Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (25)

25.

Одис дьо ла Фонтен беше по-впечатлен от това, което вестниците бяха нарекли изнасилване, отколкото от убийството, но най-силно впечатление му бяха направили парите. И Алфонс — неговият по-голям на години първи братовчед — ех, че пари беше докопал!

Одис не беше виждал никога толкова много пари на едно място. А Алфонс още не беше разопаковал спортния сак. При това Одис беше видял само свободната пачка стотачки, която Алфонс беше преместил в предния джоб на черните си торбести панталони.

Одис погледна отново към мястото, където беше тя, когато Алфонс стана да отиде до клозета. Джобът изобщо не беше се издул. Алфонс бе спрял по пътя за летището и си купи чифт сандали и хавайска риза, която носеше извадена над панталоните.

Отиде в тоалетната със спортния си сак, но и Одис би сторил същото, ако беше на мястото на братовчед си. Това е предвидливост.

Алфонс не беше обезпокоен. Защо да се безпокои? Сега изглеждаше съвсем различен — Одис бе убеден в това — с новите си дрехи и късата коса. На снимката във вестника той беше с прическа „афро“ и с началото на козята брадичка, която си беше пуснал преди година, но после я обръсна. Така че сега едва ли някой щеше да го познае в тъмния бар на летището.

Тази сутрин, след като майка му излезе, за да отиде на работа, Одис намали косата на Алфонс, а после напазарува за двамата.

— И гледай да не ни забъркаш в някоя беля с полицията — беше му казал Алфонс, като му отброяваше пет стотачки от пачката. — Купи за двама ни и някакви по-свестни дрехи.

Деветнадесетгодишният Одис бе отишъл в „Мейси“ на Скайлайн Мол и избра за себе си спортно сако, нов чифт „Адидас“ и няколко тениски. За Алфонс той взе няколко чифта торбести панталони, няколко тениски и фрак, който струваше почти стотачка. На връщане от Мол той мина покрай магазин за шапки и купи шапки „Богарт“ за двамата. Тогава още не бяха решили да пътуват за Хавайските острови.

Оставаха му още две небутнати стотачки и тридесет долара на дребно. Алфонс дори не му поиска рестото.

Измъкнаха се от къщи, преди двете сестри на Одис да си дойдат от училище и най-вече преди майката на Одис да се върне от работа. Тя не бе посрещнала с възторг посещението на беглеца Алфонс в дома й, но той беше единственото дете на сестра й и не й даваше сърце да го изпъди. Все пак не пропусна да му каже, че може да остане у тях само за една нощ, не повече.

Взеха колата на Одис и отидоха до една зала за хазартни игри в Сан Бруно. Стояха там до шест часа, през което време решиха да отидат на Хавайските острови и да постоят там, докато нещата тук станат по-безопасни. Ядоха пържоли в едно ресторантче, изпиха и по няколко чаши вино и се отбиха Алфонс да си купи ризата. Повериха колата на един дългосрочен паркинг.

Сега Одис се замечта за бяла мацка, докато чакаше Алфонс да се върне от тоалетната. Не беше чувал достатъчно за тях. Алфонс му беше казал, че те са като всички други жени. Не му се щеше да говори много за това.

Каза на Одис и това, че не е изнасилил момичето — тя му била приятелка — и че била починала случайно, което прозвуча съвсем естествено. Той се събирал от време на време с лоши другари, но никога не е имал намерение да убива някого съзнателно. Бил съвсем добро момче.

Погледна разписанието на самолетите, които летяха през нощта, и се запита дали този, с който ще лети няколко часа по-късно, ще бъде един от тях.

— Още един тур?

Алфонс беше поръчал някаква напитка с чадърче в нея, когато влязоха в бара. Одис изви глава и погледна към сервитьорката — мрежести чорапи чак до задника й върху едрите крака, руса коса, която ограждаше лице, достойно за манекенка, циците напърчени под предницата на блузата с дълбоко кръгло деколте.

Той й кимна.

— Какво пиете?

Одис се окашля.

— Още едно от тия. Не, две такива. — Усмихна й се. — Отиваме в Хаваи.

