъщо. Не че беше кой знае какво, нито нещо крайно лошо. Закашля се от цигарата и онези му се посмяха, но той не се обиди, взе го на шега. Те също кашляха, само че по-малко от него.

После, със замаяни глави, спряха да похапнат — дали не беше в Гилрой — някакви направо фантастични бургери, които си носеха за това „специално място“ като за пикник. Сетне нещата взеха опасен обрат, онези двамата започнаха да го гъделичкат и опипват. А след това изпаднаха в пълно грубиянство.

Ако не беше толкова замаян и объркан, навярно щеше да успее да им избяга, но когато се изтръгна от ръцете им и се опита да се спаси с бягство, разбра, че е изгубил всякаква координация. Те го хванаха и той си спомняше и за някои други неща, ала още се чувстваше сънлив и мислите му течаха много трудно.

А къде е тогава мама, щом е оправила леглото? Сигурно в друга стая. Господи, ще бъде върховно да види мама. Извика я.

 

 

Звукът отекна силно. Харди чакаше Муньос да се върне след телефонния си разговор и като чу вика, се завтече иззад ъгъла към стаята на Стивън.

Момчето лежеше все още неподвижно. Онова дете на Ед и Ерин, припомни си той, което беше овладяно от враждебни чувства — играеше със сгъваемия нож, пуснало беше телевизора да бръмчи без образ и така нататък. Поклати глава. Лоша седмица за семейство Кокран.

Дали това не беше предизвикано от смъртта на Еди, довело Стивън до ръба на неговото отчаяние? Или имаше някаква по-пряка връзка с нещо друго? Като например възможността Стивън да знае нещо, което той, Харди, не знае?

По дяволите, ще разбере това, когато Стивън дойде в съзнание, ако е запомнил как изглеждат нападателите му. Или, по-конкретно, ако сам той ги познава.

 

 

Големият Ед съвсем не изглеждаше голям.

Приковал поглед в бинтования си най-малък син, той приличаше на своята сянка в сравнение с човека със стар, но елегантен костюм на помена в дома му след погребението на Еди. Сега беше с не много износен зелен армейски памучен спортен пуловер, увиснал хлабаво на тялото му, над работните панталони и високите обувки. Всичко на него изглеждаше прекалено хлабаво. Една от връзките на обувките му се беше развързала.

Гледа сина си дълго, а после притисна очите си с палец и показалец.

Муньос стоеше до него.

— Добре ли сте, сър?

Големият Ед кимна.

— Безкрайна нощ — каза той. — Мислихме, мислихме…

— Да. Но той не е. Не е изобщо мислил.

— Не е изобщо мислил — повтори Големият Ед. И изведнъж цял се разтресе и зарида.

Харди напусна стаята и отиде в приемната, където видя едно момченце с начална синина и голям червен оток на челото. То стоеше търпеливо до майка си, а тя обясняваше на сестрата от приемната как синчето й стъпило на зъбците на едно гребло, а дръжката отскочила и го ударила в лицето.

Харди излезе вън на яркото слънце. Беше гладен. На едно място по главната улица на Гонсалес продаваха буритос^[1], грамадни и дълги. Струваха по два долара и четиридесет и девет цента и Харди купи три. Захапа единия, а другите два, увити, занесе в клиниката.

Муньос и Ед говореха до колата на шерифа. Харди им подаде храната. Големият Ед изглеждаше малко по-добре.

— Извинете, че не ви познах тук — каза той на Харди.

— Как е момчето?

— Още спи. Имате ли някаква представа кой го е подредил така?

— Бих искал да имам — отвърна Харди. — Вие сте известили за изчезването му. Той избяга от къщи, така ли?

— Каква е другата възможност? — попита Муньос.

Харди повдигна рамене.

— Не е много за вярване, но би могло да се окаже и отвлечен.

— Това е абсурдно — каза Ед. — Ние нямаме никакви пари.

— Може да са го отвлекли, за да си затваря устата. Може би е знаел нещо. — Двамата дъвчеха своите буритоси. — За Ед.

