Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (36)

36.

Отец Джим реши, че ще бъде подходящо да пусне няколко шеги, след като се промъкне през прозореца. Стивън беше свикнал с това негово поведение. А отецът бе решил, като стигне до леглото, да вземе възглавницата и да я притисне до лицето на Стивън, докато той изгуби съзнание. Трябва да бъде предпазлив — не бе желателно за него да бъде поставено началото на ново разследване, като това за Еди, а никой нямаше да приеме, че се е самоудушил.

Когато момчето изгуби съзнание, той ще вземе сгъваемия нож, подарен от него на Стивън, който Стивън винаги държеше скрит в чекмеджето до леглото си, и ще му пререже вените на китките с него.

Тогава ще има смисъл. В края на краищата момчето бе наскоро избягало от къщи и е било оскърбявано в продължение на няколко дни. То е изпаднало в дълбока депресия поради смъртта на брат си. Такова самоубийство ще бъде напълно убедително. Стивън е чакал да остане сам — майка му току-що е излязла — а после е извършил това, което е замислил още след смъртта на брат си.

— Стивън? — изрече той отново, като се издигна на височината на прозореца.

Стивън напрегна всяка частица от тялото си, за да се раздвижи. Въпреки погълнатите хапчета, болката беше ужасна. Превръзките сякаш разпаряха кожата му в болната половина на тялото, а гипсовите шини на стъпалото и ръката щръкнаха при странната поза, която бе заел.

Той все пак успя да приседне в леглото, макар че трябваше да го направи откъм дясната страна, с лице към отворения прозорец. Опитваше се да се изправи на крака и се изви да погледне назад, когато отец Джим опря ръце на перваза на прозореца.

— Хей, защо не ми отговаряш? — каза той усмихнат.

Стивън не можеше да му попречи да влезе в стаята. Единствената надежда за него бе да успее да достигне банята и да се заключи там. Стоеше прав, но се олюляваше и още не беше стъпил здраво на болния си крак.

— Хайде, Стивън, отговори ми — изрече отец Джим и продължаваше да се усмихва, — защо си станал от леглото? — Горната част на тялото му вече се бе провряла през прозореца.

Стивън трябваше да се придвижи колкото може по-бързо до банята. Той стъпи на гипсираното си стъпало.

— Какво правиш, Стивън!

Стъпалото не издържа. Кракът изгуби опора и Стивън рухна върху болния си крак. Неволно се изтръгна от гърдите му вик на болка, който по-скоро беше неизречен зов за помощ.

Отец Джим бе вече в стаята, надвесил се над Стивън. Коленичил на едно коляно, той беше вперил благ поглед в лицето на момчето. Ръцете му посегнаха към Стивън, сякаш да го приласкаят в обятията си.

— Махай се от мен!…

— Стивън…

— Ти уби Еди, ти го уби…

Отецът прибра ръцете си, които бяха посегнали към Стивън. Отпусна тяло на коленичилия крак.

— Какво говориш! Не мисля, че го вярваш! — Той беше искрено изненадан.

— А сега искаш да убиеш мен, нали? Затова си дошъл тук, а? — Отец Джим разшири благосклонната си усмивка. Би ли могъл да бъде толкова спокоен, ако е решил да ме убие?… — недоумяваше негласно Стивън.

— Стивън, Стивън, Стивън — потрети името му отец Джим. — Дойдох тук, за да посетя майка ти.

— Но тя току-що излезе, за да се види с теб.

— О, значи затова я няма вкъщи. — Продължаваше да се усмихва. — След толкова години близко приятелство, човек би помислил, че връзката ни ще е малко по-добра. Помислих, че ще се срещнем с нея тук.

Посегна отново към Стивън.

— Смятам, че хапчетата, които гълташ, те правят склонен към халюцинации. Хайде. — И той провря ръка под главата му. — Просто се облегни на мен. Нека те върнем в леглото.

 

 

Трудно бе да се поддържа тази шарада.

Той привдигна Стивън първо в седящо положение, а сетне го положи на края на леглото. Момчето трябваше да бъде в леглото — това бе важно. Но пренасянето беше много непохватно, пречеше гипсът, пречеха незаздравелите кости. Ставите не бяха гъвкави.

— Забрави това, което казах за Еди — рече Стивън. — Не зная, просто си помислих…

— То е окей, Стивън, окей.

— Но другото нещо, злополуката…

— Налага се да поговорим с теб за това. — Отново вдъхна спокойствие на Стивън. Изглежда, всичко ще бъде наред. — Ще ида да си взема една бира — каза отецът. — А ти не мърдай и се отпусни.

Озова се в кухнята, без да вижда и да чувства нещо, сякаш пристъпваше в тунел. Отвори хладилника, извади една бутилка и започна да отвинтва капачката, тръгнал обратно към спалнята на Стивън.

Добре, той пак лежи в леглото. Окей, сега да остави бирата на масата до леглото. (И да не забрави да махне бутилката на излизане.)