Тя също се усмихна.

— Чудесно. Завиждам ви. Какво пиете, май тай?

Одис не знаеше, но кимна.

— Да. Две от тия. — Беше му приятно, че момичето разговаря така любезно с него. Проследи я с поглед, докато тя се отдалечаваше към барплота. Добре върти задните си части. Дребно, малко дупенце като на повечето бели момичета, но има хубаво, много хубаво лице. Тя погледна към него от барплота и забеляза, че той я зяпа. Одис се усмихна. Тя също се усмихна.

Зачуди се какво ли искаше да каже тя с това, че им завижда, дето отиват в Хаваи. Може би поне малко го харесва. Това, което беше в ума му, нарастваше и той отново обърна глава към разписанието. Хей, какво ли ще е да я попита за това, което го вълнува, когато се върне с напитките?

Сервитьорката стоеше там, пак го погледна и каза нещо на бармана. А ето сега го приближава и положително му подсказва нещо.

— Извинете — каза тя, — но трябва да ви попитам дали мога да видя вашия документ за самоличност?

Одис я погледна и се замисли. Какво ли значи това?

— Хей — рече той и се ухили. — Аз вече пих едно, нали?

Тя повдигна рамене.

— Барманът не си спомня да ви е обслужил. Той смята, че нямате вид на пълнолетен^[1].

— Кажете му мерси от мое име.

— Ще му предам. Но искам вие да докажете, че сте пълнолетен.

Ставаше нещо между тях. Той беше сигурен в това. Одис облегна гръб на стола си и запъхна ризата си в панталона, придърпвайки я плътно върху гърдите си. После огледа сервитьорката от глава до пети. Това й хареса — сигурен беше.

Окей тогава. Бръкна в джоба си.

— Виж — каза той, — в момента нямам такъв документ. — Извади своето снопче банкноти. — Имам много такива, а братовчед ми — още повече.

Тя кимна и се усмихна с разбиране, погледна го право в очите. Каза окей и се върна на бара.

По дяволите, колко лесно се уреди въпросът!

А его го и Алфонс пристига, сяда на стола си усмихнат.

— Самолетът е навреме — казва той. — След около час и половина.

Одис пак обърна глава към бара. Момичето изчакваше барманът да завърши краткия си разговор по телефона. Погледна отново към Одис и се усмихна, значи всичко е наред. Одис отвърна на усмивката.

Алфонс забеляза сцената.

— Какво вършиш?

— Нищо засега. Но ти ме накара да мисля за това.

— За какво „това“?

Одис изпъна врат към сервитьорката:

— Бива си я, а?

— Ще мислиш за това, когато пристигнем там. Нямаме време тук за жени. Казах ти, че белите не са различни от останалите.

Алфонс взе в ръка чашата с напитката си и засмука сламката. После се втренчи в празната чаша.

— Сигурно ще свикна с тези питиета, знаеш ли? Това ще е единственото, което ще върша там — да смуча пиня колада.

— Пиня колада?

Алфонс поклати глава невъзмутимо:

— Нали това пием в момента, Одис? Казва се пиня колада.

Одис понечи да му каже, че бе поръчал някакви май тай-сита за втория тур, но в този миг човекът, който приличаше на одушевен хладилник, дойде до масата им и се надвеси над тях.

— Извинете — каза той съвсем делово, гигант, застанал леко на краката си и скръстил ръце на гърди. — Мога ли да ви попитам, господа, дали имате документи за самоличност?

В следващия миг Алфонс побягна.

 

 

Да го очаква беше едно. Но да го види на вратата — съвсем друго.

Това беше нейна врата толкова дълго и тя беше забравила, че някога е била врата и на двамата. Дизмъс си идваше вкъщи от работа всеки ден през онези — колко бяха? — години. Стъпките му по външните стълби, после тя чуваше ключа в бравата. През онези дни, дори преди да дойде бебето, Джейн се прибираше в дома им преди Дизмъс и приготвяше някои ордьоври или смесваше напитки; понякога Джейн довеждаше свои приятелки, а друг път Дизмъс — свои приятели. В някои случаи се събираха двадесетина души във веселия дом на Харди.