Големият Ед престана да дъвче.

— Какво искате да кажете с това? Твърди се, че Еди се е самоубил. — Преглътна с усилие.

— Съмнявам се. Съмнявам се много, че се е самоубил.

— Тогава какво?…

Харди разбра, че това е трудно поносимо за бащата. Ръката му отново се насочи към очите. Поклати глава, сякаш се опитваше да я проясни.

Сестрата от приемната дойде на вратата.

— Момчето се пробуди — каза тя.

 

 

Поне ще иска да си дойде вкъщи, размишляваше Големият Ед. Това все пак е нещо. Да си се прибере. Стивън сам го беше казал: „Татко, отведи ме вкъщи“. Татко. Никой не го бе наричал така от десет години. Винаги му бяха казвали или „тате“, или „Ед“. Е, ако Стивън предпочиташе да го нарича „татко“, значи „татко“ ще си го прибере вкъщи. Там той и Ерин ще помислят сериозно за причините на бягството и къде са сгрешили в отношенията си със сина, за да не пожелае отново да избяга.

Озърна се към задната седалка, където лежеше Стивън, отново унесен в сън, привързан с предпазните колани на седалката.

— Добре ли е той? — попита Харди.

Ед кимна.

Муньос и Харди бяха решили, че ще е по-добре ако Ед не шофира сам със сина си по обратния път, затова се уговориха един от помощник-шерифите да докара по-късно колата на Харди до Сан Франциско.

Ед отново погледна към задната седалка. Той не можеше да се нагледа на сина си, все още не му се вярваше — след страховете от миналата нощ, прекарани в седящо положение с Ерин, с дъщеря им Джоуди и с Франи — че Стивън, както и Еди, не са мъртви и завинаги изчезнали. Каквото и да беше станало, каквото и да е понесъл Стив, той поне ще бъде пак при тях и ще диша. Стив сигурно въздъхна облекчено, защото Харди се бе надвесил над него.

Този Харди шофира добре — бавно и внимателно. Никак не друса момчето. И беше добре, че именно той шофира. Ед беше напълно сигурен, че не би могъл да концентрира вниманието си върху пътя.

Наближаваха Сан Матео. Слънцето вече бе потънало зад планините. Къде отлитнаха толкова часове? След половин час ще си бъдат вкъщи.

Може би по някое време днес Ерин е успяла да поспи. Надяваше се да е наистина така. Не беше спала близо цяла седмица.

Ерин. Мислите му както винаги не можеха да се откъснат от жена му. Той не знаеше дали този път те изобщо ще могат да се откъснат от нея, макар че нещо му подсказваше обратното. Е, почти ще бъде невъзможно да не мисли за нея. Разбира се, те двамата няма никога вече да бъдат същите. Раната, която им бе нанесена — загубата на Еди — беше прекалено дълбока, за да може напълно да зарасне, но ще се случи и още нещо, някакво ново предизвикателство, което ще придаде нова перспектива на нещата. Поне той смяташе, че ще бъде така.

Защо избяга момчето му от къщи?

— Имате ли някакво доказателство за това кой е убил Еди? — попита ненадейно той.

— Не. — Но Харди му съобщи казаното от Кавано за Сам Поук — историята с наркотика.

— Това е нещо — каза Ед. — Знаех, че нещо става с Поук. Еди и аз дори имахме спор за това.

— Същото каза и Кавано — че Еди е искал да чуе и друго мнение.

— Кога сте разговаряли с Джим?

— Вчера. Вчера вечер. Той смяташе, че това, което ще ми съобщи, може да се окаже важна нишка. Възнамерявах днес да проверя едно-друго, но сутринта ми се обадиха за Стивън и… — Отметна глава към задната седалка.

— Не зная защо вършите това, но ви благодаря.

Харди не откъсваше очи от пътя.

— Познавах Ед и Франк доста добре. Брат й е най-добрият ми приятел.

Здрачът се сгъстяваше, когато той зави на запад по шосе №380 и отмина голямото гробище с неговите хиляди бели квадрати, покрили като с решетка тревистите поля, бележейки гробовете на убитите военни.