— Ето — каза отецът, — ще ти подложа една възглавница, да ти е по-удобно.

 

 

— Чия кола е тази?

Ерин не знаеше, това не беше колата на Джим. Но вътре все пак имаше някой. В дома й, при Стивън.

— О, господи!

Дизмъс паркира „Волво“-то до бордюра върху моравата. Ерин вече бе отворила пътната врата и тичаше към входа.

 

 

Къде е ножът?

Стивън винаги държеше ножа на дъното на чекмеджето тук — Кавано беше виждал момчето да го изважда оттам най-малко десетина пъти.

Стивън започваше отново да стене. Отецът не предполагаше, че ще се намери толкова сила в това болно момче.

Може би е във второто чекмедже. А ако не е там, той отново ще му притисне лицето с възглавницата, но за да го задуши, ще трябва да изгуби повече време. Последния път, когато му затисна лицето с възглавницата, сметна, че я е държал така достатъчно дълго, и когато я отдръпна, устните на момчето бяха посинели.

Отвори второто чекмедже.

 

 

Господи! Ключовете бяха останали у Дизмъс.

— Ключовете! Ключовете! — Тя натисна звънеца на входната врата. — Стивън! Стивън!

Дизмъс изникна до нея и й подаде ключовете. Ерин ги заопипва несигурно, а секундите течаха.

— Кой ключ?

Дизмъс взе връзката с посочения ключ, пъхна го в бравата и го завъртя. Ерин блъсна отключената врата, тя се отвори, блъсна настрана и Дизмъс, втурна се шеметно в коридора, като викаше високо името на сина си.

 

 

Кавано стоеше до леглото, когато Стивън отвори очи. Държеше с две ръце възглавница пред себе си. И тогава мама нахълта в стаята.

— Не е мъртъв? Божичко, той не е мъртъв!

В следващия миг се озова до сина си, обвила шията му. Стивън не можеше нито да се помръдне, нито да каже нещо. Приличаше на мъртвец.

А мама казваше на Кавано:

— Ти сигурно щеше да убиеш и мен, както си убил моето бебе.

Ръката й неспирно галеше здравата страна на лицето му, като полъх на хладен ветрец.

Нейното бебе. Тя си го представяше като нейно бебе. Той щял да я убие, както убил нейното бебе.

— Ерин… — поде отецът.

Харди стоеше на прага, а майката на Стивън започна да ридае.

— О, Боже, той диша! Благодаря ти, Боже! — Захлупи лице в чаршафите до лицето на сина си.

На Стивън му се стори, че Кавано изрече повторно името на майка му, но тя не се помръдна от мястото си до леглото, държеше го в прегръдките си, докосваше лицето и косата му.

— О, Господи, обичам те, Стивън — изрече тя, като продължаваше да ридае. — Обичам те, обичам те. Моля те, не умирай!…

Окей, щом мама го иска, той няма да умре. Няма.

 

 

— Остави ги сами — каза Харди и даде знак с глава, хвана Кавано за ръката и го отведе във всекидневната. Отецът още държеше възглавницата.

Харди седна на едно от високите столчета до бара.

— Говори! — каза той.

Кавано дори сега опита школуваната си усмивка, но опитът не се оказа много сполучлив.

— Казах ти го преди, не беше честно — продума той. — Но ти не можа да го разбереш. Не си в състояние.

— Не мога, а?

— Знаеш ли какво е да живееш сред всичко, което си желал — ден след ден да живееш така — без да можеш да го получиш? Да гледаш как растат децата, идеалните деца на Ерин. Нейните деца от Ед. А можеха да бъдат наши, на Ерин и на мен. И тя е толкова щастлива с този, този проклет градинар. Щастието на това семейство щеше да продължава, да се възприеме и от следващото поколение на безупречните Кокранови и на безоблачното им щастие.

— Е, ти му сложи край — рече Харди.

— Не можех да понасям повече това. Когато Еди ми каза, че ще си имат дете с Франи, че тя е бременна, в главата ми узря за миг идеята. Не съм действал по план.

— Достатъчно добре си го планирал. Как го накара да гръмне с револвера?

Кавано повдигна рамене.

— Просто се обзаложих с него, че няма да удари нищо там по канала. А беше лесно. И той трябваше да гръмне веднъж с револвера, разбираш ли?

— Съвсем ясно.

— И тогава, след като беше гръмнал, не ми оставаше нищо друго, освен да го убия.

— Той просто ти е върнал револвера и ти си го застрелял.

Отецът стисна яростно възглавницата, издигна я до лицето си и я задържа така, отделяйки се от света. По свое собствено желание. После я свали отново ниско.

— Не можех да понасям гледката. Избягах…

— Както си избягал от семинарията?

Кавано опули очи.

— Откъде знаеш?…

— Когато Ерин се е омъжвала, ти и това не си могъл да понесеш, нали?

— Не е така. Причината не беше в секса. Не сме имали секс с нея. Бях се обрекъл на безбрачие. Страдах за Ерин.