Но през повечето вечери, когато Дизмъс си дойдеше от работа, те се любеха.

И ето сега той е отново тук, тя чува стъпките му по стълбите отвън, но той няма свои ключове и звъни на входния звънец. Горната половина на входната врата беше с матирано стъкло и през него тя виждаше силуета на Дизмъс, нейния Дизмъс, който навремето я беше любил с желание, а после бе настъпила раздялата.

Джейн отвори вратата.

— Хай. — Тя беше по някаква причина потисната, не можеше да каже нищо повече. Носеше шорти, модел „Делфин“ и риза с презрамки — купени от „Магнин“. Беше боса. Отстъпи крачка назад.

Той влезе непринудено, но после тежестта на жилището забави стъпките му. Като минаваше през всекидневната, това чувство се засили. Без да говори, Джейн се запъти към спалнята. Беше забравила какво му се беше наложило да преживее.

Харди достигна вратата, която водеше към коридора. По същото време Джейн бе стигнала вратата на спалнята. Харди спря пред рядко използваната стая за шев. Застоя се. Вратата й беше затворена.

— Помниш ли как не затваряхме тази врата през първите няколко седмици? — попита той.

— Как искахме да чуем всеки звук?

Харди облегна гръб на стената. Джейн направи няколко крачки към него. Чу дългата въздишка.

— Може би аз трябваше да дойда в дома ти — каза Джейн.

— Мислиш, че съм направил грешка? — попита той и се смъкна на пода. — Сега, тук, то изглежда така… непосредствено.

Тя дойде още по-близо. Единствената светлина в коридора идваше от кухнята, през една подобна на буквата „L“ извивка наляво от спалнята на Джейн.

— Смятам, че съм свикнала с нея — каза тя. — Имам предвид къщата. Стаята. — Това не прозвуча естествено, но тя чувстваше някаква нужда да каже нещо. — Трябваше да продължавам някак.

— Аз не можех.

— Зная.

Джейн го доближи и коленичи до него. Докосна косата му.

— Ако това ще ти помогне, знай, че го разбирах. Дори тогава.

— Нещата просто изгубиха значение.

— Зная, и аз почувствах същото.

— Искам да кажа, има ли смисъл изобщо да се върши нещо? Мислех, че всичко е различно само по себе си. Исках да изградя един по-добър свят.

Тя притегли лицето му до гърдите си.

— Шшт! — прошепна тя.

— Бях също като Ед Кокран. Виж докъде ни води то.

Джейн го погали — лицето, косата — даде му възможност да си изкаже болката. Нали беше тук, при нея, не бягаше, ръцете му я обгръщаха.

— Аз не го… — започна колебливо той. Млъкна и леко се отдръпна от нея. И продължи: — Да те напусна. Това беше грешка.

— Не беше много весело — съгласи се тя, — но аз продължих да живея.

— Никога не съм ти го обяснявал, нали? Станах и си отидох.

— Мислиш, че съм отъпяла ли, Дизмъс? Разбрах го.

— Просто не можех повече да взимам присърце нещата. Поне в известна степен.

— Казах, че съм го разбрала. Трябваше.

Той наклони глава към онази стаичка.

— Какво е там сега?

— Моята стая за шев.

— Мога ли да я разгледам?

Станаха от пода. Джейн отвори вратата на стаичката и щракна електрическия ключ, като не сваляше очи от Дизмъс, който се опитваше да си представи как е изглеждала тази стаичка преди. Сега тя беше по-различна — нямаше ги тапетите с азбуката, нямаше ги дреболийките, нито нещата на детето, нито тапицираните ръбове на мебелите. Това беше работна стая, приятна и същевременно скучна.

Дизмъс стоеше на прага, пъхнал ръце в джобовете си, и кимаше.

— Трябваше да видя това преди около пет години — каза той. — Запомних как изглеждаше тогава.

— Очаквал си да остане непроменена?

— Старият пейзаж на интериора не се е променил — отвърна Харди.

Тя изключи светлината и го хвана за ръка.