Ед протегна ръка назад, положи длан на крака на сина си и усети топлината му през одеялото. Стивън се размърда и тихо простена, но не отвори очи.

 

 

— Близо сме до гробището — каза Харди.

Той направи груба грешка, като пое по този път, макар че беше най-прекият. Гробището накара Ед да се умълчи и Харди мислено се наруга — трябваше навреме да съобрази. Дали да се опита да го разсее малко, да отклони вниманието му от нерадостните мисли?

— Вашият приятел отец Кавано е човек с характер.

— Джим? Да. Той е голям човек.

— Единственото, което не мога да си обясня, е защо не е станал още кардинал или нещо подобно — поне епископ.

Ед се усмихна.

— Разбирам. Той има вид на заслужаващ да се издигне, нали? — Млъкна за малко. После продължи: — Ако беше епископ, щеше да изостави Ерин, а аз не мисля, че би желал това.

Тази забележка изненада Харди. И, изглежда, той показа изненадата си.

— Не е тайна — рече Ед, — че той е влюбен в жена ми. — И вдигна длан. — Не, не в този смисъл. Той е като член на нашето семейство. Ерин е най-добрият му приятел. Той изцяло й принадлежи. Като изключим може би единствено мен. — Усмихна се отново. — Като изключим и това, че понякога се питам дали е наистина така.

— Мисля, че на ваше място щях да се чувствам притеснен — каза Харди.

— Вижте, след трийсет години аз още чувствам Ерин като мое гадже. Говорили сме за отношенията й с Джим, но тя твърди, че в тази връзка не е имало никога нищо физическо. — Поклати глава. — Как си представяте това? Казва, че предпочита мъж, спънат в краката като мен. Предполагам, че това е единствената й грешка в живота, но вярвайте, че напълно я приемам.

Харди погледна към него. Ед беше изрекъл поредните си думи така смутено, че почти не пролича искреността им. Този човек знаеше, без следа на съмнение, че е спечелил веднъж завинаги жена си.

— Добре е да узнаеш, че жените невинаги си падат по филмови звезди, защото и аз самият не съм неотразим красавец — каза Харди, облекчен, че най-сетне са отминали гробищата и навлизат в Дейли Сити, отминали са всички онези мънички кутийки по склоновете на хълмовете.

— Все пак не мисля, че биха допуснали Джим до епископски сан.

— Защо не?

Ед повдигна рамене.

— Има слабости в поведението си. Извършил е някои нежелателни неща. За свещеник.

Като например идването му при мен да ми се изповяда, рече си Харди, но само попита:

— Какви например?

— О, нищо сериозно. Просто глупости.

Окей, те няма да говорят за това. Но след малко Ед добави:

— Два пъти му се е случило в семинарията. Два пъти са го изхвърляли оттам.

— Изхвърляли?

Ед пак повдигна рамене.

— Е, било е отдавна — през петдесетте или в началото на шейсетте. Църквата си е мислила, че може да ги озапти. За всяка дреболия ги е обвинявала в липса на истинско призвание и ги е изритвала. Не като сега: дори да си контрабандист на оръжие за Никарагуа, пак имаш много добър шанс да те приемат за свещеник, има голяма нужда от такива хора.

— И какво е направил той?

— Джим? — Ед се разсмя, като си спомни. — Би трябвало да зная. Бяхме приятели още по онова време. Той имаше два свободни уикенда в годината и през един такъв уикенд ние се нафиркахме, отидохме на стриптийз — Ерин беше в пансион, така че двамата с него бяхме решили да се повеселим на воля. Но на другия ден, когато той се върнал в семинарията още махмурлия, всичко си признал. Лоша работа. Изключили го за един семестър да премисли призванието си.

— А втория път?