— Проклет да бъдеш, отче! — възкликна гневно Харди. — Проклет навеки!

Кавано пристъпи в средата на стаята и надникна към задния двор през стъклата на плъзгащите се врати.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Дишайки тежко, Харди изчака дълго. Накрая рече:

— Знаеш ли, ти си специалист по самоубийствата. Там, близо до мястото, където уби Роуз, аз съм паркирал моята кола „Сузуки“, тя прилича на джип. В жабката й има зареден револвер. — Смръщи лице. — Умееш да боравиш с револвер, нали?

Кавано тежко отпусна ръце пред себе си. Пусна възглавницата на пода. Харди се бе загледал във възглавницата, когато чу входната врата да се отваря и затваря при излизането на Кавано.

 

 

Ейб намери бележката, оставена на стола на отец Дитрик. Беше странна бележка. „Извинявайте. Ще Ви изоставя.“ Казват ли хората, че ще изоставят някого, когато смятат да се самоубият? Може би. Той не знаеше какво може да изобрети умът в такъв момент.

Остави бележката на мястото й. Ще прати свой колега от екипа да я прибере от стола, да направят проверка на почерка и всичко останало, което е необходимо. Но той беше решил да не се занимава с този случай. Харди отново грешеше.

Като става дума за него, къде е той? Един от свещениците, които бяха вън, този със слънчевия загар, идваше към него по коридора.

— Аз съм отец Пол — каза той.

— Знаете ли нещо за това?

— Не. Току-що пристигнах тук. От Бразилия.

— Вярно ли е това?

Той като че ли изчакваше Глицки да се доизясни.

— В такъв случай с какво мога да ви бъда полезен? — продължи Глицки.

— Смятах да си разопаковам багажа — каза той. — Но колата, изглежда, е изчезнала.

— Колата?

— Колата на отец Дитрик. Тази, с която пристигнахме от летището.

— Изчезнала?

Той поведе Глицки до входната врата и я отвори.

— Сигурен съм, че я паркирахме точно тук, отпред.

И какво от това, помисли си.

— Вижте, отче, ние сме от Криминалния отдел. Щом ви е открадната колата, трябваше да се обадите в полицията.

— Но вие не я ли?… — И посочи навън. — Ето я. Но кой я кара?

Колата навлезе в автомобилната алея.

— Това е отец Кавано — каза Ейб. — Искам да говоря с него.

 

 

Черният полицай с ястребовото лице бързо закрачи по асфалта и достигна „Хонда“-та в момента, когато отец Кавано слизаше от нея. Те се ръкуваха и докато отец Пол все още пресичаше паркинга, затруднен от слънчевия отблясък на медицинската кола и на другите автомобили, той чу странен, писклив смях. Навярно това беше гласът на отец Кавано, сякаш отецът беше току-що чул остроумен виц, макар че смехът пред лицето на един смъртен грях с последвала смърт говореше за непристойно поведение.

Другите двама полицаи излязоха от гаража. Отец Кавано, полицаят с ястребовото лице и другите двама от полицията застанаха в група вън на слънцето. Отец Дитрик беше се превърнал в статуя. Навярно бе изпаднал в шок. Отец Пол трябва да отиде при него, да се опита да му помогне. Налагаше го християнският му дълг.

Но той бе повече заинтригуван от това, което отец Кавано казваше на полицаите. Ускори малко хода си и се приближи до групата в момента, когато отец Кавано казваше:

— Не ви лъжа.

А полицаят с ястребовото лице отвърна:

— Не мисля, че вие лъжете.

Отец Кавано изтри потта от челото си.

— Ще имате ли нещо против, ако поседна малко за минутка? — Лицето му имаше болезнен израз, беше потно и прибеляло, сякаш в следващия миг той щеше да припадне. — Бих искал само една минута. — Все едно че изричаше някаква шега. — Мисля, че това е последната ми възможност да бъда сам за малко.

Те проследиха с поглед как той изминава десетината ярда до джипа и се качва отпред в колата. Тримата полицаи бяха притихнали, напрегнато го наблюдаваха. Той седна на предната седалка и като че ли затаи дъх, извади носната си кърпа и изтри чело.

— Отче, добре ли сте? — попита по-ниският бял човек.

Отец Кавано кимна. Останалите се скупчиха един до друг и отец Пол пристъпи да ги чуе. По едно време той хвърли поглед към джипа. Отец Кавано вършеше нещо, сякаш опипваше копчетата на радиото.

Мисионерът чу по-високият мъж да казва:

— Е, това поне бе лесно.

Другият, с ястребовото лице отвори уста да изрече нещо, но изведнъж отец Дитрик извика „Отче!“, ала викът му бе почти мигновено погълнат от страхотен гърмеж.

Отец Кавано се свлече до половина от джипа. Горната част на тялото му лежеше на земята, а единият крак бе щръкнал под странен ъгъл, като че се бе заплел под предната седалка.