— И тъй, какво се случи? Имам предвид сега.

— Не зная — отговори той. — Просто не зная.

 

 

— Ти си същият, но някак по-различен — каза Джейн.

— Кой не се променя поне малко?

— Аз не мисля, че съм се променила.

— Кое от двете: останала си същата, или си останала различна?

— Различна — реши тя.

Дизмъс седеше с кръстосани крака на леглото. Отпиваше от своето вино.

— Ти също сигурно си по-различна — рече той, — иначе, струва ми се, нямаше да бъда тук с теб.

Джейн се пресегна и докосна коляното му, където джинсите му бяха станали почти бели от износване, беше бос. Щампосаната му риза беше без яка, имаше нужда от гладене и двете най-горни копчета бяха разкопчани.

— Е, каквато и да е причината, аз съм доволна, че си при мен. — Наведе се над него и го целуна.

— В какво отношение съм различен? — попита Дизмъс. После, сякаш на себе си, добави: — Как тогава съм останал същият, помисли?

— Хм, все още си напрегнат.

— Да, напрегнат съм — прие той.

— Но като че ли сега можеш по-добре да се възпираш. Изглежда, сега мислиш повече, преди да извършиш нещо.

Харди не сваляше очи от нея, сиви, сякаш сънени очи, които не изглеждат уморени. Джейн се разсмя тихичко, сподавено:

— Ето, и сега го правиш. Гледаш ме и мислиш нещо.

— Да, често мисля за нещата — отвърна той. — Е, не е чак толкова често.

— Не е ли?

— По-съществен е начинът, по който мисля. Бих казал, че вече не се впускам изведнъж в нещо, преди да го обмисля.

— Но това разследване не е ли…? Не се ли впусна в него изведнъж?

— Допускам понякога изключения.

Тя докосна гърдите му при отвора на ризата.

— А Пико и неговата акула? — добави тя. — А дето направо ми се нахвърли в „Шрьодер“?

— Аз ли? По-скоро ти ми се нахвърли.

— Не, ти, ти. — Тя отново го целуна. — Почти ми се нахвърли. Това прави три нахвърляния в една седмица. Изглежда, то е някакъв модел на поведение, характерен за теб.

Дизмъс се отпусна на леглото, подложи ръка под главата си, опряна на възглавницата. Той подаде винската си чаша на Джейн, тя се пресегна, взе бутилката от пода и му я напълни.

— Знаеш ли, изглежда странно — каза той. — Да се залавям с тези неща отново, да се нахвърлям на тях. Не мога да кажа, че ги откривам и решавам да действам. Това става автоматично. По-рано всичко беше страст. Работата ми в полицията, като прокурор, нещата с теб. Бих казал, че предишният Диз се бе погубил с всичко това.

Джейн върна бутилката на пода и се изпъна до него на леглото.

— Затова ли заряза всичко това?

— Те ме бяха погълнали всецяло. Те бяха моето аз. — Затвори очи и отпи вино. — После, когато Майкъл почина…

— Не се разстройвай, Диз.

— Зная, зная. Но реших, че всички тези… страсти, не са били част от мен. Тогава бях просто човек, който върши нещата доста добре — играе на полицай, спори, може би прави любов…

— Безспорно — каза тя.

— … но нищо от това нямаше особено значение. Или пък е значило прекалено много. Смятам, че го осъзнах, когато изгубих детето си. Бях престанал да съществувам — да бъда Дизмъс — да се занимавам с всичко това.

— Затова ли се оттегли и от мен?

— Не гледах на нещата по този начин. Смених професията си, убих романтичния идиот в себе си. Не бива да смятаме нещата за толкова съществени. Губим някои от тях. Такъв е животът. Трябва да бъдем годни да се справяме с него.

Джейн прокара ръка по корема на мъжа, който беше първият й съпруг. Той й се усмихваше въпреки това, което казваше. Чудесната усмивка отпреди. Джейн го целуна по бузата, по ухото, по врата. Той я взе в обятията си.

— Да смятам ли, че си бил щастлив? — попита тя.

— Не бях нещастен. Но не съм мислил кой знае колко за това.