— Той е различен от първия. Не зная дали са ми разказали правдиво историята. Ерин и аз карахме медения си месец. То беше може би месец преди да го ръкоположат. Бяхме вече получили поканата. А Джим беше решил, че не е достоен или нещо такова. Искаше да стане свещеник, но не се чувстваше достатъчно благочестив. Представете си! Ако Джим не беше достатъчно благочестив, какво да кажем тогава за всички други? Имам предвид случаите, когато това е от значение.

Харди погледна към отсрещния прозорец на колата. Беше вече почти съвсем тъмно. Лампите по авенютата в покрайнините на града бяха запалени.

— Опитаха се да го убедят, че всички имат неговите съмнения. Никой не очаква от свещениците да бъдат светци. И те са човешки същества като всички останали. Не им се искаше да го изгубят за професията. Той беше президент на своя клас, щеше да произнесе и реч при ръкополагането. Възлагаха се твърде много надежди на него.

— Така ли? И какво се случи?

— Той открадна колата на декана, излетя през входната врата и се губи цели три дни.

— Кавано е извършил това?

— А после се появи като същински скитник, но без кола. Никога не говори за тези три дни, само казва, че ги е прекарал в пустинята. Каквото и да значи то. И го беше яд на всички. Сега тези същите момчета, неговите съученици от класа, са станали епископи и сигурно обичат Джим, но го смятат за мекушав. Или поне донякъде за такъв. Защото той наистина е нестабилен за напредък в йерархията.

— Но нали впоследствие той все пак е бил ръкоположен?

— Да, две години по-късно, когато изтърпя наложеното му покаяние. Но е бил лишен от правото да произнесе речта от името на випуска си.

Завиха по Таравал. На задната седалка Стивън леко изпъшка.

— Почти сме си вкъщи, сине — каза Ед. — Почти вкъщи.

 

 

Франи вече изглеждаше по-добре, Ерин — по-зле. Харди седеше и пиеше втория си скоч в очакване на удобен момент да си отиде. Всеки от присъстващите беше уморен — по дяволите, изтощен. Джоуди беше вече заспала. Дългокракото й тяло се беше отпуснало на любимия й стол. Ерин и Ед седяха редом като статуи, държаха си ръцете и не сваляха очи един от друг, сякаш се питаха какво ли още ще последва. Но Харди прочете твърдост в израза на Ед.

Човек, изгубил само преди седмица сина си. А днес сутринта Харди го бе видял да избухва в сълзи. Но тук, сега, седнал до жена си, бдеше над нея въпреки собствената си болка. Харди си каза, че Ед е може би най-големият храбрец, когото е срещал.

— Благодаря за питието — рече той. — Мисля, че е време да си повикам такси.

Франи го придружи навън.

— Как я караш? — попита той. — Мога ли да ти задам още един въпрос?

— Да. — Червената й коса проблесна на светлината на верандата. Сега тя най-сетне, изглежда, беше прояла. Очите й бяха ясни.

— Ти каза, че Еди е излязъл веднага след вечеря?

Тя кимна.

— Имаш ли представа по кое време е било?

Не му се щеше да я разпитва, да вижда как очите й отново се замъгляват, но трябваше да знае.

— Беше още светло. Доста рано, предполагам, около седем. Защо?

Таксито пристигна.

— Защото не са необходими два часа и половина, за да се отиде с кола от вас до Чайна Бейсън.

— Не, достатъчни са само петнайсет минути.

— Зная.

Забеляза как тя отпусна рамене и стисна челюсти. Той се наведе и я целуна леко по бузата.

— Проверявам това, Франи. Остани още известно време у неговите родители.

Франи го прегърна, притисна го здраво за миг. Таксито даде сигнал. Тя се откъсна от Харди.

Когато таксито достигна ъгъла, Харди погледна назад. Франи стоеше още до бордюра. Да остане още известно време у родителите на Еди, спомни си той.

 

 

— Не.

— Хайде, Ейб.

— Ти сам призна, че не си виждал тези хора. Как може да има някаква връзка?

— Твърде голямо е съвпадението, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

— Но това плюс наркотика в историята с шефа на Ед?

— Предполагаема история с наркотик. Какво ти става, Харди, да не би и ти да вземеш наркотик?

Минута по-късно Харди затвори телефона. С какво повече иска да разполага Глицки? Там, където пуши, има и огън, нали? А димът бе предостатъчен за опушването на месото.

Беше десет часът в събота вечерта. Помощник-шерифът още не беше докарал колата на Харди от Гонсалес.

Не за пръв път Харди се упрекваше, задето по правило не държеше силни спиртни напитки в дома си. Отиде в спалнята, нахрани рибките, върна се в кабинетната си стая. Взе шестте стрелички от таблет до камината и застана до бюрото на линията, поставена на пода — това бе лента. Започна да хвърля стреличките една след друга, опитвайки се да проясни съзнанието си.

Франи беше категорична, че Ед е напуснал дома си около седем. Крус твърдеше, че е напуснал работното си място към осем и половина и никой не е бил до това време нито в сградата, нито на паркинга. А от дома на Ед до предприятието на Крус имаше само петнадесет минути път с кола.

Прекалено много време, за да извършиш убийство, а той би пристигнал там за миг. Вероятно е отишъл до „Крус“ не по-рано от десет часа. Никой не знаеше кога точно.

По дяволите Глицки. Тук се криеше нещо, Харди беше сигурен. При малко повече усилия те можеха поне да установят къде са се намирали по онова време всички потенциални извършители на убийството. Къде например е бил Крус след осем и половина? Може би е седял на паркинга и е очаквал среща. А Поук — какво е вършил Поук в понеделник вечерта? Може би намесата на Ед в неговите работи е означавала вмешателство в начина на живот на Ника, а Поук не би допуснал това.

Добре. Фонът му е ясен. Харди имаше чувството, че отново му се налага да се захване с едновремешната работа в полицията, а то не му допадаше. Това си е работа на самата полиция, затова съществува тя. А да си трошиш краката да събираш сведения е отвратително. С това се занимават „зайците“ в полицията, а той близо двайсет години не се е занимавал. Но ако Ейб не иска да му окаже помощ…

Посегна отново към телефона с намерението да опита още веднъж, макар че е събота вечер и Глицки си почива вкъщи при жена си. Изключи телефонния секретар в кабинетната стая и включи телефона.

Звънецът на входната врата.

О, господи! Джейн!

Остави стреличките на бюрото си и се втурна през спалнята и кухнята към коридора. Не беше Джейн.

— Мистър Харди?

Харди кимна.

— Ето ви ключовете, с повторни благодарности от шерифа.

Харди си припомни доброто отношение на шерифа.

— Ще пийнете ли едно кафе? — запита той помощника. — Как ще се върнете обратно?

Беше вързал Джейн. Нямаше начин тя още да го чака.

— Патрулът по магистралата ще ме вземе, ако бих могъл да се обадя по вашия телефон. Шерифът… извърши всичко окей.

Харди възвари кафе и двамата се разговориха в продължение на близо час за бейзбола, докато чакаха пристигането на патрулната кола.

 

 

Когато помощник-шерифът си отиде, Харди излезе и застана на предната морава. Спуснала се бе мъгла, въпреки че не беше гъста. Това предсказваше, че времето ще се нормализира. Излязъл без връхна дреха, той отиде до ъгъла и погледна към ресторанта, където трябваше да се срещнат с Джейн. Ресторантът още светеше.

Харди се спря пред витрината му и надникна вътре. Джейн не беше там. Усети, че му е студено и побърза да се прибере вкъщи. Като изкачваше стъпалата, чу, че телефонът звъни, но престана докато влезе вкъщи и изтича до кабинета. Ако е била Джейн, щеше да й предложи да се срещнат и пийнат нещо за последно през този ден, ще й обясни какво се беше случило. Тя може и да му повярва.

Но телефонният му секретар не бе записал съобщение — нали го бе изключил.

Може и някой друг да е звънил, да е искал да му съобщи нещо. Взе отново стреличките. Уцели всеки номер, включително и двадесетачката в центъра на мишената в тридесет и четири хвърляния.