— Като изключим факта, че си развил теорията за любовта като отношение, теорията за безболезнената любов.

Харди повдигна рамене.

— Тя е добра теория. А ти беше ли щастлива? Впрочем кой е щастлив? Това е глупаво разбиране.

— Аз съм щастлива сега — каза Джейн. — Не ми се налага да мисля какво би могло да означава това утре.

— Друга разлика между нас.

Но като изрече тези думи, които приличаха на поза, Харди леко изви устни, примига с очи.

— То обаче не е лошо.

— Благодаря ти много.

Целувката сега бе бавна, дълбока, ръцете им се търсеха. Тя чувстваше лекия му дъх по тялото си.

— Това също не е лошо. Или това. Или…

— Диз?

— Ъхъ.

— Шшт!

 

 

Роуз не страдаше често от безсъние.

Последният път то й се случи през онази седмица, когато им гостува мисионерът павлист, а това, мислеше си тя, беше през февруари или март, не помнеше точно кога. Тя си знаеше, че когато епархията й праща мисионери, ще се притеснява за готвенето си, за цялата домакинска работа. Роуз чувстваше, че това се отразява и на отците, а не искаше да върши нищо, което ще ги притеснява, затова лежеше будна и премисляше нещата, които би могла да пропусне или да свърши по-добре.

Но през другите, обикновените нощи като тази, тя привършваше с вечерните ястия за отците и евентуалните им гости, после гледаше телевизия в стаята си и едновременно с това шиеше до към девет часа, след това изгасваше осветлението. Дните започваха рано в свещеническия дом, а тя знаеше, че вече не е млада пролетна ярчица и трябваше да си отспива.

Но случката с отец Кавано не й излизаше от ума. Тя може би изобщо не бе съществена. Роуз можеше да я сподели с него на сутринта и всичко ще се уреди. Но тялото й вече просто не я слушаше и тя лежеше будна, чакаше Кавано да се върне от посещението си у семейство Кокран — отишъл бе да види как върви оздравяването на Стивън.

Погледна часовника, който светеше на нощното й шкафче. Минаваше единадесет. Утре ще бъде здравата уморена. Хайде, старице, каза си тя отвратена, успокой се.

Но пак се връщаше към тази мисъл и то наистина би могло да се окаже нещо, на което отецът ще трябва веднага да реагира. Дори да има вече за полицията заподозрян човек, разговорът на Роуз с Кавано може да внесе известно различие в ситуацията. Той ще поиска тя да изложи въпроса на неговото внимание, независимо дали ще се окаже права, или не. Веднъж й беше казал и то беше равносилно на казано хиляди пъти: „Роуз, само папата е непогрешим“.

Така че ако Кавано е сторил тази малка грешка — а Роуз не беше дори сигурна, че това е грешка (Бог знае, Неговата памет е много по-добра от нейната) — тогава според нея отецът ще иска да го научи, особено щом е свързано със смъртта на Еди, да не говорим за официалното разследване на полицията.

Това я глождеше от онази сутрин, когато Тибс и Ренко (така ги бе нарекла тя — нямаше ли да бъде чудесно представление, ако участват във филм по телевизията?) имаха разговор с Кавано, а тя им сипваше кафето. Петдесетина пъти оттогава бе премисляла въпроса: дали се беше случило в неделя, или понеделник — денят, в който отецът бе излязъл с Еди, а тя беше сигурна, че е било в понеделник.

Единственото основание да бъде сигурна — или тя само си мислеше, че е сигурна — беше, че през онази неделя, преди седмица и един ден, бе им гостувал епископ Райт от Оукланд и тя му приготви чудесни котлети за вечеря и всички бяха изразили възхищението си от чудесния й йоркширски пудинг и френския сос „о жюс“. Бяха я поканили на масата с тях, което бе особена чест, при това в присъствието на гости.

Спомняше си как отец Дитрик отвори втора бутилка вино, а после тримата се оттеглиха в библиотеката, докато тя почистваше и миеше. Но, разбира се, не можеше да бъде сто процента сигурна, защото се прибра в стаята си след като изми съдовете и не видя повече нито Негово Превъзходителство, нито някой от отците тази вечер.

Помнеше, че това бе ранна вечеря в неделя — беше готова с печеното още в три и половина, за да може да го поднесе към четири — така че беше възможно „празненството им“ да е привършило рано и Еди да се е отбил след това.

Спомняше си и друго: как някой позвъни на вратата в понеделник вечер след вечеря, но тя пак не бе видяла дали това е Еди. Отец Кавано отиде сам да отвори вратата, защото не искаше да й прекъсва работата и тя повече не го видя. Не се завърна до момента, в който тя се прибра да си легне и за разлика от тази нощ, тогава беше спала дълбоко.

Понеже беше прясна паметта й за по-миналата неделя, за посещението на епископ Райт в дома, това я караше да вярва, че Еди не е идвал в неделя, Негово Превъзходителство никога дотогава не бе си тръгвал рано за вкъщи. Обикновено отец Кавано и той се заседяваха до късно през нощта на коняк (в това няма нищо лошо — мъжете имат нужда от малко отпускане) и говореха за философия, богословие или политика. Тя знаеше за какво по-точно са разговаряли, защото отец Кавано често споделяше с нея нещо от това, което са си казали с епископа.

Роуз въздъхна и се обърна настрана. Единадесет и двадесет. Дали да не събуди отец Дитрик и да го попита спомня ли си по кое време са свършили разговорите си онази нощ. Но не, той ще…

Най-сетне! Вратата на задния вход се отвори и затвори тихо. Роуз пусна крака на пода и грабна пеньоара си от стола до леглото, където го беше положила старателно. Трябва да побърза, за да не би отецът веднага да си легне — а тогава ще бъде неудобно да го безпокои — но и не бива да се явява пред него с фуркети в бялата й, тънка и трошлива коса, макар и посред нощ. Отби се в банята и ги свали. Нахлузи чехлите си.

Отецът стоеше пред отворения хладилник и надничаше в него. Като го видя, благословен да бъде, почука леко на стената до кухненската врата.

— Роуз — каза той и се усмихна. — Боя се, че ме залови. — Тя направи някакво движение с ръка. — Какво правиш будна по това време?

— Не мога да заспя. — Няма смисъл да навлиза веднага във въпроса. Навярно той не е чак толкова важен.

Роуз влезе в кухнята.

— Мога ли да ви приготвя нещо?

Той отстъпи назад, с което показа, че смята кухнята за нейна неприкосновена територия. Тя знаеше какво е останало от вечерята. Той се наведе и леко я целуна по бузата, което я накара да се изчерви от удоволствие. Отецът я обичаше и съзнанието за това я правеше щастлива, спокойна като омъжена жена.

— Аз просто ще седна на масата, а ти ме изненадай — каза Кавано. — Мислиш ли, че ще е греховно да изпия една бира, докато чакам да ми приготвиш нещо?

Отвори една мексиканска бира, докато тя изваждаше чинията с пилешко. (Виж ти! Струваше си да похаби няколко минути за отделянето на месото от костите.) После на масата се появи и кутия „Бест Фудс“ (няма грешка) и туршия „Клозен“. Зърна швейцарското сирене. Швейцарско сирене? Защо не? И хляба от картофено брашно, който се продава на такива едри порязаници.

— Как е Стивън? — попита тя, като подбираше храната от хладилника. Без да се обръща, видя как отецът поклати глава.

— Клетото момче — изрече той.

— Добре ли е?

— Много е препатил, но сега е добре. Смея да се надявам, че след месец-два той напълно ще се оправи. — Пийна си от бирата. Беше наистина учудващо, помисли си Роуз, че познава толкова добре ритмите на отеца. Не е нужно дори да гледа към него, за да знае какво върши той.

— Младостта е златно нещо, нали, Роуз?

— Така е, отче, само че не съм специалистка по това, каквато бях навремето.

Отецът посрещаше със смях шегите й, което беше също много приятно на Роуз.

— Никой от нас, Роуз — отвърна той, — никой от нас не е специалист в тази област.

Маруля? Не, не върви с туршията. Един зелен лист ще е достатъчен.

— Откровено казано — продължи отецът, — аз съм едва ли не повече загрижен за Ерин и Големия Ед.

Да, разбира се, че сте, рече си Роуз. Но си го запази за себе си. Чувствата му към Ерин бяха тайна. Поне той си мислеше така. Но всеки, който като Роуз го познаваше добре, можеше да отгатне без усилие неговата тайна.

Тя му поднесе сандвича заедно с още една бира. Сандвичът беше доста големичък и тя знаеше, че Кавано ще довърши първата си бира тогава, когато е изял сандвича си едва наполовина.

— Те добре ли са? — попита Роуз.

Кавано захапа сандвича, задъвка го бавно, преглътна, а после отпи бира.

— О, Ед е скала, ти знаеш. Тревожа се главно за Ерин.

Роуз кимна.

— Тя има чувството, че е занемарила Стивън и това го е накарало да избяга от къщи; всичко, което се е случило с него, смята за своя вина.

— Как го е занемарила?

— Това се опитах да й разясня. То няма смисъл. Може би се е занимавала с доста други неща, но аз наистина не мисля, че е било за сметка на Стивън. Виж другите й деца. — Отхапа от сандвича. — Освен това Ерин е била винаги много дейна.

— Може би Стивън е имал нужда от малко повече внимание.

— Как може тя да си внушава подобно нещо, Роуз? И да твърди, че носи някаква вина?

Роуз отново кимна. Нищо в цялата вселена не би могло да убеди отеца, че Ерин Кокран е извършила нещо погрешно.

— Какъв грамаден сандвич впрочем.

Тя просия.

— Но знаеш ли каква е според мен причината? — продължи Кавано. — Аз мисля — не, убеден съм, че причината е Еди. Може ли човек да понесе всичко това в продължение на една-единствена седмица? — Сви пръсти в юмрук и удари по масата. — Мили боже, да можех да променя само едно нещо…

Роуз посегна и сложи ръка върху неговата.

— Не се обвинявайте сега пък вие, отче. Сам го казахте — понякога Господ взема цвета на реколтата рано, прибира го за Себе си. Той прибра Еди и нищо, което вие или някой друг се мъчи да направи, не е в състояние да промени нещата. Вие трябва просто да приемете това, което се е случило, и да продължите напред. Ерин е силна, а и Ед ще й помогне.

— Да продължа напред?

— Това е единственото, което можете да сторите, нали?

Очите на Кавано приеха по-меко изражение. Болката видимо изчезна от лицето му.

— Благодаря ти, Роуз. Ти си бижу.

Тя отново се изчерви, сведе поглед.

— Довършете си сандвича — каза тя. Ето, сега е подходящият момент, реши тя. И поде: — Знаете ли, отче, тъкмо говорим за Еди… Искам да кажа, че причината да не ме лови сън е, че се питам дали не сте направили грешка.

Отецът преглътна хапката си и се усмихна.

— Никой освен папата не е непогрешим, Роуз. Какво съм направил този път?

— Хм, не зная дали сте го направили, но… — И тя описа случая, всичко, което помнеше и мислеше, че е направила. Отне й само няколко минути, но беше сигурна, че това е причината за нейното безсъние. Веднага се почувства изтощена.

Отецът бе оставил втората половина от сандвича (дали Роуз не беше го направила прекалено голям?) и не отвори другата бира. Може би това, което тя му казваше, е важно.

— Може да си права, Роуз — заключи той, когато тя завърши. Беше стиснал устни, широкото му чело беше сбърчено от напрежението. — Добре ще бъде да извикам на сутринта сержанта — каза той.

— Простете отче, само си го помислих.

Той я погали по ръката.

— Няма за какво да ти прощавам. Постъпи правилно. Напълно правилно. Ти трябва да ми простиш, задето ти причиних безсъние.

Роуз облегна гръб на стола, облекчена, но само за момент, сетне посегна за чинията. Отецът отново я хвана за ръката.

— Аз ще измия съдовете, Роуз. Ти иди да поспиш.